Някогашното кино

          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.

          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.

          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.