петък, 12 януари 2018 г.

Умилително и умалително за Друмче


          Край Друмче древните и днешни друмчета се събират...
          Но да карам поред. 
          Преди селцето Звездел, поемаме отклоненийцето за Конче и Седефче. Стопче! – какви са тези умалителни, ще кажете. Друмче, Конче, селце. Ами да – общинката Момчилград е може би общинката с най-много умалителни именца на селца в България – едни от други по красиви. Как да не те подмами населено местенце наречено Сенце. Ами Луличка? Затова този пътеписец ще е един умалителен пътеписец. А българският е така богат на умалителни. Помните ли и Радичков имаше разказ "Умалителни имена", в който възхваляваше това чудо на езика.





          Та така де – караме ние с пежонцето на Ники и малко преди закритото рудниче Звездел виждаме табелка Крепост. Там и спираме. На билцето вляво се перчат едни скалици – там именно са останките от средновековната, а преди това може би и тракийска крепостчица. Хълмчето е лесно достъпно и ние се изкачваме бързо. Скаличките са причудливи, а гледката от високото –чудесийка. Виждаме и нещо като проходче в скалиците, снимаме се - че то проходчето мами да застанеш в единия му край, а някой да те снима от другия. Останките на куличката също са впечатляващи – в основката има голям басейнец – добре запазен и измазан – е, не колкото на Перперикон голям - там са си събирали водица войничетата. Обхождаме хубавичката скалистото връхче – отдолу под една от скалите попадаме на малка пещерица със саморъчна пейчица от три клончета. Ох, как се снимаме само на тази пейчица - по един, по двама, прегърнати, или не – изобщо забавленийце голямо пада.





          Като се насищаме на гледките и преживяванийцата допълзяли до нашето въобръженийце още от далечното минало, слизаме обратно. Отиваме до Звездел. Там ще търсим кафененцето на Рафаело. Кой е Рафаело? Нашият приятел Юмер ни го е препоръчал – негово аверче бил – та да му се обадим. Казал на Венци: „идете там, яжте, пийте колкото искате може и да не плащате – да пише всичко на моята сметчица”. Е, ама аз все пак им викам – днес имам имен денец, а синът ми – и той имениче, та да знаете черпнята – от мен. Намираме кафененцето – запознаваме се с Рафаело – той един готин, здрав планинец. А местенцето и то едно такова умалително, но и умилително – с портрети на Ленин, Димитров, Кемал Ататюрк, Хитлер – кой ти требе можеш да се разтъжиш с него и да си спомниш какви блага е творил за народите. Даже на пианцето отгоре имаше и портретче на ББ – а знае се - като видиш ББ на снимчица дори – местенцето вече не е същото и денчето ти вече е друго  - абе кефче отвсякъде ви казвам. Пийнахме си кафенце, поприказвахме си с Рафаело, снимахме се. По някое времце - като едни истински колумбовци, тръгваме, че сърчицата ни не траят – влече ни към нови индии и америки от нашия край. Защото, оказа се, че нашата си България била пълна с неоткрити още родни индии и америки. Ходим да дирим френските и италиански индии и америки, а нашите си - дето са ни под носа - ни мързи да ги откриваме. 
          Та така де - Венци ни е обещал да ни води по друмчетата на Друмче – както ви загатнах в началото.



          А то преди Друмче е Обичник – и то затънтено селце или махалица даже – стига се дотам по черен пътец, но иначе равен. Как да не го обикнеш такова селце – Обичник. То като мравчица мъничко, но ако го произнесеш на глас, сигурно ще обикнеш целия свят – или поне по-добрата му половинка. Мисля си всички младоженци трябва да идват в Обичник да си карат меденото месече. Е – няма гондолки, няма айфелови кулички, няма саградафамилийки, или ниагарки, но пък има толкова пространство за обичане. Отдалеч се вижда над селцето скалица – Венци вика това е „Лъвът” – и на нея има нишички древни, ама сега да не ходим до нея, че да остане повече временце за Друмче.



          И наистина - след малко Ники спира пежонцето край пътчето и тръгваме. Лесно намираме нишичките – едни такива симпатични, правилни, чуднички. И не са на много високо. А под тях в ниското се вижда рекица – вие се като връзчица от навущата на великанче. Но това е нищо – вика Венци, сега ще идем на другата скалица – ей там е, виждате ли я – там колко нишички има – бедна ви е фантазийката вика. И тя, фантазийката ни – наистина бедна – там като се нароили едни нишички – многотия. А само ние си знаем, че като кажем "ниша" - това вече е тайна паролка, която има скрит смисълец, много по-голям от буквалния. Там има много енергийка, много хипотезки, емоцийки, тайни. И айде пак познатата песенчица – щрак оттук – щрак оттам, щрак отгоре – щрак отдолу. Фотоапаратчетата пеят, пеят. Че то не може иначе - трябва да се снимат и нашите си индии и америки, та да ги показваме на хорицата дето още не са ги открили, та да дойдат някой денец и те да ги открият. Пък може и някой чуждоземец да дойде и той завалийката, да открие някоя българска индия или америка - че нашите да не са по-лоши от чуждите индии и америки, айде де.





          Е – викаме си – тук вече сядаме и слагаме софрицата. Наизвадихме винце, домашно сиренце, филенце, маслинки. Ех, майчице. И дали защото край такава чудна скалица, или някаква магийка се получи – ама всичко толкова вкусно и винцето така влиза неусетно, там където си трябва да влиза – доде се обърнем двете литърчета отишли.


          И ето така прекарахме ние Ивановденец почти до залез слънчице край скалиците на Друмче – там където древните и днешни друмчета се събират.


                (Снимки - Иво Георгиев и Николай Петков)

Няма коментари:

Публикуване на коментар