Понякога се държим лошо
със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Преди години пътувах от
София за Варна с един автобус фрашкан с писатели от цял свят. Не знам как се
случи, че се качих последен, но имаше само едно свободно място – до възрастна
дама с приятен вид. Дамата беше вдовицата на поета Ален Боске – Норма. Във
Варна, освен другите мероприятия, беше предвидено и откриване на бюст на големия поет, живял за малко в морския град. Заприказвахме
се - отначало плахо – за красотата на България, за климата и разни ей такива,
както е между хора, които не знаят дали ще намерят общи теми за разговор и после
лека-полека започнах да питам благата дама и за известния ù съпруг. Учудих се, че по време на
Втората световна война бил първо в белгийската армия, после във френската
армия, а накрая се озовава в САЩ и дебаркира в Нормандия с американските войски.
Световният поет явно може да е и световен войник, що пък не. Но това, което
запомних е, че после – след войната, години наред е работил активно по
издателства, вестници, издавал собствено списание за поезия. Живот на бързи
обороти. Работа по цели дни и нощи, чести пътувания, и жена му всъщност е
била през цялото време край него – да му осигури спокойствието и комфорта така
нужни на писателя. В общи линии – това ù е била работата – съпруга на
писател. Когато я запитах при кого живее в САЩ – при децата си може би, тя ми
отвърна: „Не, ние нямахме деца. Ален не искаше”. Свръхегоизма на големия творец, или нещо друго? Недоумявах. Гледах тази спокойна и мила
жена може би към края на живота си (починала 4-5 години след нашата среща – в
2011), и знаех, че никой няма да разбере какво ù е било на душата през всичките
тези години. За поета е ясно – той може да бъде капризен и жесток, щом става
дума за неговото велико творчество, за удобствата му, но какво им е на тези,
които са край него – това едва ли някой може да узнае в пълнота. Думите
отсъстват, а мислите – съвсем.
Пътувахме, пейзажите се
редяха край нас и загледани в тях всеки от нас потъваше за малко в своите си
мисли. Зад нас и пред нас в автобуса се чуваше многоезичната реч на
писателската гмеж. Писатели с мераци, с хъс, с амбиции, шумни и парадни. Мадам
Боске седеше тиха и с благородно излъчване на седалката до мен. Такава беше и
когато спомена за Марлене Дитрих – близо петнадесет години - до смъртта й, била
край нея като секретар и приятел. Аз не знаех какво да я питам за актрисата –
не си падам по актриси - нито днешни, нито от миналото и не се интересувам от
живота им.
 |
| Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото. |
Знам че съдбата е
въртиопашка – поднася ни каквото ù
скимне. На мен беше поднесла единствената свободна седалка в един писателски
автобус, в който аз бях сигурно най-невзрачната прашинка. А живота на тази жена
беше минал в сянката (или в жертва) на големи личности, обкръжени самите те
също от големи и известни имена. Може би тя е не по-малка фигура от тях, но за
историята ще остане почти непозната.
Този спомен нахлуваше в
мен докато четях преди време една от последните книги на Ален Боске „Les fruits de l`an dernier”,
преведена на български като „Плодовете на миналото”. Книга пълна със случки,
размисли и мнения за изкуството и литературата на поета и мислителя Боске. Книга разтърсваща,
мехлем за интелигентния читател, от която си личи, че големият поет не се е
държал лошо със своите спомени, а си ги е подреждал и почиствал от праха
редовно, но в която, само на едно-две места споменава жена си – Норма Боске. Ей
така между другото.
Плодовете на спомените
не са за всички, нали.
Няма коментари:
Публикуване на коментар