Иво Георгиев: История

Показват се публикациите с етикет История. Показване на всички публикации

понеделник, 29 април 2024 г.

Излел е от легендата Дельо

В книгата си „Хайдутството в българските земи през 15/18 век“ от 1971 г. видната османистка Бистра Цветкова никъде не споменава за хайдутин на име Дельо. Нещо повече, на картите за хайдутската дейност за XVII и XVIII век в нашите земи, в същата книга, не е означена такава дейност в района на Източните Родопи – само една малка зона в района на Ивайловград и на юг от Гюмюрджина до Бяло море.

В том IV-ти на енциклопедията „История на България“ на БАН от 1983 г. също не се споменава за Дельо хайдутин. За пръв път името му гръмва по света и у нас от американския научно-популярен сериал - „Космос“, воден от легендарния Карл Сейгън. В края на 11-та серия най-сензационно за България звучи българска народна песен. Това е „Песен на овчарката“, която видите ли, летяла даже с някаква си сонда в космоса.

Шаш и паника! Ама как така, коя е тази песен, коя е таз певица Валя Балканска, как така песента е изнесена във вражеска страна без разрешение… После се усещат, че това е престиж, това е слава. Слава е и още как! И някъде оттам започва да се ражда легендата. Песента вече се казва с името на хайдутин, а не просто „Песен на овчарката“. И започват да създават биографията на този хайдутин, защото не може инак - песента лети из космоса, а пък никой не го знае тоз хаймана. И патриотизмът, и особено туризмът имат нужда от герой. Особено туризмът на Златоград. И хоп!, светкавично, още през 1984 г. е направен първия гранитен паметник на Дельо, като за по-сигурно, вече не е прост хайдутин, а вече е прибавено „войвода“ след името му. Автори на монумента са Костадин Дуганов и Иван Димов. Да припомним и че в края на същата тази 1984 г. започва т.нар.“възродителен процес“ за смяната на имената на българските турци и общественото мнение има нужда точно от такива герои, защитавали уж българщината от потурчване. Дельо е споменат единствено в признатия за фалшификат „Исторически бележник“, заедно с още девет други войводи дошли по Смолянско да раздадат възмездие за избитите християни, не приели насилственото помохамеданчване. Забележете – десет войводи с четите си накуп, идват по този край – нещо невероятно и…будещо съмнение. И това, в началото на 18 век.

Родоповеда Стою Шишков също го споменава, но той повтаря почти същото, което пише в "Бележника".

В наши дни вече, в Златоград никнат още паметници като гъби. Паметник на въпросната космическа песен на Балканска, на който е отбелязано, че от рождението на Дельо войвода са минали 240 г. – т.е. вече „знаем“ и точно кога е роден – в 1777 г. Но пък ако се позоваваме пак на въпросния (фалшив) „Исторически бележник“, Дельо е слязъл в Смолян (всъщност Смилян) на втория ден след Голяма Богородица в 1720 г. Нещо версиите се разминават във времето.

От сравнително скоро, Дельо хайдутина си има и Лобно място, красиво оформен камък ни посочва мястото, където е бил застрелян със сребърен куршум. От няколко години има и музей на Дельо войвода и на хайдутството, който се помещавал в „родната къща“ на войводата. Първите публикации в медиите споменават само за стара къща на 200 години, която пазела духа на времената когато е живял хайдутина, а после вече се говори за „родната“ му къща – нещата се развиват бързо.

Според местния краевед и мой приятел, Розалин Хаджиев, Дельо е бил историческа личност, защото в песента се посочват реално съществували златоградски родове – Думбовци и Караджовци. Това е същото като да твърдиш, че Зевс е бил реална личност, понеже Олимп е реална планина в Гърция. А и да не забравяме, че не във всички варианти на песента – а те са около четиридесет, се споменават тези фамилии – в един от вариантите от Съчанли, няма никакви споменати родове, в друг вариант се говори за Толовци, вместо Думбовци и т.н.

Легендите и фолклора са наше голямо богатство, а песента за Дельо е великолепна и е много хубаво да помним и слушаме тези песни, но е хубаво да се познаваме и ценим все пак и историческите документи. Колкото ги има.

сряда, 6 март 2024 г.

Шиваров-палачът на руския литературен елит

В книгата си „Роби на свободата“("Рабы свободы"), Витали Шенталински, като всеки сериозен документалист, разкрива много тайни, вади истини от „светая светих“ на съветския терор - Лубянка. Писателят е допуснат (сензационно), заедно с още няколко литератори, до архивите на КГБ през 1989 и следващите години (дори се пошегували с него: „ти си първия писател, който идва тук доброволно“). И наистина той е първия външен човек, получил достъп до досиетата с гриф „Строго секретно“ и „Да се съхранява вечно“ по делата на разследвани и съдени писатели от 20-те и 30-те години на този незабравим и не много човеколюбив ХХ – ти век - годините на черните, сталински репресии. Така се ражда изследване от стотици страници, публикувано в общо три книги, като „Роби на свободата“ е първата от тях. Това е книга разбулваща море от неизвестни и потресаващи факти от живота и следствения процес на писатели, които са част от цвета и гордостта на руската и съветска литература от първата половина на миналия век. В досиетата са открити както оригинали на известни творби, така и непознати ръкописи. В първата книга са публикувани данни от досиетата на Исак Бабел, Булгаков, Павел Флоренски, Николай Клюев, Осип Манделщам, Борис Пилняк, Горки.

Разбира се, книгата не може да се разкаже – трябва да се прочете, но това, което мен особено ме впечатли бе споменаването на няколко места на името на един българин. Българин, който е играл ролята на палач или поне на един от палачите на елита на руската (съветска) литература. Николай Христофорович Шиваров, наричан Христофорич.

Оскъдни са данните за него – роден в гр.Пещера в 1898 г., комунист и деец на Коминтерна, женен с едно дете, журналист. И горе-долу това е всичко, което се знае за живота му в България. Опитите ми да намеря нещо за него или негови статии в периодичния печат от това време, не дадоха резултат. През 1924 г. Шиваров бяга от България, след събитията от септември 1923 г. и последвалите репресии и най-вече след приемането на Закона за защита на държавата и забраната на дейността на БКП (т.с.) и се установява в СССР, в Москва. Почти веднага е назначен като следовател в структурите на ОГПУ (Обединено държавно политическо управление), което през 1934 г. ще се влее в НКВД, а още по-късно ще стане КГБ. Сещате се - това е всяващата страх и ужас Лубянка. Шиваров явно е имал литературни наклонности, тъй като става следовател в Четвърти отдел на ОГПУ, този, който се занимава със следене на дейността на писателите и поетите. През двайсетте години на 20-ти век той е един от отговарящите за досието на Максим Горки. Разбира се, Горки е литературна икона с огромно политическо и литературно влияние и престиж не само в СССР, но и по света и никой не е смеел да го пипне, което не означава, че не са го следели. Дори и когато е живял в Соренто, Италия. Службите са поддържали тайна връзка лично с неговия секретар Петър Крючков, който им е донасял всичко. Шиваров, живеел на Арбат, в сърцето на Москва и е бил приет в литературните и бохемски среди – посещавал е театри, изложби, сред кръга му от близки приятели бил не кой да е, а самият Александър Фадеев, който след излизането на романа си „Разгром“ е на върха на славата в края на двайсетте и началото на трийсетте години. Надежда Манделщам в своите мемоари, години по-късно, описва Шиваров като едър на ръст, почти два метра, с голяма физическа сила – можел да счупи орех с два пръста. Бил красавец и в Русия се жени за друга жена – очен лекар, от която има син.

