четвъртък, 25 януари 2018 г.

Някой ни гледа с десет очи


          „Красиви места, описани с красиви думи”! Така с едно изречение може да се опише книгата на Николай „Времето гледа с десет очи”. Знаете какво е казал Моцарт, когато го запитали как композира такава божествена музика – той отговорил: „ами аз просто подреждам ноти, които се обичат”. Николай Нинов прави нещо подобно – той просто ни повежда по уникални, красиви кътчета от българската природа, които описва с такива красиви описания, че ти идва още на другия ден да си зарежеш спокойното панелно апартаментче на последния етаж и да драснеш към „Кмета на света” или към „Самекипреслопа”, а защо не и към величествената „Шан кая”. Все места от „края на географията”. „Краят на географията” в онзи затънтен смисъл – далеч от познати пътеки, далеч от „стоте национални туристически обекта”, встрани от потока на средностатистическото туристическо стадо, което като всяко стадо се води по модите.
          Макар в своята книга Нинов да не търси умишлено „художественост”и поетичност – тя присъства навсякъде – като започнем със заглавието и със заглавията на всяка една от главите. Аз не знам друга такава книга от последните години – книга за родните красоти – каквито книги се издадоха доста – и на Иван Михалев и Елина Цанкова („101 отбивки”), и на Оля Стоянова и Живко („Пътеводител на дивите места”), та не знам друга с такова поетично заглавие.
          Защото всичко би изглеждало плоско като увеличена карта на Гугъл, ако ги нямаше хората. Тези красиви места, по които ни води подмамващо Николай, са населени с красиви хора. Красиви като характер, като душевност, като легенди. Хора чешити. Като баячката Събка от Златоград, като Митко от с.Кушла, или Георги спелеолога от Червен бряг, като любителите на „гледколечение”-то Иван и Катя от Панагюрище. Хора със своите истории, със своите съдби, със своите пътеки.
          Разбира се – не само как е казано нещо, още по-важно е и какво е казано  - освен поетичният изказ в книгата ценно е и самото съдържание – Николай е вещ водач – той не само ни показва, но и критически обяснява находките, като борави с термини от археоастрономията, археологията, историята или спелеологията, като истински специалист. Той сравнява с други подобни „камъни”, или светилища из страната, дава оценка, изказва хипотези, или дава думата на другите да кажат своето мнение за обектите. Често зад тези хипотези или мнения прозира една тъга и съжаление, че много от култовите места не са изследвани с подобаваща сериозност от учени, археолози или археоастрономи: „няма поначало системен интерес към  праисторическия култ към камъка – липса,скривана умело зад предположения, които ползват артефакти от по-късни времена.”
          За всички обекти Николай Нинов дава точни координати, в азбучен показалец в края на книгата.
          И още нещо - зад цялата тази дейност на неуморния пътешественик Николай Нинов и неговата спътница Лидия прозират любов към природата и към култовите места по нашите земи, в които са оставили отпечатък далечни наши безименни предшественици. Любов, която пази особено скъпоценно място и за нашите Родопи – мястото откъдето е тръгнала тази любов към планините и към неоткритата България.

Няма коментари:

Публикуване на коментар