Опасният въжен мост над Арда

Не помня да съм минавал по по-опасен въжен мост.

Още горе, в селото, млад мъж, с две щъкащи край него малки дечиня, ме напътства като му казвам накъде съм се запътил – „аха, до моста над Арда ли, там си е моста, не е отнесен от водата. Хващаш екопътеката за „Дяволския мост“, но после драсваш надолу към реката.“ И аз хващам екопътеката, която минава край старата полуразрушена къща на Гълъб Илъков. Питам се дали той е кръстен на селото или селото е кръстено на него. Гълъб от Гълъбово. От къщата се открива упояваща гледка към долината на Арда, прорязала зелените ридове на Родопите. Къщата била от 19 век и е една от най-старите в планината. Каменна, с типичната сантрачна система на старите градежи и покрив от тикли.

След дълго спускане - от 900 метра слизам до 450 м, след като са изчезнали следите от всяка пътека и накрая карам през просото – не, просо няма, но има къпини, гъсти храсталаци, нападали дървета и стръмни урви, слизам до коритото на Арда и виждам моста. Още на пръв поглед съм леко разочарован. Хм, това е странен мост, някак нескопосан. Само с по едно ръждясало носещо въже от двата края и с под от ръждясали, тънки ламаринки. Съмнително хлътнали надолу. Дори основите на двата бряга, не са от солиден бетон, а от подредени камъни споени с малко бетон. Колебая се. Лек страх може би. Опипвам първото, второто хлътнало платно. Височината е голяма. Престрашавам се и тръгвам бавно. Бавничко. На места ламарините са разместени, има пролуки или скрепящите ги болтове ги няма. Всичко така се клати несигурно. То какво ли е сигурно в този живот, та и един въжен мост. За подсилване на ефекта духа и вятър.

А мястото е толкова красиво. Тук са едни от най-причудливите меандри на Арда. Виждат се на картата. И за какво е бил нужен този мост на това място? Оттатък няма нищо – няма път, няма забележителност, нищо. То и отсам няма пътека. Какво свързва всъщност моста – два безпътни бряга? Гора, камънаци и пущинак.

Като се връщам пак в селото, същият мъж ми разказва: този мост, вика, го е правил един от нашето село. Той всичко сам си е правил. Разбираше от всичко – и коли поправяше и трактори. И самолет, казваше, мога да направя, и ще излети, само къде ще кацне, не знам. Той почина, казва, преди две-три години.

Значи всичко си идва на мястото – самоделен мост от местен изобретател. Самолета можело да излети, но не се знаело къде ще кацне. И аз така се чувствах като вървях по моста – тръгваш, но не знаеш дали ще пристигнеш на другия бряг.

Чудат мост правен от местен сръчен чудак. Късче от чудатостите на Родопите.

Есенни записки от Япония – шеста част

В Осака, търговската улица „Дотонбори“ е изключително оживено място. Тя е успоредна на воден канал, по който плуват туристически корабчета. Тук цари голяма шарения с много рекламни пана и фигури по сградите. Огромни омари си мърдат краката, голям дракон се е надвесил над минувачите, или главата на угоен японец привлича погледите ни. Вече сме гладни и се оглеждаме какво можем да хапнем. Вляво по улицата виждаме опашка пред нещо като скари, върху които двама души обръщат някакви странни топки. Без да знаем какво е, се нареждаме и ние на опашката – щом има опашка, значи е нещо хубаво. Оказва се, че тук правят прочутият специалитет на Осака – „такояки“ – топки от тесто, с парченца октопод вътре. Десет топки са 980 йени и мислехме да вземем за всеки по една порция, но автоматът за плащане не ми прие банкнотата от 5000 йени, че била нова емисия и взехме само една порция. Такоякито е много вкусно и разбира се – не ни стигна. До края на улицата „Дотонбори“ е все такава шарения и пренаселено с хора и търговци. Слизаме към канала, снимаме туристическите корабчета и транспарантите край кейовете. От надписите научаваме, че тук, вместо „аригато“, казват „оокини“ за „благодаря“, на осакски диалект. Купуваме си плодови фрешове от уличен продавач.