През 1926 г., когато пиесата на Михаил Булгаков „Дните на Турбини“ е репетирана и готова за премиера в МХАТ, Шиваров е част от цензорната комисия, която гледа спектакъла и се опитва да забрани пиесата. Той се произнася, че в нея има „идеализация на белогвардейщината“, „пределна тенденциозност“ и „враждебност“. Но след известно забавяне, пиесата все пак е разрешена „отгоре“ и жъне огромен успех. Следващата пиеса на Булгаков - „Бяг“, също предизвиква обсъждане и дискусии, но в крайна сметка е забранена. „Разработката“ на Булгаков от органите на ОГПУ е засилена и е поверена на двама оперативни работници, единият се нарича Гендин, а другият е Христофорич.

През 1932 г. Шиваров е главен следовател по делото на т.нар. група „Памир“ или „Сибирска бригада“ – група от няколко писатели и поети, отрицателно настроени към новата власт и писали поеми в прослава на Колчак. През 1933 г. следи дейността и лично дава мнение до висшестоящите по творчеството на Андрей Платонов. От 2 февруари 1934 г. Шиваров се заема с поета Николай Клюев, който е сравнително слабо известен не само у нас, но все още и в днешна Русия. Казват, че той е последният епически поет. За Клюев, назад през годините се изказват най-хвалебствено Блок, Гумильов, Манделщам, Есенин. Даже Есенин казва „Клюев е мой учител“. Но не всички мислят така. Литературната периодика, посредствената литературна маса го наричат „баща на кулашката литература“, „враждебен елемент“ и т.н. Шиваров приключва сравнително бързо с Клюев. Делото се пази в архивите с всички въпроси на следователя и отговорите на поета, с приложени като доказателства много стихотворения, между които „Песен за Гамаюн“ – мрачно пророчество за идните дни.

ПЕСНЯ ГАМАЮНА

К нам вести горькие пришли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Что редки аисты на Украине,

Моздокские не звонки ковыли

И в светлой Саровской пустыне

Скрипят подземные рули!

К нам тучи вести занесли,

Что Волга синяя мелеет

И жгут по Керженцу злодеи

Зеленохвойные кремли,

Что нивы суздальские, тлея,

Родят лишайник да комли!

Нас окликают журавли

Прилетной тягою впоследки.

И сгибли зябликов наседки

От колтуна и жадной тли,

Лишь сыроежкам многолетки

Хрипят косматые шмели!

К нам вести горькие пришли,

Что больше нет родной земли,

Что зыбь Арала в мертвой тине,

Замолк Грицько на Украине

И Север — лебедь ледяной —

Истек бездомною волной,

Оповещая корабли,

Что больше нет родной земли!

Аз не се наемам да преведа това стихотворение, навяващо мрачно пророчество, апокалипсис, звучащо актуално и спрямо днешната политическа обстановка в Русия. Пресъхването на Аралско море, „подземните кормила“ под секретния град Арзамас-16 известен днес като Саров, с известния манастир „Саровска пустиня“, който по време на Втората световна война е военен завод и в него са създадени легендарните „Катюши“, а после е център на ядрената програма на СССР и на Русия – как е могъл да предскаже всичко това през 30-те години, остава непонятно. Такива пророчества лъхат и от други негови стихотворения:

„...Тут ниспала полынная звезда, –

Стали воды и воздухи желчью,

Осмердили жизнь человечью,

А и будет Русь безулыбной,

Стороной неэтичной и нерыбной!..“

И падна тук, звезда пелинова, Водата и въздуха станаха жлъчни… А и ще бъде без усмивка Русия…

Препратка и към писанието в Библията. И като знаем, че едно от народните имена на пелина на руски е „чернобил“, нещата стават наистина злокобни с пророчеството си. След приключване на делото, Клюев е заточен в Томск, за да бъде разстрелян три години по-късно, след втори бърз процес воден от друг следовател.

В тези години Шиваров е във вихъра си. На 16-ти срещу 17-ти май 1934 г. е арестуван у дома си Осип Манделщам. Часове преди ареста, на гости му идва Ана Ахматова. Нямали с какво да я нахранят. Манделщам отива у съседите да поиска нещо за ядене. Връща се с едно яйце. Но увлечени в разговори не се сещат дори да го изядат. След многочасов обиск в къщата, когато отвеждат Манделщам, Ахматова се сеща за яйцето и го дава на арестувания. За из път.

Следствието е поверено отново на считаният за най-голям спец по литературните въпроси в 4-ти отдел на ОГПУ - Христофорич. Той тогава е в разцвета на силите си – 36-годишен, снажен родопчанин. Манделщам е на 43, съкрушен психически, недохранен, състарен. В килията на Лубянка прави опит да си пререже вените с ножче за бръснене „Жилет“, но опита е осуетен.

Шиваров започва следствието с хъс и почти с удоволствие от ролята си на „силния човек“. Той подмята на поета: „казвали сте ми, че за един поет е полезно да изпитва страх. Ето, сега вие ще получите пълна доза от това стимулиращо чувство“. Манделщам е арестуван за своята остра епиграма, срещу „планинеца от Кремъл“, т.е. Сталин, и която той е чел пред приятели и поети в тесен кръг. „Мы живём, под собою не чуя страны“…(„Живеем без да чуваме страната под нас“). Когато Борис Пастернак я чува, той възкликва: „Това, което ми прочетохте, няма никакво отношение към литературата, поезията. Това не е литературен факт, а самоубийствен акт, който аз не одобрявам и в който аз не искам да участвам.“

Манделщам се държи достойно – не отрича нищо, не шикалкави. Когато следователя му показва копие от епиграмата, той собственоръчно я пренаписва с корекции и по нареждане я прочита на глас. Благодарение на Шиваров и на архивите на КГБ, днес разполагаме с ръкописен оригинал на епиграмата, с подпис на автора. На въпроса какво го е подтикнало към написването на такива стихове, Манделщам отвръща: „ Фашизмът ми е ненавистен повече от всичко“. Следствието приключва бързо, за десетина дни. Манделщам е осъден на заточение за три години. По време на заточението той ще сподели на жена си, че по време на следствието, въпреки крясъците и заплахите, той усещал някаква двуличност у следователя, някаква дълбоко стаена омраза към Сталин. Някакъв страх. Шиваров, като вътрешен човек, най-добре е знаел какво може да му приготви системата. Дали е съзнавал целия фарс и фалш на подобни скалъпени дела – много е вероятно. А може и да не е виждал истинските неща и да е бил заслепен от вярата си в новия комунистически ред.

Надежда Манделщам ще сподели след години впечатленията си от него, по време на свиждане, което следователят великодушно разрешава: „С целия си външен вид, поглед и интонация той показваше, че подсъдимият е нищожество, презряно същество, измет на човешкия род. Той се държеше като човек от висша раса, презиращ физическата слабост и жалките интелектуални предразсъдъци. ...И аз, въпреки че не се страхувах, усетих по време на срещата как постепенно се смалявам под погледа му." Следователят нарича епиграмата на Манделщам „безпрецедентен контрареволюционен документ“ и обвинява жена му в съучастничество. По време на свиждането я попитал директно: „На ваше място как е длъжен да постъпи съветския човек?

