Иво Георгиев

неделя, 28 ноември 2021 г.

Съботният човек

И тази събота, съботният човек осъзнава, че е по-различен от понеделнишкия човек. Съботният човек става без да бърза, закусва протяжно, почесва се по-мързеливо отколкото в сряда, мие си зъбите цели три минути вместо една… Може даже да спретне и една баница. С пет яйца. Чак малко преди обед, той си обува специалните съботни обувки, с грайфери. Облича си съботните дрехи – с кръпки и дупки (дънките „Marc O`Polo“), които не носи през седмицата. През седмицата, както казахме той е друг човек, с маска. Приготвя се като за празник и потегля към Планината. И към Бога. Защото съботата и неделята са дни за досег с Планината. С Божията планина.

Векове наред тази част на планината е наричана „Танръдаг“ – „Божията планина“. „Танръ“, както правилно е усетил съботния човек, е същият онзи „Тангра“ на древните българи. Богът на всичко.

Съботният човек няма ясна цел – той тръгва просто към Планината. Поема към връх, на който не е бил, но е виждал много пъти от пътя. Такива върхове има стотици тук в Планината. На които не е бил, но е искал да бъде. Надява се и стотици съботи да го очакват още. Макар понякога да се чуди какво да прави с всички красиви места, на които не е бил. Върви, върви нагоре, и всяка крачка е приятна – уж са същите крачки като в града, по същия начин стъпва, а в планината е друго. Сякаш с тези крачки крачи и душата му, не само тялото.

По някое време съботния човек среща, други хора, които също са тръгнали към върха в събота. Единият е местен, с брадва в ръка, придружаван от млади хора, лекари от Истанбул. Това са сина и снаха му. Само той знае български, защото е работил в текезесето до 89-та година. После е заминал към Босфора. Сина му и снахата знаят само турски и английски. Това е любимо занимание на съботния човек – общуването с местните. Човекът с брадвата казва, че върхът се казва „Асара“ и някога тук е имало крепост. Османска ли, или друга – не знае. Той е виждал даже останки от стени преди много години. Но после дошли хора от Пловдив с багерче и всичко разрушили. Какво са търсили – също не знае. Казва, че той вече е пенсионер в Турция, пенсията му не била голяма като за България, но за оттатък била добре. Че нали лирата… От платото, от високото, показва коя е неговата къща в селото долу. Преди, в селото живеели 80 семейства, но после намалели до 30-40. Сега взели да се връщат някои. Старото име на селото било Османкьой. Разделят се и човекът с брадвата отправя покана за чай – да му дойдат на гости преди тръгване.

Божията планина носи тишина и спокойствие. Носи шипки, листа и шишарки. И вятър. Съботният човек слиза надолу и се разговаря с овчар със стотина овце. Той му показва как да стигне до скали, които не се виждат от пътя. Имало и водопад. Ей така между другото подмята овчарят. Водопадът се оказва вълшебно красив. Прозрачно-бистрата вода се промушва през тайнствено изваяни тунели и улеи, преди да падне в кръглия вир. Съботният човек сега осъзнава, че точно това е мястото където е искал да дойде – това е подаръкът му тази събота. Този безимен водопад, на едно безименно дере.

В Божията планина.

неделя, 21 ноември 2021 г.

Картичката от Алехандро

Още си пазя картичката от Алехандро от Арекипа. Тя не беше от хартия, а от някаква тънка пластмаса, с едра релефност и се сгъваше на четири. С Алехандро бяхме съквартиранти няколко месеца в Тулуза и той ми я беше пратил за една Нова година, след като се беше прибрал у дома си. От него научих (макар че френският му беше трудно разбираем), че Арекипа е стар и красив град, вторият по големина в Перу. Тогава бях млад и глупав писач, погълнат не толкова от земеделските науки, които бях отишъл да усъвършенствам в Тулуза, колкото от всичко край мен, което беше култура (защото всичко е вид култура) – езикът, архитектурата, музиката, кейовете на Гарона, имената на улиците, виното...

Вече завърнал се в България, картичката ме препращаше в един непознат, нов свят, който ме привличаше и така исках да отида там, в Перу и в Арекипа. Беше акварел, изобразяващ вътрешен двор на стара къща, а на мен много ми приличаше на наша двукатна възрожденска къща. А също и на къща от Източните Родопи от някоя затънтена махала.