Отскачаме до хотела за да си вземем душ и да се преоблечем и потегляме към гара Китанода“, където в 18 ч. ще ни чака Тихомир с колата си. Тихомир Сан е мой състудент, който учеше четири години след мен, но се засякохме за малко. А освен това е и герой. В мой разказ. Или да го кажем - прототип. Вълнуващо е и още как, да се срещнеш с герой от свой разказ и то не къде да е, а в Осака. Не помня кога точно е бил публикуван за пръв път разказа „Тихомир“, но той влезе в онзи легендарен сборник с разкази „Исус ми прати смс“, който Вальо Дишев пое риска да издаде през далечната вече 2009 г. (сборникът е легендарен, защото го писах с крака потопени в леген, да не си помислите друго…)

С Рицко сан - жена му, се запознали на бригада в Англия и там, нали – любов и тъй нататък. Живяха известно време в Кърджали, докато Тишо изкара военната си служба и после заминаха за Япония. Влизаме в къщата, масата е сервирана и Рицко сан ни подканя да сядаме. Трапезата е отрупана – салати, ордьоври, зелеви сърми, зелен фасул, шишчета. Тихомир ни налива първо японска бира, после аз минавам на отлежало уиски, Стефан решава да опита нещо като саке, но от пшеница. Рицко сан кара на газирано бяло вино, а Коки си остава на бира. Ядем, говорим си на английски основно, заради съпругата на Тишо и само от време на време добавяме нещо на български. Все пак тя разбира сносно и български. Тихомир откак е дошъл в Япония работи все едно и също – преподава английски на деца от детските градини, пише го и в разказа ми, а освен това дава и частни уроци на по-големи ученици. Това са 25 години и по думите му, шефа му много го цени и обича. Жена му на Тишо не работи. Дъщеря им има фризьорски салон за кучета. Оказва се, че това било доста развит бизнес, тъй като в Япония почти всяко семейство си има по няколко домашни любимци, единият от които задължително е куче. Впрочем Тихомир също има куче, което ни прие резервирано и ни предупредиха да не правим резки движения, че се разлайва и може да ни ръфне. Имат и канарчета в клетка.

Та както казах, пихме бира, уиски, саке, после май и вино, ама то човек може ли да запомни всичко, което е пил при такава паметна среща на автор с герой. По някое време, незнайно откъде, се появи в ръцете ми китара „Ямаха“ и измахахме много песни - стари, любими хитове и задължително се изпя и „Д-р Иванов“ на Георги Минчев, която е любима на Тихомир сан още от студентските години. Коки беше на електрическото пиано. Само забравихме да изпеем „Над смълчаните полета“, която казват, япончетата много обичали и я имало в японските учебници по музика.

Междувременно – не знам как става дума и за личните печати, които всеки пълнолетен гражданин трябва има в Япония. Знам, че тук подписът върху документите няма такава стойност като в западния свят и у нас. Тук задължително трябва да имаш личен, уникален печат, който може да е с твоето име, може да е някакъв девиз или лого. Някога и до скоро са се правели от слонова кост, но сега само най-големите бизнесмени или изтъкнати личности, както и Императора има от слонова кост. Тихомир показва своя печат – той е пластмасов, тънък, цилиндричен - голям колкото безимения пръст или кутрето. Бил в банката преди два-три дни, но си бил забравил печата. Абсолютно отказали да му приемат каквито и да е действия без печат, та се наложило на другия ден пак да ходи, този път с печата. Заради тези печати Япония е един от най-големите вносители на слонова кост от Африка и тя е една от малкото страни, в които легално можеш да си купиш в магазин слонова кост, въпреки че в ЕС и в повечето страни по света търговията е забранена от закона – с цел за да се намали бракониерството на слонове в Африка.