Според Шенталински, Шиваров е единият от следователите, които водят следствието по делото на Борис Пилняк през октомври 1937 г. и то е последното от „литературните“ му дела. Но аз откривам тук някакво разминаване, тъй като още през декември 1936 г. Шиваров е преместен на служба в Свердловск (днес Екатеринбург), където на 27-ми декември 1937 г. е арестуван с обвинение за шпионаж в полза на чужда държава (да се разбира, за България). Няма как да е водил следствието на Пилняк от Свердловск.

Междувременно нашият Христофорич, с Указ на НКВД от 8.12.1935 г. е повишен в чин старши лейтенант. А щом те повишават, нещата са съмнителни. Общо от 1924 г. до преместването му в Свердловск, той е бил около дванадесет години на служба в Лубянка, като един от главните следователи или палачи – зависи от гледната точка днес, на литературния елит на СССР.

По сведения на приятелка на Шиваров - Галина Катанян, той я посещава четири дни преди де бъде арестуван, като ѝ казва, че знае, че има издадена заповед за неговия арест и я моли да се грижи за жена му и за сина му Владимир, ако нещо се случи с него. Когато тя го пита защо не се скрие или не избяга, той отвръща: „да избягам? А какво ще стане с Люси (жена му)? А и за нищо не съм виновен, защо да бягам…“ Човек на честта до последно. Или просто е знаел, че от капана на системата няма как да избягаш. Няколко месеца след ареста – на 4-ти юни 1938 г. е осъден на пет години заточение в трудово-поправителен лагер във Вандиш, Архангелска област.

Запазени са писма от него от лагера, изпращани по волнонаемни жени, работещи там. До позната, близка до семейството му: „Купи ми сто хубави цигари, малко сладкиши - о, шоколад, а? - чифт чорапи от всякакво качество (но не от всякакъв цвят, за предпочитане сини или сиви), риза № 42/43, две или три дузини ножчета за бръснене, те са в зоната за безопасност, самобръсначки, сапун на прах, тоалетен сапун и накрая - книги."

Цигари, шоколад, книги – добър стандарт като за лагерник – литератор, нали. Но по-нататък в писмото моли да напомнят на жена му Люси да му прати Луминал, че често бил ядосан и нервен и страдал от това.

Последното му писмо е пак до приятелката на семейството, Галина Катанян и е от 3.06.1940 г. Когато писмото стига до адресата, Шиваров вече е мъртъв:

„Последният ми ден е към своя край. И мисля за онези, които бих споменал в последната си молитва, ако имах поне някакъв бог.“

Николай Шиваров се самоубива в лагера, като приема голяма доза Луминал, на 42 години.

Реабилитиран е с решение на Военния трибунал на Московския военен окръг от 27 юни 1957 г., поради „липса на данни на престъпление“.

За съжаление в достъпните онлайн документи, няма негови снимки, освен една с лошо качество. Май и негово досие не било открито в архивите на КГБ. Дали е имало и е унищожено - не знаем.

Така приключва живота си Николай Христофорович Шиваров, който е имал честта, или участта(тежка?) да познава и да следи активния литературен живот в СССР и да води досиетата и разпитите на част от литературния елит в тази страна през 20-ти и 30-те години на XX век - най-тежките години на сталинския терор.

(снимки: Сн.1 - Архивите на Лубянка; Сн.2 - Сградата на ОГПУ, Лубянка; сн.3 - "Агентурно-осведомителна сводка"-от досието на Махиал Булгаков, май, 1935 г., подписана от Шиваров; сн.4 - Осип Емилиевич Манделщам, от архивното дело, май 1934 г.; сн.5 - Епиграма за Сталин - собственоръчно написана от ръката на Манделщам, с автограф.)

сряда, 7 декември 2022 г.

Една песен, един хайдутин, един мит...

Овчарка от кв.Веселиново на гр.Ардино. Снимка Иво Георгиев

Пред очите ми, пред очите ни, се ражда един мит. От Алексей Лосев и неговата „Диалектика на мита“, знаем че където и да пристъпим, край нас, газим все в митове, но все пак докъде е истината и къде започва измисленото - ето това подтиква любознателния човек да се замисли и да се порови тук-там.

Разбира се, и в тази история присъства случайността. Няма мит без случайност. Един американец открива в сбутано магазинче в Ню Йорк, в някакво кьоше, плоча със записи на български народни песни. На тази плоча е и „Песен на овчарката“, изпълнена от никому неизвестно момиче, родено близо до изворите на Арда, в Родопите. Но с убийствен глас. Велик, мощен глас, който те отнася и като го чуеш политаш заедно с него из необятния простор. „Песен на овчарката“ е записана няколко години преди това от друг американец - етномузикологът Мартин Кейниг. Той идва през 1968 г. в България специално за да я запише в изпълнение на това родопчанче. Рожденното ѝ име е Фейме. Пускат американския натрапник в една сбутана класна стая на Смолянско училище и го оставят да се оправя - щял да прави някакви записи-маписи. И той се оправя – с никаква акустика, на ролков магнетофон, без никаква репетиция, без дубъл, просто песен от извора – двама гайдари и един глас.

Американецът, който след няколко години случайно открива вече издадената в САЩ плоча се казва Алън Ломакс. И точно той е човекът, натоварен не от кого да е, а от големия учен Карл Сейгън, да направи подборка за 90-минутно музикално послание от Земята, което, записано на златна плоча, ще полети с два летателни апарата по програмата „Вояджър“ извън Слънчевата система. Това става през 1977 г. Освен родопската песен, там са още „Нощна песен от племето Навахо“, пигмейска песен от Заир, аборигенска песен с диджериду от Австралия, грузинската „Чакруло“ изпълнена от хор, великото парче „Джони Би Гуд“ на Чък Бери – общо 27 музикални „шепоти“ от Земята. Моцартите и Бетовените също са там, разбира се. Впрочем всички автентични, фолк-песни са разкошни. Ако имате възможност, чуйте ги.

В България научават, че тази песен лети в космоса едва през 1984 г., когато излъчват по телевизията единайстата серия на „Космос“ на Карл Сейгън. Шаш и паника! Ама как така, ама коя е тази песен, коя е певицата, как така песента е изнесена във вражеска страна без разрешение… После се усещат, че това е престиж, това е слава. Слава е и още как!

И някъде оттам започва да се ражда легендата. Песента вече се казва с името на хайдутин. И започват да създават биографията на този хайдутин, защото – как така тази песен лети из космоса, а пък никой не го знае тоз хаймана. И се започва – писане, писане. Пишат най-вече българи за тази песен, макар, че тя се изпълнява само от българи мохамедани, в автентичния си вид. Впрочем и автентичните разновидности на песента, скоро заглъхват и се забравят – всички започват да имитират варианта, който лети в космоса. Та за хайдутина - бил живял тогава и тогава, пък е роден в тази година може би, а може би в друга, пък е живял в този град, пък е убит там и там - има даже лобен камък. И днес той вече е легенда, която се опитват да направят действителност. Нищо че е само герой от народния епос. Свързан е вече (неразривно) с определен туристичски град, измислена е вече родната му къща, която е музей (кой е откривател на къщата...познахте - шарлатанинът-археолог) има паметници с бюста му. За няколко десетилетия митът е вече развихрен. И тепърва ще се развихря. А някои се смееха на македонците от Северна Македония, че си измисляли историята.

Но „Песента на овчарката“ - „Излел е Дельо хайдутин“, наистина е велика в изпълнението на Валя Балканска - момиченцето, израсло близо до изворите на Арда. Това е неоспорима истина.

