петък, 13 май 2022 г.

Концертът

Първо мислехме да поканим само Руслан, Игор и още едно момиченце у дома и там Калоян да им посвири на арфа. Като отидохме при децата обаче, се оказа, че има и други желаещи за такова интригуващо преживяване. Трябваше да правя няколко курса с колата от църквата в Гледка до вкъщи и обратно. Тогава взех великото решение – да докараме арфата тук, и на двора пред църквата, да направим импровизиран концерт. А пък и без това беше вече обяд и цялата украинска група обядваше, та да задействаме първия вариант трябваше да ги чакаме– абе не ставаше.
Речено – сторено. Айде пак до вкъщи – та и ние обядвахме, че арфистът беше огладнял като свирач на туба. И така – сваляне на крачетата на арфата, опаковане в калъфа, приготвяне на партитурите – дали тези, или пък онези, кратка репетиция – изобщо - подготовка – да не мислите, че е лесно да се организира импровизиран концерт. Тц! Той импровизиран, импровизиран, ама пак си е концерт – не е шега работа. То и без това, животът им, на украинчетата, не е бил лек през последните месеци, та остава и ние да ги мъчим с неорганизирани работи.
Пристигаме, носим арфата, избираме подходящо място – на слънце ли, на сянка ли, в нацъфтелия двор. Оказва се, че сме забравили крачетата, и други неща бяхме забравили, но какво да се прави – нали всичко е импровизирано. Събират се децата, даже и една-две майки и те идват. Нашият музикант е готов и започваме. Обявявам началото, казвам две приказки за Родопите, за Орфей и т.н. и арфата запява. В програмата: Хендел, Бернар Андре и някакви други композитори дето и аз не им помня имената, но и една вариация върху „Дилмано-Дилберо“ от Юлияна Тошкова, и за финал, разбира се – собствената композиция на Калоян, която все още е безименна. Настроението е чудесно, спокойно, времето слънчево, децата гледат, слушат, пият червена лимонада, а Русланчо от Одеса, стои неотлъчно до арфата и от време на време наднича в резонаторните дупки да види откъде идва звукът и къде се провира вятъра, та сякаш и той свири. Публиката е от едно 5-6-месечно бебе, до кротка и с много благо изражение женица – поне на 70-75 години. Катя я заговори – казвала се Зинаида, от Запорожието. После си правим снимки – с тези, които искат. Някои идват, после тръгват нанякъде, после пак се връщат. Импровизация. Хубаво ни е. И птичките по дърветата над нас, когато засвири арфата, и те сякаш взеха да се надпяват по-въодушевено.
На раздяла бяхме поканени от децата, ако искаме да дойдем надвечер пак до църквата, на двора, да поиграем на криеница…

понеделник, 7 март 2022 г.