Забравихме да питаме Рицко сан, какво е мястото на жените в японското общество. Чувал бях от една позната, която имала позната от Кърджали – професор в японски университет. Та тя казвала, че жените като отношение, осезаемо били по-ниско в социалната стълбица от мъжете, и това се усещало дори и в академичните среди. Не знам, не можах да се убедя в това, от краткия ми престой. Но една случка в метрото, много ни учуди и тримата. В претъпкано метро сме, на пъпа на Токио (не помня кой от многобройните пъпове) с много правостоящи, нагъчени един в друг. Качва се млада жена, с количка и на ръце държи заспало малко дете. Тя едва задържа равновесие от клатенето на вагона, защото ръцете ѝ са заети с детето и не може да се хване за дръжка. Никой от седящите не я покани да ѝ отстъпи място и да седне. Това продължи няколко спирки поред, докато тя не слезе. Все си мисля, че това у нас нямаше да се случи, но не мога да съдя. Така в разговори и песни, в дома на Тихомир, времето минава и по някое време се надигаме да си ходим. После се прибираме с такси. Даже с две таксита, защото метрото на Осака беше решило да затвори, по никое време. А то - от „някое време“ кога станало „никое време“ – така и не разбрахме.

Жилбер Гарсен

 

Есенни записки от Япония – пета част

Вече е към 17 часа, когато сме в центъра на Киото, избираме си ресторантче и сядаме да пием бира „Йебису“ с леки мезенца – суши, ордьовър от змиорка и ей такива специалитети. И е такава благодат след жегата, да си в приятна отпускаща обстановка с климатик.

Япония е интересна с всичко, във всеки един момент. И с история, и с модерност. Наблюдаваме ежедневието на хората – в автобуса, по метростанциите, на улицата. Японецът обича реда, не знам дали го казах. В метрото най-често има стрелки и надписи хората, които отиват към пероните да се движат вляво, а тези, които са слезли от влаковете – вдясно. Уличното движението в Япония е вляво, както в Англия и в Малта, примерно, и всичко е съобразено с това. Японецът е тих – основно правило на възпитанието е да не пречиш по никакъв начин на околните край теб. За целия ни престой не чухме някой в обществените превозни средства или дори на улицата, да говори на висок глас по телефона. Всички са вперили очи в екраните на телефоните, но само си чатят или гледат някакви клипчета на слушалки. Знаем, че японецът е дал на света самураите, сакето и гейшите. Но японецът е дал и ювелирните форми на изящното слово хайку и танка, изящни рисунки и калиграфия. Контрасти или стремеж към съвършенство във всичко…

