вторник, 10 април 2018 г.

"Кумбурлар кале" по Великден



          Тази неделя не е като другите. Тя е особена. Пет-шест дни преди това, когато планираме къде ще ходим през почивните дни, изрично споменаваме – „в неделя е голям празник, няма да ходим никъде – може в петък, в събота, може в понеделник, но в неделя е празник все пак. Най-големият християнски празник. Великден.” И така на няколко пъти изключваме Неделята на Възкресението от плановете си за скалощуране. До събота след обяд, когато Венци ми звъни. След общите приказки, кой къде е бил в петъка и какви чудесии е видял (за това отделно), ми казва: „аз утре съм решил да ходя до с.Ангел войвода, ти ако искаш…” И аз искам. От една дума. „Тръгване в 7,30, та до дванайсет да се върнем, че съм обещал на жената – все пак е Великден” – добавя видният утроболог.



          На другия ден (Великден) в 8,20 вече вървим нагоре към белеещите се скали. По пътя на два пъти сме видели указателни надписи „Кумбурлар кале”. Чудя се какво ли значи звучната дума „кумбурлар” и чак като се върна ще проверя в моя магичен речник значението на този топоним, но за това по-късно. Минахме и край къщата на известната в миналото врачка от село Боян Ботево и се сетих как и аз се бях повел по акъла на мои колежки да ги водя на „сеанс” при нея преди – ехей – поне двадесет години.
          Та катерим ние бавно нагоре и Венци мине-не мине все ме пита колко е часът. Обещал е да се върне до дванайсет. Пък той като обещае нещо…



          Ама и ние сме едни пъргави – за има-няма половин час сме на крепостта. Всъщност на това място съм бил вече веднъж и то преди доста години с приятели. Помня смътно само някакви ниско разположени ниши – големи и дълбоки като женски поглед и нищо друго. Но сега след археологическите разкопки надушвам, че ще има интересни разкрития. И наистина личи сериозна археологическа дейност – виждат се разкопани основите на помещения, на църква (или параклис), на крепостни стени, много керамика и камъни струпани на купчини. Стигаме и до щръкнал на отделен блок скален саркофаг – подобен на този край Татул. В горната му част е оформен ръб за полагане на покривна плоча. Полъхът на древното…Имам чувството, че тук е погребан някой герой от Троянската война - толкова древно и митично изглежда всичко. Някак и светлината е особена и сенките ни са причудливо издължени. Слънцето още не е високо и затова не грее бяло, а е по-скоро загадъчно жълтеникаво, като жълтък на яйце. Това придава на всички скални обекти особен нюанс. Като казах "яйце" и се сетих, че е Великден и че нося козунак в раницата. И още нещо нося, но то е тайна.



          Оставяме се на скалите да ни говорят. В една моя книга, за която по принцип не искам да си спомням, бях писал, че "дяланият камък е твърдият диск на човечеството, или есперантото между цивилизациите". И май наистина е така. Камъкът е всъщност е първият език на човечеството, но днес малцина го говорят.


          Снимаме и прочутата тумбеста скала с нишите. Моя приятел си я беше сложил на профила в социалната мрежа още преди една седмица. Тя е една такава блеснала и леко горделива - сякаш е рекламно лице на сирене ементал - онова с дупките, ако се сещате. Всъщност си давам сметка, че тук всяка скала може да е рекламно лице на ементал. Почти. Коя с една, коя с две, три и т.н.дупки. Истински Нишоград. После по снимките си дадох труда да ги преброя – изкарах ги 43-44 ниши. Накацали по скалните блокове из рядката горичка и из шубраките. Но не съм сигурен, че това е бройката – най-вероятно са повече.



         
          Слизаме надолу към скалите и пътьом подминаваме кръгъл каменен къс. След няколко крачки се извръщам и казвам на Венци, че този камък е много правилно объл и е обработван. „О, да – този камък за малко да го пропуснем. Щях да ти го показвам. Това, казват, било слънчев часовник.” По него се виждат плитки улеи и дупки – нищо чудно и да е бил слънчев часовник, а нищо чудно и да не е бил. Но със сигурност е служел за нещо. За нещо древно и магично.


          Нататък както казах следват много скали с ниши. С Венци се разделяме – той минава по една по-горна пътека, а аз по долна. И ми подвиква от време на време като овчар – „там има ли?, „колко е часът”. После си броим нишите, които сме видели. Почти не обръщаме внимание на зеленината, която е лумнала навсякъде, на бодливия залист, на мъховете и гущерчетата, които пролазват край нас.


          После ще прочета че светилището е датирано от ранната Желязна епоха, а крепостта била от късната античност – 4-6 век. И по-късно обитавана вече в Средновековието. Т.е. като повечето култово-крепостни места по Източните Родопи. Просто защото върховете привличат. Привличат не само гръмотевиците, но и хората, за култови ритуали и за отбранителни съоръжения. Затова почти на всяко трето баирче има „кале” или „хисар” – демек "крепост". А казах ли ви какво значи „Кумбурлар кале”. Топонимът идва от „kumru- гугутка, гургулица – значи „Крепостта на гугутките”. Много поетично.



          Омаломощени след всички тези щурания и провирания от "урва на урва и от век на век", викам Венци да дойде и вадя изненадата от моята раница - две кутийки с бира и козунак. На Венци му светват очите за бирата и след като си казваме наздраве даже се разпява. На козунака не обръща внимание. Колко му трябва на човек - няколко скали, двайсет-трийсет ниши и кутия бира, и в него всичко ще запее.

2 коментара:

  1. Г—н Георгиев,
    между средната и дясна ниша на Кумбурлар калеси има изсечен идеално кръгъл отвор , който ги свързва . Нямаме никаква идея за какво служи,но за друг такъв не сме чували .Ако представлява интерес за Вас, имаме снимков материал.

    ОтговорИзтриване
  2. Да - интересно би било да се види снимката. И на други места сме виждали такива свързващи отвори между две съседни ниши - например при нишите край с.Обичник.

    ОтговорИзтриване