След години прочетох романа „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса. Льоса беше родом от същия този привлекателен и недостижим град Арекипа и по същия начин ми разкриваше един непознат, красив, богат свят, който картичката на Алехандро само загатваше във въображението ми.

Спомних си за картичката, когато научих, че през октомври, Френската Академия е получила кандидатурата на този същия Варгас Льоса за неин член, за фотьойл №18, овакантен от моя любим философ Мишел Сер, който си отиде преди две години. Френската Академия, знае се, е престижна институция, основана от кардинал Ришельо преди почти 400 години - през 1635 г. Противно на сатанизирания образ на кардинала, останал в нас от „Тримата мускетари“ на Дюма, Ришельо е бил голям радетел за развитие на френския език и на изкуствата. Имал е изключително богата библиотека, както и колекция от картини и статуи на най-известните художници на Ренесанса. Та за Академията - най-важната нейна мисия отколе, е да бди за чистотата и издигането на престижа на френския език и литература. И сега „безсмъртните“ академици са в голямо чудене – да приемат ли един такъв „Супер Марио“ – нобелов лауреат и на още куп световни награди лауреат, но който никога не е писал на френски, не живее и не смята да живее във Франция и освен това е вече на 85 години, при условие, че крайната възраст за приемане във Френската Академия, по регламент е 75 г.

Да им имам проблемите“, ще кажете. Така си е – голям език – други проблеми. В онзиденшния дебат между двама уж учени политически мъже, не чух да се говори за езика – за българския ЕЗИК. Споменаха бегло за някакви книги, само като част от добре построена пиар-кампания. И толкоз. И сякаш за тези последните тридесетина години, езика ни – нашият език някак-си го сбутахме до нивото на битовизмите. Сритахме го в кьошето на ежедневието. По-точно позагуби се милеенето, радеенето за красотата и за висотата на този наш български език. Езикът, мисля си, е като стара, каменна къща. Буди в нас възхита, почуда и преклонение от тези, които са положили основите ѝ, от тези, които са я надграждали и поддържали, но и от нас се иска да правим същото. Да я поддържаме и изпълваме с живот. Една красива къща, оставена без грижи и в немара – започва да се руши докато един ден съвсем рухне. Източните Родопи са пълни с такива къщи, които вече са само спомен.

Какво ще реши Френската Академия за кандидатурата на Марио Варгас Льоса ще разберем на 25 ноември. Най-вероятно ще бъде приет за член.

А за мен картичката на Алехандро си остава скъп спомен от едно кратко приятелство и красив образ на едно място, на което не съм бил, но ми се е искало да бъда. Поне в мечтите си.

На снимката:"Patio" на перуанския художник Палао Берастайн, акварел.

сряда, 27 октомври 2021 г.

Водопади край село Крушка

вторник, 21 септември 2021 г.

Свободата да си Кристо

Всъщност, у Кристо има нещо, което мнозина нашенци не могат да му простят – тази вяра в своите (щури) идеи, в свободата да реализира невъзможни - какво ти - направо безумни на пръв поглед, арт-проекти. Много често първата реакция на нашенеца е: „ай сиктир, бе - това не може да стане!“. При Кристо, една идея зрее, трупа сили и се обогатява през годините, изкристализира и може да стане възможна дори и след 40, 50, 60 години. Защото той вярва в себе си, вярва в посоката напред към свободата да изразява този свой свят от виждания и ценности. Това буди завист и омраза може би.

Снимка Гонзало Фуентес, "Ройтерс"

Когато четох „Кристо, Владо, Росен и плаващите кейове“ на Евгения Атанасова-Тенева, бях изумен да открия един Друг, необятен Кристо – съвсеам различен и непознат у нас, във всеки случай различен от общата представа промъкнала се за него в България. Това е чудесна книга с акцент върху подхода и реализацията на може би най-грандиозния му арт-проект – „Плаващите кейове“ в езерото Изео, но даваща ни и много повече – разбиране и опознаване на човека Кристо, на философията, на ценностната система на артиста Кристо, на българина Кристо все пак. Препоръчвам тази книга на всички, дори и на тези, които се изказват не особено подготвени или плюят последното, посмъртно реализирано творение на Кристо и Жан-Клод - опакованата „Триумфална арка“ в Париж.

