сряда, 19 октомври 2016 г.

Мадам Боске и плодовете на спомените


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Преди години пътувах от София за Варна с един автобус фрашкан с писатели от цял свят. Не знам как се случи, че се качих последен, но имаше само едно свободно място – до възрастна дама с приятен вид. Дамата беше вдовицата на поета Ален Боске – Норма. Във Варна, освен другите мероприятия, беше предвидено и откриване на бюст на  големия поет, живял за малко в морския град. Заприказвахме се - отначало плахо – за красотата на България, за климата и разни ей такива, както е между хора, които не знаят дали ще намерят общи теми за разговор и после лека-полека започнах да питам благата дама и за известния ù съпруг. Учудих се, че по време на Втората световна война бил първо в белгийската армия, после във френската армия, а накрая се озовава в САЩ и дебаркира в Нормандия с американските войски. Световният поет явно може да е и световен войник, що пък не. Но това, което запомних е, че после – след войната, години наред е работил активно по издателства, вестници, издавал собствено списание за поезия. Живот на бързи обороти. Работа по цели дни и нощи, чести пътувания, и жена му всъщност е била през цялото време край него – да му осигури спокойствието и комфорта така нужни на писателя. В общи линии – това ù е била работата – съпруга на писател. Когато я запитах при кого живее в САЩ – при децата си може би, тя ми отвърна: „Не, ние нямахме деца. Ален не искаше”. Свръхегоизма на големия творец, или нещо друго? Недоумявах. Гледах тази спокойна и мила жена може би към края на живота си (починала 4-5 години след нашата среща – в 2011), и знаех, че никой няма да разбере какво ù е било на душата през всичките тези години. За поета е ясно – той може да бъде капризен и жесток, щом става дума за неговото велико творчество, за удобствата му, но какво им е на тези, които са край него – това едва ли някой може да узнае в пълнота. Думите отсъстват, а мислите – съвсем.
Пътувахме, пейзажите се редяха край нас и загледани в тях всеки от нас потъваше за малко в своите си мисли. Зад нас и пред нас в автобуса се чуваше многоезичната реч на писателската гмеж. Писатели с мераци, с хъс, с амбиции, шумни и парадни. Мадам Боске седеше тиха и с благородно излъчване на седалката до мен. Такава беше и когато спомена за Марлене Дитрих – близо петнадесет години - до смъртта й, била край нея като секретар и приятел. Аз не знаех какво да я питам за актрисата – не си падам по актриси - нито днешни, нито от миналото и не се интересувам от живота им.


Понякога се държим лошо със спомените си, забравяме ги, оставяме ги да прашасат и те ни отвръщат със същото.
Знам че съдбата е въртиопашка – поднася ни каквото ù скимне. На мен беше поднесла единствената свободна седалка в един писателски автобус, в който аз бях сигурно най-невзрачната прашинка. А живота на тази жена беше минал в сянката (или в жертва) на големи личности, обкръжени самите те също от големи и известни имена. Може би тя е не по-малка фигура от тях, но за историята ще остане почти непозната.
Този спомен нахлуваше в мен докато четях преди време една от последните книги на Ален Боске „Les fruits de l`an dernier”, преведена на български като „Плодовете на миналото”. Книга пълна със случки, размисли и мнения за изкуството и литературата на поета и мислителя Боске. Книга разтърсваща, мехлем за интелигентния читател, от която си личи, че големият поет не се е държал лошо със своите спомени, а си ги е подреждал и почиствал от праха редовно, но в която, само на едно-две места споменава жена си – Норма Боске. Ей така между другото.

Плодовете на спомените не са за всички, нали.

Няма коментари:

Публикуване на коментар