Валя Балканска, снимка на Мартин Кейниг от 1968 г.

четвъртък, 4 август 2022 г.

За село Златоустово

При нас, тук в Родопите, знае се, отвсякъде те дебне Историята, ама и много истории се спотайват, които за да ги докоснеш обаче, трябва да се потрудиш, да попрочетеш това-онова, да идеш на място тук-там и да се срещнеш с тоз-онзи. Ама четенето трябва да е много. Щото само с „ах и въх!, Перперек“, „ах и въх!, Татул“, е много поп-фолк дереджето.

И вижте ся, като пътувате към Маджарово, малко след отбивката за прочутият кромлех преди с.Долни Главанак има упътваща табела за село Златоустово. То е мижаво и невзрачно селце със затихващи функции, което няма да ви трогне с нищо, но пък името му, хм… е история. И загадка. Ся, кой знае защо сред самите жители е разпространена версията, че името на селото идвало от това, че хората в него били сладкодумни. Туй хубуй, ама по тая логика половината села в Родопите трябва да се казват тогава Златоустово. А аз знам само за едно дето се казва Сладкодум, в което живееше бай Ибрям с жена си. Та чак по тивито, онази водеща – не ѝ знам името, зяпна и възкликна: „ама наистина ли има такова село в Родопите?, и взе да проверява в интернет за Сладкодум.

Историята е такава - в началото на 1878 г., в селото, като в много други села в района, се настаняват руски войски и остават, явно до сключването на Санстефанския предварителен мирен договор. Населението ги посреща гостоприемно, както се подобава – здравствуйте, братушки, кокошки и баници, ракийка. Но най-впечатлени били всички, особено мъжете, от оръжието. На сабите на руските солдати пишело „ЗЛАТОУСТЪ“. Брех да му се не види. И то на нашенски си език. Каква била „тайната“? Град Златоуст се намирал в Руската империя в подножието на Урал, близо до географската граница между Европа и Азия. Той е основан през 1754, покрай железодобивна фабрика, получила името "Златоустовска", и поради намерението в селището да бъде построена църква на светеца Йоан Златоуст. В градчето, през 1815 г. е построена оръжейна фабрика за хладно оръжие, като в първите години там работят немски майстори от „Солинген“ и „Клингентал“. По време на войната 1877-1878 г. „Златоустовската оръжейна фабрика“ била вече доста известна като една от най-добрите в Европа по качество на продукцията. Голяма част от редовата войска, войници и офицери по време на Руско-турската война от 1877-1878 са въоръжени именно с такъв модел шашки със същия надпис. Нищо чудно някои от селяните да са получили като подарък срещу храна или други услуги някоя такава шашка. Селото влиза в пределите на България през 1885 г., а през 1906 г. с указ от 21 декември е преименувано от Юренджиклер на Златоустово като явно е взето предвид желанието на населението, заради спомена за руските солдати и техните саби с надпис „Златоустъ“, донесли свободата. А град Златоуст си съществува и днес в Руската Федерация. Както и село Златоуст, макар че едва ли са чували един за друг. Историята понякога е много тиха и само ако поразровиш тук-там, може да ти нашепне нещо.

неделя, 29 август 2021 г.

"Дневник на обсадата на Одрин" от Пол Кристов

Странно е, много е странно как този „Дневник“ досега не е преведен на български при избуялия през последните трийсетина години патриотизъм и най-вече патриотарство у нас.

Това е ценен и богат на факти документ, писан от човек, който е пряк свидетел на живота в обсадения Одрин от октомври 1912 до март 1913 г. и освен това е някак встрани – той не е нито турчин, нито българин, за да взема страна или да съди кой е прав и кой крив. Както пише издателят в предговора, някои от събитията може и да не са съвсем точно предадени, някои може да са по слухове, но така или иначе, по-голямата част са от първа ръка.

Одрин по това време е все още имперски, космополитен град. В него живеят над 30 народности и етноси - има джамии, синагоги, православни черкви, католически колеж, алианско теке. Повечето Велики сили - Франция, Великобритания, Австрия, Русия - имат консулски представителства в него. Той е и център на българското униатско движение.

Пол Порталие, приел по-късно името Пол Кристов е французин, от католическото общество на успенците, преподавател в гимназията на униатите възкресенци в Одрин. Преди това е бил и в Цариград, в колежа в Пловдив и в семинарията в Караагач. В началото на 20 в. е за една година и в католическата мисия в Сливен. По това време възкресенците в Одрин поддържат цял учебно-просветен комплекс от гимназия, семинария, пансион и занаятчийски работилници, всичко това поместено в няколко сгради с голям двор, основната от които е солидна, триетажна сграда. По време на обсадата тези сгради оцеляват и една част е превърната в лазарет за турските войници и офицери, но нерядко дават убежище и на християни от всякакви националности, както и на дипломати.

В своя дневник, Кристов описва ежедневието така както го вижда и чува. Той се стреми да впише всички участници в събитията през тези месеци, като не спестява нито трагичните и мрачни случки, нито куриозните или баналните такива. Дава данни за цените на някои храни (най-скъпи са захарта и солта), на стоки, за поведението на търговците, военните, дипломатите и всички прослойки на населението. За многобройните случаи на дезертиране на турски войници в лагера на българите. Отделно от това, едно от доходните занимания – особено на турските чауши и някои офицери е била каналджийството – срещу солидна сума жълтици да организират бягството от града на всеки, който не издържал повече на кошмара в обсадения град. Сред многото случки, с които изобилства описанието, ето една, случила се на един от предните отбранителни постове, в квартал „Каик“. През една мъглива, ноемврийска нощ в турския полк разположен на отбранителната позиция, чуват тръба, свиреща турски сигнал. Предните часовои, подвикват на приближилите, какви са и откъде идват и отсреща им отговарят, че са братя по вяра и идват от Арабия за да помогнат на обсадените в Одрин срещу българите. Командващия, по всяка вероятност пиян, наредил да не се стреля и да ги пропуснат. Няколко калени войници, живели в България, се опитали да го вразумят, че тръбата, която се чула не звучала съвсем като турските тръби, но офицерът ги накарал да млъкнат и повторил заповедта. Идващите отвън, които се оказали български боен отряд били допуснати и когато стигнали на 40 крачки открили огън. Резултатът бил смъртоносен – от 2000 турски войници оцелели около петдесетина.

Освен богатият фактологичен материал, книгата е илюстрирана и с десетина снимки, а в притурка накрая е дадено и съдържанието на редица документи, най-вече прокламации на коменданта на укрепения град Шукри паша, но също така и разпръскваните от българските аероплани прокламации към населението и войниците в Одрин.

Интересно е да се отбележи и факта, че дневникът на Пол Кристов е преведен отскоро на турски, въпреки че на много места авторът критикува османската леност (философията „яваш“), хаотичността и това че бакшиша е в кръвта на турските чиновници и офицери. Изданието е на турския книжен пазар от 2017 г.(в момента може да се купи на цена 35 т.лири - около 7,30 лв, според курса на лирата, а в "Амазон" се продава за 18 долара). А ние можем само да се надяваме един ден този ценен исторически документ, свързан и с българската история да се появи и на български.

четвъртък, 20 май 2021 г.

