За орендата, скалите и калта

„Оренда“ е дума от речника на индианското племе ирокези. За тях, всеки предмет и същество в природата, е притежавало невидима сила или енергия – „оренда“, която е взаимодействала със силите на околния свят и с тази на човека.

Няма как да е било по-различно и при анимизма на траките, и при живеещите преди тях. Затова в Източните Родопи скалите са толкова „живи“. Особено тези скали, по които личат следи от тази любов-свещенодействие между човека и скалата.

 

Не знам каква е била тракийската дума за оренда, но при нашата първопролетна разходка усетихме силата и красотата на други две стихии, наричани с тракийски думи – река и кал.

За една книга на Жюл дьо Лапрад

 

„Хайдут Янчо“ е кратка повест от не особено известния писател Жул дьо Лапрад. Тя е включена в книгата „Във Франция и в Турция“, заедно с още две повести и издадена през 1863 г. в Париж. Повестта за българския хайдутин е изключително живо и драматично написана, в стил, който не отстъпва на един Дюма например. Историята се развива през 1854 г. (по време на Кримската война), когато двама висши френски офицери, заедно с адютанти и с техния преводач – разказвачът на събитията, трябва да обходят и разузнаят терена от Русчук до Силистра. Стигнали в село Сребърна те попадат в къщата, а по-късно се срещат и лице в лице със самия легендарен Янчо. Историята му, разказана от първо лице е историята на мнозина българи от онези времена – тръгнал от лична трагедия, тихият и мирен дотогава млад чорбаджия, вижда живота му да се преобръща с главата надолу за една нощ. Започва да живее заради отмъщението. Въоръжен от глава до пети с най-модерни за времето си оръжия, неуловим, всяващ страх вълк-единак. Познат сюжет, близък до този в „Козият рог“ и в други песни и свидетелства от онова време, но описан живо, с някои стари български думи, вмъкнати в текста, и с явна симпатия на французите към местното българско население, макар във войната да са на страната на Османската империя.

Дали повестта е почти документален разказ на очевидец, или чиста проба литература, това може само да се предполага.

Повестта е превеждана два пъти на български – още през самата 1863 г. в Браила от Иван Мънзов – вероятно от румънски – този превод е бил доста популярен сред българските комити от онова време, и по-късно през 1897 г., от тайнствения д-р С. Няма сведения за други преводи, но интересното е, че в оригинално издание на „Hachette“ от 1863 г., на френски, сборника се предлага в „Книжен пазар“, на цена като за ценители - 480 лв.

Когато пленяваш нови гледки

Значи първо се пресича река Боровица. Събуване на обувки, чорапи, навиване на крачоли и айде – бух, в ледената вода. След това се върви по пясъка и по речните камъни бос, защото след стотина метра, пак има пресичане на втория ръкав на същата речица. След второто пресичане вече, краката ти са ледени, почти не ги чувстваш. Но издрапваш на другия бряг, сядаш на слънце и чакаш да ти изсъхнат краката. После, хайде - по познатата пътека по десния бряг на Боровица. Виждаш много клечаци, боклуци, клони. Старото турско гробище е буквално засипано от клони, дънери и клечкалак.