четвъртък, 15 декември 2016 г.

По скалните потайности на Ночево

          Село Ночево е в най-северозападната гънка на област Кърджали – то е нещо като медицентър на равностранния триъгълник с върхове Кърджали, Хасково и Асеновград. В центъра на селото пък ни чака Зейнур. Но преди да стигнем до него, виждаме останките от ослепеното училище – без прозорци и с продънен покрив. По-нататък е сградата на магазинокметството. То напълно се вписва в националната ни традиция – в една сграда да се помещават властови институции и битово-развлекателни такива – като най-отявлените примери са разбира се ЦУМо-Министерския съвет и Хотело-Президенството в София. Но това е, както се  казва, друга  (ана)тема. 
          Точно там, между двете сгради, не знам дали вече го казах, ни очаква Зейнур – нашият водач за този ден. Веднага става ясно, че той не е обикновен човек – само след няколко минути разговор. Всъщност, именно Зейнур, макар и косвено, е в основата на разгорелият се преди време спор в интернет, в който са замесени моя приятел и виден познавач на светилищата в района Венци и цяла банда негови последователи от една страна, и някои археолози и журналисти от друга. Спорът е спорт, и то любим спорт на българина – не иска мускули, не иска умения, няма нужда от скъпи съоръжения за тренировки. А тоз конкретният е бил по повод на скална рисунка в района на селото, която се оказва не рисувана преди 4000 г., а само преди 40 и то с пирон от нашия водач. 

Двойната шарапана

Втората шарапана изсечена също в отделен блок

          И така, Зейнур – тази истинска легенда, ни повежда към скалните потайности на своя район, но преди да тръгнем, подарява на Венци древен кремъчен нож, с назъбено и от двата края острие. Не казва на колко години е това оръдие на труда, но ние предполагаме, че тогава още не сме били родени. Потегляме. Първо стигаме до голяма шарапана в скоро залесена борова горичка. Макар че съм се нагледал на доста добри образци на шарапани, тази е наистина впечатляваща. Двойна е – с широко, но плитко корито и свързано с него по-малко и по-дълбоко, пълно с вода.  Венци и Зейнур са единодушни, че е служела за правене на вино. Втората е недалеч от първата, но е само с едно корито. През това време нашият гид ни казва, че целия този район явно е бил населен по византийско време, и само между другото споменава, че византийците са били големи мързели. Римляните, казва, не са идвали тук в планината. Тях планината не ги е интересувала, но византийците са били лентяи, както и до днес впрочем. 



Интересна скала с форма на чудато същество, наподобяващо на Ам-гъл от "Хобит"

Бодлив залист, какъвто имаше и в защитена местност "Орешари" в изобилие

          Продължаваме бавно и спокойно нататък. Не след дълго стигаме до скала с няколко ясно вдълбани ниши в нея. Спираме да ú се любуваме. Най-отгоре нишите са пет, добре оформени, под тях има две хоризонтални и по-надолу още три. Зейнур не казва как се казва скалата и ние на другия ден решаваме с Венци да ú дадем име – „Вдълбаната скала” или „Ойма кая”, защото освен нишите имаше и улеи – изобщо цяло произведение на скалното изкуство. Обикаляме я отгоре, отдолу, снимаме я, разглеждаме я, пипаме я. Аз спирам да се разхвърля под нея и оставам по тениска, че е станало вече доста топло – сякаш е септември. 


Скалата с хоризонталните ниши




Горе на скалата с нишите, която ние нарекохме "Вдълбаната скала"

          След като се насищаме на „Вдълбаната скала” продължаваме към неизвестното. Зейнур ще ни води до пещера утроба за радост на Венци, който пърха от нетърпение. През цялото време вървим през чудесна, не много гъста дъбова гора  - почти като във филма „Хобит”. Минаваме през „Калпак кая” и скоро стигаме до малка пещера утроба. Над нея също има много ниши – някои даже недовършени. На пещерата решаваме да си направим малък пир, какъвто навярно са извършвали и древните, няколко хилядолетия преди нас. Николай – един от спътниците ни, предвидливо е взел литър и половина червено вино, и ние го благославяме, че го е носил дотук, а други вадят хляб, сланина и бекон. Пълним чашите, вдигаме наздравица и се радваме на хубавия ден и на хубавото място. Всеки от нас - когато му е кеф влиза в малката пещера, наподобяваща яйце, за да се почувства като ембрион. Или да си поговори с духовете на нашите предци, които са обитавали тези места. 


Сирма черпи земни сили от скалата в пещерата-утроба


         Виното е учудващо добро, като за „домашняк”. Тръгваме, окуражени от глътките червена течност към „Гяурин ин” – пещера, за която Зейнур разказва, че в нея и той самият, и други са намирали кръстове и пръстени с кръстове – предполага, че там е имало скален параклис. Оттам и името – „Гяурската” или „Неверническата” пещера. Преди да стигнем пещерата, установявам - мамма миа!, че съм си изгубил капачката на обектива и се сещам, че това е станало под „Ойма кая” когато се разсъбличах.  Приемам го като жертвоприношение за умилостивяване на духа на скалата, а Зейнур ме успокоява, че като отиде следващия път ще я потърси. (Хей – ако някой намери капачка за фотообектив с надпис „Тамрон” да знае, че е моя и да ми я пази - искам си я.)
          Под стволовете на дъбовете, на няколко места срещах вечнозеленото растение бодлив залист, като даже имаше останали червени плодчета, дори и по това време на годината. Особено сега през зимата, неговите листа радват окото, на фона на преобладаващото кафяво на окапалите листа на дъбовете. А по пътя преди пещерата попаднахме на цял куп малки, нежни пера, осеяни с красиви точки. Зейнур предположи, че са от пъстър кълвач, влязъл явно в менюто на граблива птица. Животните, както  знаем, убиват за да оцеляват, а само хората убиват за удоволствие.


Красиви, нежни пера от пъстър кълвач

         Самата пещера е малка и с черни стени – явно от огън. Зейнур седи на купчина сухи дървета и казва, че би дошъл тук да прекара някой и друг ден в самота, далече от цивилизацията. 


Зейнур пред "Гяурин ин", която според него е била християнски храм през Средновековието


Дъбовата гора, край Ночево - чиста и красива

          Това лято бил ходил на „Доган кая” край Сърница и там между двете големи скали прекарал една нощ. На сутринта бил така зареден със сили, както никога. Венци го пита видял ли е голямата скована стълба водеща към нишите. Той казва – да, там беше – това е стълба на кованджии – демек пчелари, търсели са рояци, а не както ние си мислехме че е служила на иманяри. И аз се радвам, че това налива масло в моята теория за предназначението на нишите, или поне на част от тях, а именно – че са служели за кошери за пчели, или улианици, както са ги наричали в древността. Тръгваме по обратния път, а нашия гид казва, че тези скални изсичания, край Ночево са нищо в сравнение с това, което може да се види край село Душка и, че трябва да се остане тук поне три дни за да може да се види всичко. Ние цъкаме с език и лигите ни текат като си помислим за това, което ни очаква там.         
          Първоначално идеята ни е да посетим прословутата скална рисунка на Зейнур, но предвид на напредналото време, скоро изоставяме тази мисъл и поемаме уморени към селото. Отдалеч само виждаме скалите с ниши и с пещери, под една, от които е самата рисунка. Е, нищо – рисунката ще остане за следващия път, който със сигурност ще е скоро.


По обратния път


Няма коментари:

Публикуване на коментар