Народната памет и скалните кошери

Когато местните хора – тези, родени в планината, наричат някой връх или възвишение „Асара“, „Хисаря“, „Хисарлъка“, всички знаят – на това място, някога е имало крепост или укрепление. Една местност ако е останала в народната памет като „клисе“ или „килисе“, то няма и съмнение, че там някога се е издигал стар параклис, може би черквица. Същото е и когато някой издълбан като голямо ведро камък, наричат „шарапана“ или „шарап таш“ - с голяма вероятност, този камък е служел като съд за производство на вино или за друг ритуал със свещена течност в отколешни времена. Това е така, защото народната памет няма давност и помни неща, които се препредават от уста на уста, от баща на син, с векове и хилядолетия, без да са записвани никъде. Народната памет е нещо дивно и могъщо. Не е ли тогава учудващо, че когато същата тази народна, родопска памет нарича десетки скали с името „кован кая“, „кованлъка“, „кованджик кая“, то никой не иска да повярва на простичката и близка до ума хипотеза, че тези скали с издълбани в тях ниши, в определен период от миналото ни, с голяма вероятност са служели за скални кошери. Това магично съчетание на култа към скалите, с чудото на правенето на този божествен еликсир от пчелите, е било равносилно на свещенодействие. Защото в древността медът съвсем не е бил ежедневна храна, както е сега, а най-вероятно са го опитвали само аристокрацията на племето и то при определени ритуали и специални случаи. Към това се прибавят и формата на самите, т.нар. ниши, които са точно с форма на половин стар(конусовиден) кошер, останките от восък и следи от заселване и до днес на пчелни рояци, както и стълбите, които многократно сме намирали под такива ниши и които местни хора са ни обяснявали, че това са стълби използвани от „кованджии“ – т.е. хора, които се катерят да събират рояци заселили се в някоя ниша. Не обръщаме внимание на народните имена на местности и скали, на разказите на хората, които тук са израсли, подминаваме много други белези, а после се чудим как и защо се раждат гениалните, мисловни „водопади на сътворението“. Та, честит Световен ден на пчелите! (снимка - Иво Георгиев - скален кошер от Момчилградско)

понеделник, 3 юни 2019 г.

Още за етническите взаимодействия в Беломорска Тракия-1913-1924 г.

Книгата на проф. д.и.н. Камен Гаренов е нестандартна. Трудът се води "пастирско изследване" върху два неизвестни ръкописа на преки свидетели на етническите взаимодействия в Беломорска Тракия в периода 1913 - 1924 г. Ръкописите са всъщност спомени на Михал Стоев Илиев и на Костадин Георгиев Гунчев. Професорът, който е и свещеник в енорийския храм "Св.Георги" в Кърджали, не се ограничава само до даване на публичност на двата ръкописа, но прави и ерудирано тълкуване, допълване и анализ на онези бурни събития и аспекти от тогавашните взаимоотношения на пъстрото в етническо и религиозно отношение население в земите на Беломорска Тракия и Източните Родопи. Някои от неговите наблюдения са почерпени и от личните му теренни проучвания и събрана информация от селищата със смесено население в Източните Родопи. Книгата е интересна както от историческа гледна точка, така и от етнографска, културна и човешка.

В този труд се подчертава и че районите със смесено население са "една територия със специфична социална особеност, където цикълът на съвместното съществуване се движи по неписани закони, чрез които всеки пази своята идентичност, но и зачита достойнството на другия".

Тук публикувам откъс от тази книга, а именно спомените на Михал Стоев, роден през 1905 г. в с. Исуик (Юсуюк) и починал през 1982 г. в с. Горно Войводино и на Костадин Гунчев - роден в с.Момчиловци, Смолянско през 1881 г. и починал в Кърджали през 1976 г. Спомените са автентичен документ - поглед към едни драматични събития, но от гледната точка на "малкия" човек, и точно затова, по - различни, но и по-сочни и емоционални от официалната историография за събитията от това време.

Цялата книга може да бъде намерена в Регионалните библиотеки на големите градове.

Прочетете още »

четвъртък, 8 март 2018 г.

Българска връзка в избора на датата 8-ми март?

И все пак, има ли българска връзка в избора на датата 8-ми март за Международен ден на жената? Според канадската изследователка Рене Коте (Renée Côté), не Александра Колонтай и Ленин са определили датата, а една "българска другарка" по време на Втората международна Конференция на жените-комунистки, през 1921 г. в Москва. Тази неизвестна "другарка" била предложила въпросната дата за отбелязване на февруарския поход от 1917 г. на жените - работнички (състоял се на 23-ти февруари 1917 г. стар стил, 8-ми март по Грегорианския) по време на Февруарската революция в Петербург. Женска мистерия...

Впрочем самата Рене Коте публикува своите изследвания през 1984 г. в отделна книга излязла в Канада на френски.
Ето връзка към резюме на изследванията на канадката (на английски език)

п.п. от 9-ти март: По-сетнешно подсказване от писателя Иван Бунков и направената справка в Уикипедия, донамести нещата, че въпросната "другарка" най-вероятно е Ана Маймункова - Ана Май - водач на нашата делегация на споменатата Конференция в Москва.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

Забравен и забавен "Забавник" от 1846 г

"Забавник за лето 1846" е книга съставена от един сърбин - Константин Огнянович ( тук си спомням веднага и за друг голям сърбин - Вук Караджич и неговите важни за нас "Додатъци..."), който е сред видните български просветители от средата на 19 век. Учителствувал във Видин и Враца и е бил истински труженик за "пробуждането" на българите като народ, най-вече чрез образованост и учение. Книгата, макар и с такова "несериозно" заглавие, съдържа доста поучения, басни и анекдоти, полезни за деца и възрастни - повечето превод от гръцки и сръбски, без да са посочени изворите. Самите заглавия на главите са доста любопитни - "Памятнодостойны приключенiя", "Порядочныте плаванiя на Парапловыте (Вапорете) отъ Цариградъ", "Речи нравоучителны Фiлософовъ", "Небреженiе Родителско и неблагодарный Человекъ". По-надолу предлагам за прочит любопитната глава за времето, което според автора се измерва по два начина - астрономически и икономически:

Книгата е писана в Цариград, а отпечатана в "Паризъ" - демек в Париж, в типографията на братя Firmin Didot. Езикът е старинен и цветист - и това му е хубавото.

Много интересен е и предговора, който започва с това как разни европейски естествоизпитатели и пътешественици идват по нашите земи "да тражат някои златны бубулечки", без да отбележат в записките си нито дума за битието, нравите и търпението на"болгарскаго народа".
Ценно четиво от всяка гледна точка, особено съпоставено към нашето съвремие. Цялата книга може да бъде прочетена на адреса на "World digital library" тук.

петък, 19 юни 2015 г.

Реваншът на Дюма

През 2002 г. бяха отбелязани 200 години от рождението на Александър Дюма. Във Франция, кулминацията на честването беше тържественото пренасяне на останките на писателя в Пантеона, на 30 ноември. Безспорно, признателната родина отдаде почит и на огромното творчество завещано от големия писател. Фойерверки, церемонии, речи.

Но може би голяма част от французите и днес не си дават сметка, че тази изключителна популярност е до голяма степен плод на чувството за реванш. Нормално е - когато паметта ни е дотолкова запълнена от героите с пелерина и сабя, населяващи неговото творчество, вероятността да не запомним нищо за живота на самия писател е много голяма.

Защото Дюма не е само станалите вече легендарни мускетари, не е само и Монте Кристо, той е и писателят-републиканец, открито застанал на страната на социалните реформи и на Гарибалди. Той е Европеецът, неуморно пътуващ чак до Чеченски Кавказ, проучващ света и неговите чудатости. И най-после не е ли и той от семейство станало жертва на расизма, наследник на робиня, свидетел на теглото на мулатите, самият той станал сякаш символ на расосмешението на Франция.