Красивият Дървен храм „Киомизу-деру“ оставяме за последния ни ден в Киото, когато освобождаваме хотела. Това е един от най-красивите храмове на старата столица. По нагорнището към храма се върви по оживена търговска уличка, пълна с магазинчета за сувенири, порцеланови изделия, сладкиши и сладоледи, от двете страни. Чудим се и на дългите краставици, които японците много купуваха – ръфаха ги като сладолед на клечка все едно. Както навсякъде и тук е пълно с народ – с много чужденци, но и с много ученици от японски училища, които вървят на групи, водени от своите учители, със знаменце отпред. Тълпата е пъстра, виждаме и много хора облечени в традиционно кимоно и обути с дървени налъми. Забелязахме, че има много къщи, които дават кимона под наем и явно има интерес както от чужди туристи, така и от японци да вземат кимоно за няколко часа - сигурно така се усеща по-добре японския дух. Изкачваме се до храма, правим си снимки, снимаме и една жена, която помоли Стефан да я снима на фона на красивата триетажна пагода в червен цвят. Гледката от високото към целия Киото е панорамна – с кулата в далечината. Навръщане следя да не подминем едното от магазинчетата, в което на идване съм видял да продават от прочутият японски специалитет „йокан“. Влизаме в магазина и дълго си избираме какъв точно вид да си вземем – аз избирам с червен боб, Стефан с бял боб, а Коко – с кафява захар. Стефан, освен това, си взе и кутия с някакви зелени, сладки топки – „дъмплинг“ му викали – аз не им запомних името. Бяха пак с „мача“ – онази зелентия, дето била от листа от зелен чай, която на мен изобщо не ми хареса като пих топлата напитка в Токио, а Стефан много я харесва. В споменатата култова творба „Възхвала на сянката“, Танидзаки ни разкрива, че сянката, приглушената светлина във всичките ѝ нюанси, е в основата на японската душа, на японската естетика. Няма да се спирам подробно на есето – с възхищение съм писал преди за тези страници на Танидзаки. Сега, докато похапвахме йокан, се сетих как той цитира своя учител, писателя Нацуме Сосеки с неговото произведение „Куса-макура“ или „Възглавница от трева“. В него, Сосеки имал възторжени редове за цвета именно на този традиционен японски, да го наречем, мармалад. Йокан се прави от паста от червен боб, с агар и захар и има, както споменах различни цветове и нюанси. Сосеки опоетизира тази матова, полупрозрачна маса като намира, че цветовите нюанси и тяхното съзерцаване предразполагат към мечтателност, към богати възприятия на красивото. А когато този десерт е предложен в дълбока, лакирана купа, тогава мечтателността, която навява, се задълбочава още повече от дълбините на съда. И дума не може да става да се предлага в помещения със силно електрическо осветление. Танидзаки допълва, че в сравнение с йокана, цветовете на европейските кремове и сладкиши, са повърхностни и даже примитивни. Когато хапне парче охладен йокан, на човек му се струва, че цялата тъмнина от стаята се е събрала в сладкото парченце, което бавно се топи в устата.

Похапваме ние, а аз се сещам, че между йокана и нашия балкански локум има не малка прилика. Ако цветовете и нюансите, красивите матови оттенъци на локума, не бяха скрити под слой пудра захар, щеше да се прибави още немалко към чара на възприятията.

Стоим (седим) на едни каменни стълби на сянка и се наслаждаваме на пъстрата и многолика човешка река, която тече край нас в двете посоки – и нагоре и надолу. Забавно е да гледаш всякакви лица, дрехи, гласове многоезични да слушаш. Имаш чувството, че целия свят минава край теб, а ти си седиш спокоен и невъзмутим и отхапваш от вкусния йокан. Преди да се качим на влака за Осака, разглеждаме храма „Хигаши Хонгаи-джи“. Край него минавахме по няколко пъти на ден – той беше само на 200 – 300 метра от нашия хотел и може би затова си го оставихме за накрая. Портата му е голяма и много красива – тя си е цяла пагода. Вътре има обширен двор с няколко големи постройки към самия храм. Любуваме се на красивите форми на пагодите по залез слънце.

До Осака е около час с влака. Хотела ни „Ноа Гранде“ е малко странен – тъмен, с украса като за Хелоуин по стените. Тук сме настанени в две стаи тримата, но какви стаи, братко – огромни, с големи телевизори на стената, с кухненски кът, с прибори за хранене в шкафче, с огромна баня, която е горе-долу, толкова голяма колкото беше апартамента ни в Токио, с джакузи с цветомузика и телевизор над ваната. Направо ахваме от луксозните условия. Закуската и вечерята ги поръчваме през големия телевизор, който е свързан с интернет и може да видиш всяко блюдо на снимка. Доставят ти всичко в стаята, от която можеш с дни да не излизаш ако искаш. Над главата, над двойното легло (с фин балдахин) има презервативи и вибратор, сложени в две красиви кутии. А до леглото има цял пулт за управление, от който можеш да си пуснеш музика по избор, да светнеш или да намалиш осветлението по-дискретно, а има и зарядно за телефон. Райско местенце. После ще подразберем оттук-оттам, че това всъщност бил „любовен“ хотел – тук японците си водели любовниците, или си наемали такива за няколко часа.