На пръв поглед сякаш има противоречие, но само на пръв поглед. Защото арката е действително съществуващ културен феномен, от който артиста дръзва да направи друг – съвсем друг културен модел. „Изчиства“ я от историческите наслагвания, с магическа пръчка маха победите и войните, маха дори чисто френското и я прави (макар и временно само) един наднационален културен символ. И така тази „опакована“ арка, която те кара да я пипнеш, която се издува и дипли от вятъра в хиляди нюанси, която блести на изгрева или на залеза с неповторими, никога невиждани отблясъци става ново произведение на изкуството. Произведение, което надгражда, наслагва над материалното – над тухлите и цимента и прави нещо духовно. Нещо пулсиращо и живо.

неделя, 29 август 2021 г.

"Дневник на обсадата на Одрин" от Пол Кристов

Странно е, много е странно как този „Дневник“ досега не е преведен на български при избуялия през последните трийсетина години патриотизъм и най-вече патриотарство у нас.

Това е ценен и богат на факти документ, писан от човек, който е пряк свидетел на живота в обсадения Одрин от октомври 1912 до март 1913 г. и освен това е някак встрани – той не е нито турчин, нито българин, за да взема страна или да съди кой е прав и кой крив. Както пише издателят в предговора, някои от събитията може и да не са съвсем точно предадени, някои може да са по слухове, но така или иначе, по-голямата част са от първа ръка.

Одрин по това време е все още имперски, космополитен град. В него живеят над 30 народности и етноси - има джамии, синагоги, православни черкви, католически колеж, алианско теке. Повечето Велики сили - Франция, Великобритания, Австрия, Русия - имат консулски представителства в него. Той е и център на българското униатско движение.

Пол Порталие, приел по-късно името Пол Кристов е французин, от католическото общество на успенците, преподавател в гимназията на униатите възкресенци в Одрин. Преди това е бил и в Цариград, в колежа в Пловдив и в семинарията в Караагач. В началото на 20 в. е за една година и в католическата мисия в Сливен. По това време възкресенците в Одрин поддържат цял учебно-просветен комплекс от гимназия, семинария, пансион и занаятчийски работилници, всичко това поместено в няколко сгради с голям двор, основната от които е солидна, триетажна сграда. По време на обсадата тези сгради оцеляват и една част е превърната в лазарет за турските войници и офицери, но нерядко дават убежище и на християни от всякакви националности, както и на дипломати.

В своя дневник, Кристов описва ежедневието така както го вижда и чува. Той се стреми да впише всички участници в събитията през тези месеци, като не спестява нито трагичните и мрачни случки, нито куриозните или баналните такива. Дава данни за цените на някои храни (най-скъпи са захарта и солта), на стоки, за поведението на търговците, военните, дипломатите и всички прослойки на населението. За многобройните случаи на дезертиране на турски войници в лагера на българите. Отделно от това, едно от доходните занимания – особено на турските чауши и някои офицери е била каналджийството – срещу солидна сума жълтици да организират бягството от града на всеки, който не издържал повече на кошмара в обсадения град. Сред многото случки, с които изобилства описанието, ето една, случила се на един от предните отбранителни постове, в квартал „Каик“. През една мъглива, ноемврийска нощ в турския полк разположен на отбранителната позиция, чуват тръба, свиреща турски сигнал. Предните часовои, подвикват на приближилите, какви са и откъде идват и отсреща им отговарят, че са братя по вяра и идват от Арабия за да помогнат на обсадените в Одрин срещу българите. Командващия, по всяка вероятност пиян, наредил да не се стреля и да ги пропуснат. Няколко калени войници, живели в България, се опитали да го вразумят, че тръбата, която се чула не звучала съвсем като турските тръби, но офицерът ги накарал да млъкнат и повторил заповедта. Идващите отвън, които се оказали български боен отряд били допуснати и когато стигнали на 40 крачки открили огън. Резултатът бил смъртоносен – от 2000 турски войници оцелели около петдесетина.

Освен богатият фактологичен материал, книгата е илюстрирана и с десетина снимки, а в притурка накрая е дадено и съдържанието на редица документи, най-вече прокламации на коменданта на укрепения град Шукри паша, но също така и разпръскваните от българските аероплани прокламации към населението и войниците в Одрин.

Интересно е да се отбележи и факта, че дневникът на Пол Кристов е преведен отскоро на турски, въпреки че на много места авторът критикува османската леност (философията „яваш“), хаотичността и това че бакшиша е в кръвта на турските чиновници и офицери. Изданието е на турския книжен пазар от 2017 г.(в момента може да се купи на цена 35 т.лири - около 7,30 лв, според курса на лирата, а в "Амазон" се продава за 18 долара). А ние можем само да се надяваме един ден този ценен исторически документ, свързан и с българската история да се появи и на български.