Когато преди повече от два века, на 24 юли 1802 г, се ражда бъдещият писател, Наполеон Бонапарт тъкмо е възстановил робовладелството, премахнато през 1794 под натиска на въстанието на робите от Санто Доминго (днес Хаити). Ето в тази история, на колониализма и расизма, между подтискане и съпротива, е започнал истинския роман на Дюма. Внук на африканска робиня, Александър Дюма е син на генерал Александър Дюма, който пристига през 1776 г нелегално в Хавър и от обикновен драгун при Луи ХVІ, става генерал по време на Революцията, един най-изтъкнатите воини по това време. До голяма степен именно образът на бащата е прототип на Д`Артанян.

Клод Риб, в книгата си посветена на бащата на писателя (“Александър Дюма, драгунът на кралицата”), припомня съдбата на този генерал-мулат, републиканец и хуманист, част от най-тъмната история на Франция. На 29 май 1802 всички “цветнокожи” офицери са освободени от френската армия, а на 2 юли 1802 г, територията на континентална Франция е забранена за “негри и цветнокожи”. На 8 януари 1803 г пък, са забранени всички “смесени” бракове, и т.н. Бунтовете на родния остров на генерала - Санто Доминго са потушени с нечувана жестокост, включително, според Клод Риб, с употребата на серен диоксид. Генерал Дюма, починал през 1806 г унижен и омерзен е само една от жертвите на тази расистка чистка. Това е семейната драма, от която започва реванша на писателя Дюма. На Дюма мулатът. На Дюма символът на смесените идентичности.

Прочетете още »

събота, 9 май 2015 г.

За Победата и Европата

Да почнем първо с часовата разлика. Заради нея, Русия и източноевропейските страни отбелязват този ден на 9 май, а някои западноевропейски и САЩ – на 8 май. Нелепо разминаване, но може би то беше подхранвано и от разделението на някогашните два блока. За страните членки на ЕС пък, 9 май е Денят на Европа, тъй като на тази дата през 1950 г..., но подробностите нямат значение. По-нататък – в САЩ, Денят на победата във Втората световна война, е известен като „VЕ-day”, т.е. Ден на победата в Европа, а във Великобритания само „V-day”, където „v”-то е „виктори”, т.е. победа. За холандците пък Денят на победата е на 5 май, защото те тогава са изгонили последния германец от своята територия. В Белгия 8-ми май не е официален празник – за тях по-важна е победата им в Първата световна, която те отбелязват през ноември.

Напоследък, в англосаксонската култура се появи друг, много по-модерен „дей” – също „V – day”, но този път “v”-то е... „вагина”. Да, правилно сте прочели - „ден на вагината”. Този ден тръгва от играната и у нас американска пиеса „Монолози за вагината” и вече се отбелязва в над 70 страни, като ден против насилието спрямо жените. Както се казва: „разни хора – разни минерали”. Мисля си, ако у нас денят на Победата отбелязвахме като „Денят П”, какви ли други асоциации щеше да предизвика с думи започващи с „п”.

В Русия този ден е свят – ден-памет и ден-гордост и никой не може да го „победи”, дори забравата. Нима можеш да забравиш прекалено многото жертви, които си дал за свободата си. Но само СССР ли победи? Не победиха ли и други страни.

(Пощенска марка от 1945 г посветена на Деня на победата)

У нас значението на този ден не е еднозначно - като много от значимите събития впрочем. Преди го празнувахме бурно заедно с Големия брат, но сега се чудим какво да правим, така както и историците ни още шикалкавят и се боят да дадат ясна и категорична оценка на събитията около и по време на Втората св. война, нашето участие и последствията през следващите 45 години за нас като общество. За някои политици асоциацията е проста - това е празник на Съветската армия, и естествено след 1990 г му беше наложена забрава. Но без да изпадаме в еуфория, според мен не трябва да го забравяме, защото този ден сложи край на война, в която участваше и България. Нищо, че след това не бяхме признати за съвоюваща страна и нещата не се развиха, както би ни се искало днес.

Сигурно е едно, че Денят на Европа ще измества все повече Денят на Победата. В Полша например направиха рокада с двата празника - до миналата година и те честваха Победата на 9-ти май, но от тази година вече 8-ми май ще е за честване на победата над нацистка Германия, а на 9-ти - ще отбелязват Денят на Европа. То май и ние натам вървим - към разграничаване от "руската" дата за победата, така както се пазим да не ни набедят в прекалена любов към всичко руско и най-вече към руските политически символи. Защото Европа е нашето „бъдеще”, а Победата...- едно (малко гузно) минало, в което нашия принос никой не го признава.

сряда, 18 март 2015 г.

Легендата за снопа с пръчки

Както казваше Божидар Димитров в една своя книга, голяма част от историята са митове. Е, имало народи, които в голяма степен са се освободили или поне правят усилия да се освободят от митологичното в своята история, вследствие на дълъг период на сериозни изследвания, анализи и критичен преглед на историческите източници. Но има и такива, които още нямат знания, смелост и сила за това. Към първите спадат например италианците, а към вторите – при цялата условност на такива деления, се числим ние българите.

Когато бях ученик още в началните класове учихме легендата за снопа с пръчки. Как хан Кубрат на смъртния си одър извикал петимата си синове и наредил да му донесат един сноп с лозови пръчки (в друг вариант това са стрели). Петимата здрави и мускулести мъже подред опитали да пречупят снопа, но не успели, а умиращият хан започнал да вади пръчките една по една и с учудваща лекота за един умиращ, ги чупел. Изводът съвпадаше с националния ни девиз - „Съединението прави силата”. Днес синът ми също учи тази легенда за хан Кубрат. Тя беше в учебника за 3-ти клас по „Човекът и обществото”, но сигурно ще я повторят поне още 2 пъти в другите класове нагоре.

Известната картина на Д.Гюдженов - "Кубрат и синовете му" (1926 г)

Та тази история е само един добре съчинен мит. Още у Езоп има басня с такова съдържание, пренаписана в стихове през ІІ в от н.е. от Бабрий и носеща заглавието „Селянинът и неговите синове”. Не е изключено Езоп да е взел идеята за баснята от устни източни мъдрости, както е ползвал такива за други свои басни. Лафонтен, който както вече съм писал, е взаимствал повечето теми на своите басни от Езоп, добавяйки им повече финес и изящество в стихове, също има такава басня.

Карикатура по баснята на Езоп за снопа с пръчки

Ако излезем от сферата на басните, трябва да споменем Плутарх, който в труда си „ De garrulitate” споменава скитския цар Скилур, който имал осемдесет сина и на смъртния си одър ги повикал, показал им сноп малки копия и ги накарал да го счупят. Всички опитали, но никой не успял, след което Скилур развързал копията и започнал едно по едно да ги троши, като им казал, че докато са обединени, никой няма да може да ги победи, но разединят ли се лесно ще бъдат завладяни.

Прочетете още »

неделя, 8 март 2015 г.

