Дали камъкът говори

Дали камъкът говори. Със сигурност – разказва, разказва от хилядолетия. Но трябва да разбираш. За това още от най-древни времена хората са си общували със скалата, с камъка. Обичали са се, говорели са си. Хромелите, воденичните камъни, са едни от най-старите технически съоръжения на човека. Споменават се и в Библията: „Тогава една жена хвърли един горен воденичен камък на Авимелеховата глава, та му строши черепа“(„Книга на съдиите“, 9:53). В Кърджалийско още могат да се видят тук и там по старите къщи, малки двойни хромели – долна част по-широка и горна, която се вмества в долната и се върти ръчно с дръжка. А тръгнеш ли по планината, най-вече по деретата също можеш да видиш на много места останки от воденици с големи воденични камъни, покрити с мъх и никому ненужни вече. А някога това е било цяло изкуство. Добиването на воденични камъни. Търсенето на подходящата скала – да е здрава, но и да е сравнително добра за обработка, т.е да е порьозна. Това се е установявало освен окомерно, но и с почукване по скалата с чук. По музиката, по кънтенето, майсторите са познавали дали от една скала ще станат добри хромели или не. После важно е било също разположението – добитите хромели да могат да се изнесат удобно от кариерата до селището.

В Родопите най-големи майстори са били в село Равен, Момчилградско. За срещата си с последния такъв майстор са писали в статии Стела Тодорова и Мария Николчовска през 1997 г. Казвал се е Хюсеин Осман от Равен и е бил потомствен каменар. А следите от такива „откъртени“ от скалата хромели могат да се видят на много места из околностите на с.Равен, Татул и околните махали. Не беше далече времето когато пишман археолози (траколози, или иазнезнамкакволози) приемаха тези „кръгове“ в скалата, за древни „лунни“ или „слънчеви дискове“, част от духовния и култов живот на древните траки. Е, да – ама не. Това беше научно отхвърлено и от проучване на доц.д-р Стефанка Иванова от НАИМ на БАН. Което идва да докаже, че не всички мегалитни паметници са с култово предназначение, а имат много по-практично предназначение (тук ся, да не си помислите, че намеквам за скалните нишите и моята „практична“ теория за предназначенето им – нищо подобно).

Впрочем, мисля си, че добиването на тези хромели, както и кръглите „отпечатъци“ от тази дейност в скалите е част от нашата култура и може би е редно тези скали – кариери, да бъдат обявени за културни паметници поне от местно значение. На много места по света има такива скали със следи от добиване на хромели, но в една Франция например някои от тези места - кариери, са обявени за „исторически паметници“, каквито са тези в „Монт Вуан“.

И аз при последното ми шетане в района на махала Вежница на Татул, намерих нови следи от добиване на хромели. Първо помислих, че са високо дълбани шарапани. Скалата беше сравнително висока и трябва да се покатериш на нея. Имаше три големи кръга на нея, като легени. Единият кръг беше с част от останалия хромел, който се е отчупил явно при опит за отделяне на хромела. Какъв ли лош ден е било това за каменаря – да види няколкоседмичния си труд как отива на вятъра.

Всички снимки са мои - Иво Георгиев, с изключение на четвъртата на пещерата "Grand'Gueule" в Монт Вуан, в Алпите, Франция, която е от блога за планински туризъм "Une P’tite Rando".