четвъртък, 12 август 2021 г.

Смолян без герой

Смолян. Едно тихо, старо спокойствие витае тук, като във френско градче от Прованса, със своите стръмни стълби, тихи, разлюляни улички и старите черквички от 19-ти век. С надвисналите от всички страни ридове, които създават усещането, че си в шепа или гнездо – във всеки случай в нещо много уютно. И тази почти възрожденска атмосфера, атмосфера на бавност и рахат, на любопитство и комшулук облазени обилно от повет. От накамарените по тротоари и под стълбища дърва, наистина мирише на смола и на гора. Тук животът е на няколко нива. Винаги има някой над тебе и някой под теб. Има и чудатости. Може да не срещнеш нито един познат, а може и да срещнеш съученик, когото не си виждал от много години. Може през деня да ти е страшно топло, а вечерта да зъзнеш от студ. Може да чуеш чужда реч или мек родопски говор от селата. Или да намериш закачена на контейнера за смет торбичка с книги и географски карти. Карти на страни от целия свят, карта на Атлантическия океан и на други океани, но и на градове като Лондон, Женева, в които човекът оставил торбичката може и да не е бил, но е искал да бъде.

И сред книгите – малко томче - „Poema senza eroe“ – „Поема без герой“. Издание двуезично, на руски и на италиански, излязло през 1966 г., в Торино. Мда, Торино оказва се не е само „Фиат“ и „Лаваца“, а и поезия, още повече, че тази поема на Анна Ахматова ще бъде издадена в СССР чак десетина години след това италианско издание. Книжката съдържа и прочутата поема „Реквием“ и е с посвещение на английски. Истинско преплитане на езици. И почваш да гадаеш, кой ли е този пътник между световете и планините, този странник, пристъпващ край дворовете налазени от повет, дето е оставил тази двуезична книжка с посвещение на английски, оставена да попадне (може би) в добрите ръце на друг четящ и почитащ езиците странник. Кой ли е… А може би се досещаш кой…

петък, 2 юли 2021 г.

Страхът от Дивото

Сега, за нещо много интересно ще пиша – за страшното. Страхът от Дивото. От известно време насам, шетайки сам из някои кътчета на Планината, имам едно особено усещане. Стъпвам тихо, без да вдигам много шум, оглеждам се на всички страни и очаквам да срещна Дивото. Онова Диво, което дебне в шубраците, в присойните по-малко, но най-вече в усойните, тъмни места, там където не е стъпвал човешки крак от месеци, може би и години. Стоя нащрек, на тръни и на драки, сякаш съм в чужд дом. Усещането е като при малките деца – онова особено чувство – когато хем те е страх, хем пък го искаш този страх, предизвикваш го и го очакваш. Обичаш го, защото обичаш Дивото, а Диво без страх – бива ли.

И последния път... До болка непознат район и страшно див. На картата уж имаше път, който слизаше до въжения мост на Арда – един митичен мост, за който само бях чувал, но никога не бях ходил, нито пък бях виждал снимки, но най-често този път беше тясна пътечка, а също така често – нямаше и пътечка, или ако имаше, тя се бухаше в друга посока дето не ми трябваше. А последните четиристотин-петстотин метра вървиш в една приказна, букова гора, тъмна и загадъчна с дървета-исполини, като енти, и пак се оглеждаш на всички страни. Оглеждаш се заради Дивото, но и защото е красиво. И страшно.

Най-после съм край реката. Тази мистична река, с гънки, чупки, осморки, река страшна, когато е пълноводна напролет, и закачлива и дружелюбна през лятото. Реката на моето детство. Арда. Arda longa, vita brevis. Така се казваше онзи разказ, в който съм излял любов, недостъпност, философия, мистериозност, фантасмагории, култура, детство, преклонение към тази река. Реката, която споменава и френския пътешественик Кикле (Quiclet) в пътеписа си издаден още в годината M.DC.LXIV в Париж. Пътепис издаден със специалната привилегия на краля, дадена на издателя за период от 10 години. На моста правя клипчета, снимки, как си требе. Кефя се от новото място, от новите гледки, от водата под мен – шумна и пенлива. Обичам тесните и стръмни корита на реки. И този мост, който по подобие на Дяволския – на 4-5 километра по-нагоре, не свързва нищо. Да де – свързва два пущинака - няма път, няма важни връзки със села. Джендем. Може би е имало, в близкото минало, но сега са запустели и обрасли. Пътечки, по които даже с магаре или муле ще вървиш трудно.