"Журнал дьо Женев" - 1 март 1878 (продължение)

Специален пратеник на "Журнал дьо Женев" – Константинопол, 20 февруари

Застрашени от няколко дни с окупация на столицата от руснаците, привържениците на Профета не престават да призовават Аллах да отстрани тази горчива чаша от устните им. Миналият четвъртък, напълно обезумял и вече чуващ марша на казаците да приближава Стамбул, султанът беше решил, че веднага ще замине и даде заповед на първия си секретар Саид паша да побърза с приготовленията. Този същият давайки си вид, че изпълнява заповедта предупреди Председателя на Съвета на министрите Ахмед Вефик паша, който дотича в двореца, скоро последван от своите колеги. Всички обединиха молбите си да убедят Абдул Хамид да надмогне своя безумен страх и да остане в „Йълдъз Кьошк”, където не го застрашава никаква опасност. Факт е, че там няма никаква заплаха и днес все още, опасността от руска окупация, или да го кажем по-точно от една визита на Балканската армия в Константинопол е относително далечна.

Султанът и неговите съветници отправяха и още отправят настоятелни молби към Царя за да ги отмине това унижение или най-малкото да бъде смекчено доколкото е възможно.

Предложения, които се смята, че ще удовлетворят император Александър, бяха изпратени в руската Щаб-квартира, от господин Ону, главен руски преводач, който замина в събота вечер за Адрианопол.

Има съмнения, че руснаците са повдигнали нови пречки или са определили нови изисквания, защото г. Ону едва пристигнал в Адрианопол тръгна отново за Константинопол и в понеделник вечер беше отново в Пера у немския консул г. Жилет, при когото е настанен.

В дипломатическите кръгове всички се губят в догадки относно целта на неговата мисия, която той грижливо пази в тайна. На любопитните, които срамежливо го подпитват за това, той отговорил, че е пристигнал да си купи консерви (sic) и да си набави подправки. Докато казвал това, студеното му и сухо лице оставало невъзмутимо.

В неделя привечер, един османски куриер, бригадния генерал Осман паша пристигна носейки важни съобщения изпратени от Сафет паша, първия от двамата преговарящи в Адрианопол. Според сведенията Сафет съобщавал за нови утежнения представени от руснаците към мирните договорености вече подписани в Адрианопол.

В деня, в който условията бяха уточнени точка по точка, турците веднага установиха, че на обширните прелиминарни условия приети в Адрианопол, руснаците дават съмнителна разтегливост. Границите на България са разширени до Солун на запад, до Янина в Албания и на юг доста отвъд линията, която пресича Адрианопол. Мимоходом само да споменем, че наистина има български села в съседство до Константинопол и, че населението е преобладаващо българско в Чаталджа, на 40 км северозападно от столицата...

събота, 7 март 2015 г.

"Журнал дьо Женев" - февруари 1878 (продължение)

Кореспонденции от Лондон

Лондон, 21 февруари

„Обзървър” публикува следните депеши:

Виена, 23 февруари – Румънски инженери са пристигнали в Добруджа за проучване на терена. Вече е сигурно, че Румъния ще приеме Добруджа в замяна на Бесарабия.

Ниш, 23.февруари – 6000 руснаци са окупирали Пирот и Ак-Паланка. Понастоящем Ниш е здраво укрепен.

Лондон1 23 февруари

„Стандарт” е получил информация от Константинопол, че Царят е телеграфирал, че ще влезе в Константинопол, ако турците продължават да бавят подписването на мира.

Условията включват прекратяване на действията и в Армения, както и по море.

„Таймс” е получил потвърждение от Виена, че проекта за частична военна мобилизация е спрян, но от делегациите ще бъде поискан кредит от 80 млн форинта за подготовката на мобилизация при нужда.

Лондон, 23 февруари

„Таймс” констатира, че условията за сключване на мир и за прекратяване на бойните действия по море, на територията на България и частично в Румелия, е равносилно на унищожаване на Османската Империя.

Руснаците заплашват да окупират Константинопол ако турците откажат до подпишат веднага.

Руснаците биха смекчили своите условия за да постигнат договор за офанзивен и дефанзивен съюз с Турция.

Австрия продължава да отказва да окупира Босна. Тя все още разчита на подкрепата на Германия.

Тесалийските въстаници бяха напълно разгромени при Платанос ( 3 км и половина на север от гръцката граница).

Лондон, 23 февруари

Телеграма от Пера с дата 22-ри, известява че руснаците искат от Турция окончателното отстъпване на залива Бейкос част Босфора, за да установят на него своя морска база.

10 000 руснаци ще влязат утре в Сан Стефано (3 км на запад от Константинопол, на Мраморно море)

Съгласно условията повдигнати от Русия, Княжество България ще се простира до Солун, включвайки и Монт Атос.

Лондон, 25 февруари

„Таймс” и „Морнинг пост” виждат близкото бъдеще в черно. Според тях ще е трудно да се осигури мир ако чудовищните руски условия не бъдат променени.

Граф Андраши ще поиска от делегациите 60 млн флорина. Австрия няма да позволи окупацията на България.

Австрийския заем е вече сключен в Лондон.

Мирният договор е бил сключен вчера в Сан Стефано, окупирано от руснаците със съгласието на Султана.

петък, 6 март 2015 г.

"Журнал дьо Женев"- февруари 1878 г

„Журнал дьо Женев”, бр.от 23 февруари 1878

Константинопол, 15 февруари 1878

"Внезапното пристигане в Константинопол на господин Ону, първи преводач на руското посолство пробуди у Портата мрачни предчувствия, а у дипломатическите кръгове -основателни подозрения. Скоро се разбра, че мисията на г. Ону има за цел важни промени в условията за прекратяване на военните действия и установяването на мира. Пристигнал във вторник вечерта и настанен у немския консул г.Жилет, господин Ону още в сряда сутринта се яви при Ахмед Вефик паша, председател на Съвета и при Сервер паша - министър на външните работи. Малкото, което знаем за свръхсекретните послания, които е бил упълномощен да предаде е да загатне, че окупирането, поне частично, на Константинопол е близка възможност и е мярка продиктувана на Русия от новото поведение на Англия. За това, че Портата е безсилна да затвори Дарданелите пред английския флот, царят не може да я обвинява, но предпазливостта изисква да се вземат мерки срещу евентуалното окупиране на Константинопол от англичаните. Съобщенията на г.Ону изглежда са били достатъчно важни за да наложат свикване на извънреден съвет, на който да бъде обсъден отговора, който трябва да му се даде и който той настоява да е бърз и категоричен.

Този голям съвет се събра в „Йълдъз Кьошк” под председателството на султана. Той искаше да присъстват освен министрите и техните секретари, също и много от висшите служители, военачалници, дузина сенатори, петнадесет до двадесет депутати и най-значимите „ислямски кардинали”, т.е. улеми. Едно униние витаеше над това събрание, всички чела имаха угрижен вид - едните обхванати от истински страх, другите, т.е. християните, показваха уж „патриотично безпокойство”, което далеч не изпитваха.

Един от тях, много духовита личност, с много предци в рода си, обезглавявани по заповед на султаните, ми описа с дяволит възторг и зле прикрита радост мрачната атмосфера на срещата, унинието на султана и поведението на всички тези тюрбанлии.

Абдул Хамид – по-блед, унил и по-изнервен от всякога, с глух глас прочел нещо като експозе за обстановката, написано предварително от председателя на Съвета. Султанът, наясно със своята непопулярност и с обвиненията – много от тях неоснователни, отправени срещу него в Стамбул, се сметнал длъжен да се оправдае пред Съвета, заявявайки, че никога не е искал нито провокирал войната, но която понесъл, от деня, в който станала неизбежна, било чрез вражеските провокации, било чрез войнствените приготовления на самата османска нация. Той лично бил направил това, което е във властта му и не било негова грешка, че неопитността и страхливостта на някои военачалници са направили безрезултатни възхитителната отдаденост и храброст на османските войници.

