сряда, 15 юни 2016 г.

Денят на пещерите-2

          Продължаваме към нови пещерни приключения, както казах. 600-700 метра след металния мост над Арда стигаме до чешма вляво на пътя и там оставяме колата. На чешмата има надпис, че е строена през 1937 г от 2-ра гранична дружина. Оттам поемаме по пътека към скалния масив с арката. Пътеката е приказна - изцяло в сянка, не много стръмна и сравнително широка. Това, че е в сянка, се оказа много ценно нещо, защото беше превалило обяд и вече печеше нетърпимо. Тази арка съм я съзерцавал много пъти идвайки по пътя от Кърджали към Странджево, гледал съм я и от вилното селище „Арда” и съм питал местни хора може ли да се стигне до нея. Отговорът беше, че може да се стигне, но е трудно. И ето ме сега на път към това трудно стигане, което се оказа, че не е толкова трудно. През клоните на дърветата се виждат на отсрещния рид скала с ниши. Снимаме ги. По пътя към „Небесната пещера” (това „небесно”, все ми напомня за нещо китайско в цялата работа – нали тяхната империя така се наричаше) казвах на Венци, че съм имал налудничавата идея да преброя по снимките, колко ниши съм видял дотук, защото по мнение на специалисти в Източните Родопи имало около 1500 издълбани в скалите ниши. Той изобщо не прие идеята за налудничава. Пътьом му споделям, че онези ниши – на Кован кая, които са близо до пътя, ми изглеждат като да са правени от учениците от курс по творческо дялане на ниши – такива са едни недодялани, груби, наблъскани една до друга и двамата се хилим на шегата. Ами така де – щом днес има курсове по творческо писане, защо преди 2500 – 3000 години да е нямало такива курсове, само че по творческо дялане – древните да не са били по-малко шантави и бедни откъм идеи.


Зелената чешма

          Ей така, шегувайки се, бавно и славно напредваме към скалния масив, но преди да стигнем до него минаваме край една "зелена" чешма – сякаш вградена в скалата и цялата потънала в зелени мъхове и растения – чешмата е истинско кътче за медитация. Такива чешми са ми от любимите - хармония от красиво място и кристална вода - нещо, което при повечето чешми липсва, а някои са направо кичозни като направа. Пътеката продължава покрай скалата и скоро виждаме първата пещера. Тя е малка и не особено впечатляваща – колкото една стандартна гарсониера. Малко след нея идва втората – тя е по-дълбока, а третата вече си е сериозна пещера. Усещането е гъделичкащо - чувствам се като Колумб в собствения си роден край – хем е невероятно, хем е малко, хм..., неудобно, да не кажа срамно, че идвам за пръв път по тези красоти. В пещерата има дупки копани явно от иманяри. Няма някакви интересни образувания, но точно в средата има загадъчна вдлъбнатина на тавана, сякаш дълбана ръчно. 


Третата пещера, която може би трябва да се брои за втора. Горе се вижда странната вдлъбнатина

          Продължаваме към четвъртата пещера. Точно до нейния вход оставам изненадан от откритието – виждам няколко красиви туфи от „Венерин косъм”, тази рядка реликтна папрат. Не очаквах тук да намеря такова нежно растение. За него бях чувал за пръв път от биоложката Стефана Василева и знаех само находището край Кърджали по Кьош дере. Аз лично му се зарадвах много - листата му все ми приличат на листа на гинкго, но много по-фини и изящни. Снимаме ентусиазирано с Венци тази зелена красота. 