И в един момент, от отсрещната страна на моста изскача човек – ей така от пущинака – щото път, както вече казах – йок. Спира се на средата, навежда се към водата и се взира дълго. После прави пак няколко крачки и пак същото - зяпа съсредоточено във водата. Аз прибирам апарат и обективи и за един миг си мисля, че може би той ме е виждал през шубраците и все пак е решил да излезе. Носи маскировъчно яке. Среден на ръст, жилав. Аз стоя в края на моста. Той се приближава. Поздрав и начало на лафинг. Виждам, че е с едно око – другото се белее сляпо. Налагам си на волята да гледам само в здравото око. Отблизо виждам, че панталоните му са с големи дупки, раницата му е от старите с брезентово-зеленикав цвят. Автентичен екземпляр от горския пущинак. Бродяга. Бил от Башево, слязъл до крепостта "Кривус", после се спуснал до Арда, преминал я и продължил на отсрещния бряг. Събирал гъби, та малко по малко – дотук, до моста. Аз облещвам очи. Казвам му че съм бил на "Кривус" няколко пъти и съм се опитвал да сляза долу до реката, но съм попадал все на гъсти храсти, без пътека. Имало пътека, той я знаел. Ами как премина реката питам – сигурно знаеш брод, нещо, или… Преплувах я... Ами раницата, дрехите. С раницата, вика, с дрехите, и си хваща панталона, който си личи, че е бил мокър и даже още не е добре изсъхнал май. Само увих телефона в найлон, да не се намокри.

Ай стига бе! Най-малко това очаквах – някой в днешно време да се хване с дрехите и с раницата да преплува Арда, която съвсем не е без вода, каквато ще бъде да речем през август и септември. Аз съм преплувал Марица като войник и то няколко пъти – щото прекарвахме един кабел и знам какво е да се преплува една река като Арда. Водата си те отнася и можеш да се удариш в камък и изобщо си е опасно. Мина ми през ума колко малко знаем за живота по селата. За живота на родопчани – за някои от тях, за чешитите, да ги наречем така. Говорихме много – поне половин час. На него сякаш не му се тръгваше. Говорихме за сегашни и предишни кметове на Ардино, за скали, за пепелянки, мечки и други страшилища. Предупреди ме да внимавам, че имало много пепелянки. Само днес бил видял четири. Стига, бе – а аз не съм видял нито една до сега. Мечките също ги имало, имало и стръвници. Даже онзи ден една слязла до с.Ослец - ти, казва, си минал край Ослец. Минах, да – и това е село доста навътре, в цивилизацията. И мечка да стигне дотам...Той в един ден (но не днешния) бил видял два пъти мечка – първия път с две мечета, край реката, но се оттеглили тихо и бавно с другия му спътник, за да не ги забележи. И след четири-пет часа - още една. Както казах – бъбрихме доста, но бях започнал да разказвам за страха.

Този случаен човек с едно око, ме уплаши. Не знам как и с какво. Може би с това, че беше странен, че гледаше странно, а и поради въпросите – питаше ме сам ли съм, как съм слязъл, накъде ще продължавам след това…Оглеждаше ме, сякаш ме преценяше. Претегляше ли ме? До края на моя поход този ден, мислех за него, за нашата среща. Както си мислех и дали не ме гледа или дебне отнякъде в шубраците. Той познава местността и пътеките. Прехвърлях варианти, сценарии, възможни или невъзможни. Разбира се, връщането беше спокойно и тихо, но аз някак не можах да се отпусна, както съм отпуснат когато вървя по някоя градска улица. Но си беше силно усещане. Като при децата - когато бяхме малки, обичахме, вечер по тъмното, да се събираме в махалата и някои от по-големите разказваха страшни случки. Имахме си добри разказвачи на страшни случки. За "Черната ръка" или за портрета от стената, който си мърдал ръцете. Ние тръпнехме и треперехме от страх, но на другата вечер пак бяхме там, в тъмното, готови да поемем новата порция силни усещания. И аз при първа възможност пак ще се бухна в Дивото. Сам.