След серия от смазващи обрати, не оставящи повече надежда, той започнал мирни преговори, довели до подписване на примирие и уговаряне на общите условия на договора. В момента, обаче, в който преговорите вървяли към приключване, изникнал нов неприятен инцидент. Англия, която не направила нищо за да помогне на Турция, под претекст, че защитава своите интереси, обявила намерението си да вкара флота си в Босфора и правителството на Империята, безсилно да се противопостави, се ограничило само с обикновена протестна нота.

Тази мярка на Англия обезпокоила руснаците, които възнамерявали да дадат отговор чрез окупиране на околностите на столицата. Какво трябва да се направи? Дали би било разумно да се отговори на това ново предложение, чрез отказ и дали този отказ би могъл да бъде подсигурен с ефикасни мерки? С една дума би ли могло да се попречи чрез сила на окупирането на столицата?

Прочетете още »

"Журнал дьо Женев" и почти двеста години архиви

Обичам да надничам в стари вестници. Те носят някакъв мистериозен, прашасал, понякога наивен, понякога мъдър дух – сякаш възкръсват покойници. Днес, в ерата на интернет, възможностите са по-големи да правиш това – стига да са дигитализирани и да поназнайваш малко от езика, на който са написани. Швейцарският „Льо Тан” („Le Temps”) следя отдавна. Той е наследник на три вестника – на „Газет дьо Лозан”(основан 1798), на „Журнал дьо Женев”(осн.1826) и на „Льо Нуво котидиен”(от 1991). Помня ги и трите вестника от моя живот в Швейцария през 1992 г – и трите се предлагаха на улицата в Нион в специални стойки – без никакъв механизъм – просто трябваше да отвориш прозрачния капак и да си вземеш желания вестник, като си пуснеш монетите в един отвор. Всичко това на добра воля – защото можеш и да не пуснеш никаква монета. Пълно спокойствие и доверие между хората.

Това, което е красивото сега е, че и трите вестника са дигитализирани от няколко години – и старите им броеве могат да бъдат преглеждани безплатно, ей така както си седиш у дома, с чашата кафе, или бира – според предпочитанията. По този начин пред себе си имаш една огромна маса от информация за минали събития, случки, хора, за живота изобщо, в година, месец и ден, които си избереш по желание. И се чувстваш страхотно от това.

През миналия февруари си избрах да прегледам броеве на „Журнал дьо Женев от февруари и март…1878 г, т.е. от дните около подписването на примирието между Русия и Османската империя и подписването на Санстефанския прелиминарен договор. Във всеки от дните от този период изобилстваше от кореспонденции от Константинопол, Виена, Берлин, Петербург или Лондон по въпроса за прекратяването на войната и бъдещето на нашите новоосвободени земи. Та реших да пусна някои от дописките – може пък да са интересни за някого. От това, което прочетох от онези времена, си дадох сметка за бурните събития, някои от които непредвидими, за дипломатическите совалки из цяла Европа и обмяната на мнения, за страховете и надеждите на балканските народи и в частност на българите. И все повече се затвърждава у мен убеждението, че онази Санстефанска България е била и ще си остане химера - нямало е как да бъде допусната за нищо на света от Великите сили, че дори и от Балканските държави край нас.

сряда, 10 декември 2014 г.

Аслани, лъвове, левове

На обратната страна на банкнотата от два лева – точно на "гърба" на Св. отец Паисий, е изрисуван лъв в поза „рампант”. Сигурен съм, не всеки е забелязал, че това е лъвът от герба на България в “Стематографията” на Христофор Жефарович от 1741 г. И колкото пъти съм го гледал, винаги съм си мислел, че българската парична единица – левът, си е наше оригинално „изобретение”, символ на непокорния, „левски” дух на българите. Нали съм учил в училище, че знамето на априлските въстаници е имало избродиран лъв от едната страна. Нали на калпаците на героичните ни борци за свобода също е имало лъвчета, каквито и малките чавдарчета носеха на калпачетата си до 1990 г. Дори – не си спомням къде - бях срещнал безумното с глупостта си твърдение, че марката „Пежо” била откраднала емблемата си именно от "челата" на нашите въстаници. Когато наскоро срещнах писанията на наши и чужди учени глави, че паричната ни единица била заимствана от поробителя – от някакви „асланлъ-грошове” в Османската империя, тогава си казах: „тази лъвска работа трябва да се проучи”. И ето какво понаучих – без да претендирам, естествено, за изчерпателност.

В европейската хералдика, лъвът е най-често срещаното животно – повече и от орела, даже. Като изображение, той най-често е изправен, в „каратистка стойка”, гледащ лошо и със страховито изплезен език (ей на това му се викало поза „рампант”). Днес на много гербове на страни може да се види такъв изправен, лошо гледащ и с изплезен език лъв – например на гербовете на Естония, Холандия, всички скандинавски страни, Великобритания – няма нужда да ги изброявам всички. Но мен ме интересуваше появата му върху паричните знаци. Някъде около 1520 г в Бохемското градче Йоахимстал (на чешки - Яхимов), някакъв скучаещ граф започва да сече сребърни монети с изображение на лъв от едната страна. По името на градчето тези монети ги наричат първо йоахимсталери и после само талери. Монетите получават бързо разпространение в почти цяла Европа, а 60 години по-късно в земите на днешна Холандия секат подобни на тях, с лъвче, които придобиват голяма популярност под името „льовендалери” (leeuwendaаler) т.е. «лъвски талери». През ХVІІ в, когато Холандия е отличник в европейската търговия – точно както китайците днес, тези монети чрез търговци и авантюристи достигат и до Османската империя и са популярно разменно средство там чак до края на ХVІІІ век. Както вече споменах, народът в тази империя много ги тачел – харчел ги, диплел ги, криел ги в гърненца и им сложил народното име "асланлъ гуруш" (aslanlı gurus), демек лъвски грош, както се сещате. В Украйна пък, на същите талери им казвали «лев», или «левок». През ХVІІ век, един левок била заплатата на един реестров казак за цял месец, т.е. нищо и никаква, защото хубава сабя, например, струвала 3-4 левока.

Прочетете още »

понеделник, 29 април 2024 г.

сряда, 6 март 2024 г.

сряда, 7 декември 2022 г.

четвъртък, 4 август 2022 г.

неделя, 29 август 2021 г.

четвъртък, 20 май 2021 г.

понеделник, 3 юни 2019 г.

четвъртък, 8 март 2018 г.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

петък, 19 юни 2015 г.

събота, 9 май 2015 г.

сряда, 18 март 2015 г.

неделя, 8 март 2015 г.

събота, 7 март 2015 г.

петък, 6 март 2015 г.

сряда, 10 декември 2014 г.

Места, в които надничам

понеделник, 29 април 2024 г.

сряда, 6 март 2024 г.

сряда, 7 декември 2022 г.

четвъртък, 4 август 2022 г.

неделя, 29 август 2021 г.

четвъртък, 20 май 2021 г.

понеделник, 3 юни 2019 г.

четвъртък, 8 март 2018 г.

четвъртък, 12 ноември 2015 г.

петък, 19 юни 2015 г.

събота, 9 май 2015 г.

сряда, 18 март 2015 г.

неделя, 8 март 2015 г.

събота, 7 март 2015 г.

петък, 6 март 2015 г.

сряда, 10 декември 2014 г.