Изящният "Венерин косъм" (Adiantum capillus-veneris)


Дълбоката яма изкопана по всяка вероятност от тайнствената и мистична порода на иманярите


           Денят на пещерите продължава. Според моя водач те трябва да са общо осем. И в другите личат изкопи от иманяри, като на шестата има особено дълбока яма – поне два метра и половина дълбока – явно голямо копане е падало тук. Дори някой - едва ли самите иманяри, е сложил парче картон и на него е писал на ръка „Внимание опасен изкоп”. Тук отварям скоба защото се замислям за тази особена мистична порода - иманярите. Те наистина са мистична и тайнствена група хора, за които се носят предания, слухове, истории – истински или измислени, но малко се знае за тях с имена и факти. Те са навсякъде, все са първи на интересните места (преди археолози, орнитолози и обикновени баир будали), работливи са, добре екипирани и може би живеят край нас и са ни комшии. Е, моята комшийка баба Руска, която е на около 80 г и всяка събота ми звъни сутрин в 7,30 да ме пита кой ден сме днес, или колко е часа, точно тя едва ли е иманяр, но говоря по принцип. Във всеки случай това са хора извън времето и не са любители на природните красоти. Може би затова работят предимно на тъмно. Затварям скобата.
          Същата пещера с дълбокия изкоп е голяма и навътре, в дълбочина, става много тъмна. През цялото време нейде от тъмното се носи силно и малко страшно писукане и ние с Венци разбираме, че там има колония прилепи. Аз се осмелявам и влизам навътре и различавам на тавана в тъмнината, нещо като голям купол  - оттам идва канското писукане. Правя набързо една снимка и излизам за да не безпокоя обитателите на прилеповия град, които сигурно са обявили вече "червен код" за опасното двукрако явление "Иво". 


Голяма колония прилепи в дъното на пещерата, приютени в нещо като естествен купол

          Стигаме Арката. Това е наистина впечатляващ скален феномен. Трудно е да я хване обектива на фотоапарата изцяло. Пробваме се да я снимаме, но все излиза на части с нашите китови обективчета. В средата на Арката има вдлъбнатина, която за мен не е пещера, но явно тези, които са броили, че пещерите са осем, са броили и тази. А иначе мястото е известно като „Шестте пещери” – без първата и тази в Арката са наистина шест. Вирим глави нагоре и се любуваме на грандиозното скално образувание. На много места се виждат гнезда на лястовици. 


Висящите "Венерини коси" от свода на "зелената" пещера. Някои от растенията не изглеждат в добро здраве

          Последната пещера е след Арката – тя е малка, но зелена. Зелена защото отново попадаме на  находище на „Венерин косъм” дори по-голямо отколкото предишното. Изящните стръкове са включително и вътре в самата пещера – по стените и по тавана – гледката е уникална. За съжаление някои от туфите вече са изсъхнали, а други са на път да изсъхнат - дали защото влагата е намаляла или по друга причина - не знам. Сещам се, бях чел някъде, че бележитият тенор Карузо пиел отвара от тази папрат преди да излезе да пее на сцена, но доколкото знам по други кътчета на света това растение не е толкова рядко като у нас. Вървим още малко нататък, но там вече голямата скала свършва и я заобикаляме. Изкачваме се отгоре, за да се любуваме на гледката и да направим няколко снимки. После се връщаме обратно и пак си броим пещерите - да не би някоя да е избягала. Наистина, за нас този ден е истински ден на пещерите. Лично аз не съм посещавал толкова пещери в рамките на два-три часа – и всяка от тях интересна по своему. Да имаме такава прелест в нашия край и досега да не я знам. Никога не е късно да станеш Колумб в родния си край.


Никога не е късно да станеш Колумб в родния си край

          Вървим бавно по обратния път и благославяме сенчестата пътека, защото дори и на сянка се усеща все повече жегата. Стигаме отново до зелената чешма и водата ни се струва благодат – мокрим се и пръхтим като слонове. Венци този път не успя да си загуби слънчевите очила, защото благоразумно ги прибра в раницата още на идване към арката, след като му бяха паднали и аз вървейки след него ги забелязах. 

          Стигаме до колата и като в песента на Висоцки, вече завиждаме на тези, които ще дойдат след нас да посетят това истинско райско място с Арката и шестте ( или осем) пещери и ще изпитат незабравими емоции.

Няма коментари:

Публикуване на коментар