Японската градина

          Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.

          Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа  към традициите и достойнството на човека.

          Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.

          Ето тук е сухата градина от периода Едо - набраздения чакъл се плиска като вълните на море, а камъните са острови. Или планини.

           Тук е павилионът за чай, а зад него - езерото.

          Бамбуковите горички са на няколко места - мамят погледа с фините си, тънконоги силуети. На някои от стъблата има издълбани женски имена. Бамбуци с нежни имена.

          Камъкът за измиване се нарича "цукубай" и прилича на някои симетрично дълбани камъни от Източните Родопи.

          Червеният мост примамва погледа и сякаш няма място всред цялата зеленина с яркия си контрастен цвят. Но не - точно там си му е мястото. Бавните риби в езерото също предполагам че са традиционни - големи и тромави. Съзерцателни - едната или двете са червени, а другите са сиви.

          От едната страна на моста са "Камъните на тримата светци", а аз преди да науча как се казват, в единият от дните, съм се самоснимал седнал в съзерцание на единия от тях.

          Цялата градина е синтезиран модел на традиционни градини от Киото, създавани между 14 и 16 век - през епохите Муромаши и Едо.

          Павилионът за чай е по модел на съществуващ през 17 век подобен павилион в двореца Кацура в югозападната част на Киото.

          Без да навлизам надълбоко в японската терминология на градините само искам да подчертая, че японците имат различно виждане за дърветата, които растат в природата и тези, които се отглеждат в градините. Отглежданите в градините дървета се наричат "ниваки", а от едно табло вътре в павилиона разбирам, че има много различни видове резитба за оформяне на дърветата според желанието и предназначението им. Тези видове резитби трудно могат да се преведат на европейски езици, но като цяло означават "резитба на облаци". Поетично нали.

        Идеята на тези градини е да се пренесе цялата величествена природа в двора - пред къщата ти. Морето, островите, планините, горите - в умален мащаб, да са ти под носа и когато излезеш сутрин на терасата си, да ги съзерцаваш като божество качено на Фуджияма. Същата е и идеята на бонсаите - да си имаш в стаята, под ръка, умален модел на дървета. Това е като снимка или картина, но жива. Да - може би е вид стремеж на човека към подчинение на природата. Може би.
          Затова е и изкуство. Красиво. Нежно. И тъжно.
          А времето никакво го няма.
          Както трябва и да бъде.