Средна Арда, водопада, скалите и всичко останало

Да вървиш пеш по ж.п.линия е грандиозно преживяване. Сигурно заради онези определения за успоредните прави дето сме учили в началното училище. Ако две успоредни прави са ж.п. линии, то все някога по тях може и да премине влак, успоредно на линиите. Но вълнуващото е по-скоро друго - усещането за въображаемо сливане на двете линии някъде напред, напред. Или пък назад, назад…Нали се сещате - най-широко е там където си в момента, а напред и назад линиите се стесняват в пространството. Това не ви ли напомня за времето – момента, в който живеем е истинският, голям, широк момент на живота. Около нас е широко, в този миг. Назад е миналото, което толкова се стеснява, колкото пό е минало, че вече не го помним, а напред е т.н. бъдеще, което също е необозримо и мътно. Та крача си аз по ж.п.линията, минавам първия, после втория тунел, правя снимки, клипчета на лъщящите на излизане от тунела линии и светлинката в края му, така възпявана от социолози, демагози, политолози и други хора дето ги мързи да садят картофи. Срещам един кантонер с оранжева жилетка и с брадва в ръка. Заприказваме се за малко, той ми препоръчва да снимам водопада и се разминаваме всеки в своята си посока. Яза „Студен Кладенец“ ми е отдясно, а отляво са само скали. За времето казах ли? Значи, при едни пътни бележки винаги трябва да се споменава времето, онова – метеорологичното. Тази събота то е мартенско. Знам че това е достатъчно, но да добавя – облачно е, с прогнози за лек дъждец, но тук при ж.п.линията не вали. Капеше в тунелите – едри големи капки или направо си течеше, но навън беше не много студено и облачно – идеален ден за лов на пейзажи. И за баирбудалясване.
И ето - стигам до спирката на Средна Арда и зяпвам по водопада. Абе шумен и впечатляващ водопад – един такъв тъничък и елегантен, висок и напет като буен и самонадеян левент. Вадя всичко, с което може да се снима и почвам да снимам и да се радвам, като малко дете пред нови играчки. Голямо снимане падна, ся, няма какво да се лъжем. То тъй ли не се въртях, па инак ли, па прикляках като Ансел Адамс ( туй е един прочут фотограф, ама вие може и да не сте го чували), па вдигах апарата нависоко, па после ниско до земята. Мани-мани. Добре че мен не ме снима някой в този момент - щеше да е голям майтап. Но важното е, че си дадох сметка – абе това комбинацията от скали с ниши, водопад, ж.п.релси и ширнала се голяма вода от другата страна, събрани на едно място, си е рядка и чудна магия. Направо лекарство, което лекува всичко. От всички тези красоти, нишите са най-стари – те са си там от хилядолетия. С изключение на една, която е дялана в по-ново време от един наш пещерняк и колорит – тя се познава лесно по светлия цвят в скалата. Ж.п. линията пък е от малко повече от 90 години – вече и тя може да мине за стара, а язът „Студен кладенец е най-новата добавка в пейзажа – едва от 64 години. Водопадът пък е сезонен – ту го има през есенно-пролетния период, ту го няма - през лятото. Както много неща в живота, дето уж ги има, пък ги няма. Абе мистерии.
Но както може би се досещате, аз не идвам тук за пръв път и целта ми съвсем не е само снимането на този чудодеен пейзаж край спирка Средна Арда. Тайната ми мисия е да разузная терена и да проуча местонахождението на една пещера, затулена нейде из скалните масиви нагоре. Вървя още малко по линията, след ж.п.спирката и от далеч ме вижда едро овчарско куче. Тръгва към мен с лай, но като вижда че не само не спирам, но и взимам два едри камъка, се стъписва и даже спира да лае, учудено. То щом от мен се стъписва, какво ли ще е пък ако види вълк, но това между нас да си остане. Скоро оставям линията и хващам нагоре по ясно очертана пътека. Ходене, драпане, потене и ето ме - стигам до първия скален венец, като преди това съм прекосил широката полоса на сипей от едри камъни. Между тях виждам интересни на цвят камъни, но нали не разбирам, само ги подритвам и се пуля. Още на тръгване от Звезделина, един човечец като разбра в коя посока съм тръгнал да скиторя, ме попита учудено – мчи къде ти е чука. Явно тук често идват търсачи на полускъпоценни камъни и търсят най-красивия камък на света. Шетайки в подножието на внушителния скален венец, виждам тънките стъбла на дръвчета, целите с белези по кората. Белези като от нокти, или от зъби – загадка. Снимам ги и не преставам да се чудя от какво животно може да са.
И ето – след малко стигам до затулена в скалите пещера. Входа е прикрит от капинаци, но все пак има място за промушване. Навлизам вътре и виждам, че пещерата не е дълбока, но е разделена от нещо като колона точно в средата. Отдалеч като я гледаш – все едно че виждаш очите на голям звяр. Освен тази колона, друго забележително не видях. Пещерата е може би около десетина метра дълбока и явно не е тази, която търсех. Продължавам нататък. Пред мен се откриват все нови и нови гледки и скали. Отсреща се вижда величествената „Юмрук скала“, царството на лешоядите.
Погледа не ме слуша - типично при такива гледки. Спирам, снимам, посядам, после веднага пак ставам – мира не ти дават тези гледки, ей. Край величествените скали, намирам сгушени първите цъфнали цветчета – лисичина, съсънки, а на една висока скала се е разжълтяла чудна туфа на скален игловръх – aurinia.
Е – досещате се, че другата пещера не я намерих и взех да се връщам, макар и с неохота. Знаех че съм близо до нея, но вече усещах и умора. На някои места ми се искаше да седна и поне три дни само да гледам, да гледам, да гледам. На връщане минах покрай гроб на почитан мюсюлманин. Беше ограден с каменна ограда – почти квадратна, без никаква врата. А оградата беше перфектна – никъде нищо не стърчеше, никъде не кривваше – ей така само от редени камъни, без спойка – от любимите ми огради, дето съм ги възпял и в стихотворението „Напътствие за подреждане на камъни“. Само от единия край – явно откъм главата на покойника и отвън оградата, стърчи висока, двойно разклонена хвойна. Спускам се пак към ж.п. линията, но не пропускам да погледна същият водопад но откъм високото, от горната му страна. Гледката е водопръскаща и красива по различен начин.
Пак обратния път – по линията. И пак среща със същият кантонер. Тоз път той завинтваше огромните гайки на релсите. Пак се спрях при него и си поговорихме по надълго и широко. Той знаеше за пещерите – тази дето беше с колоната по средата се казвала „Дирекли ин“, а за другата, според него съм бил съвсем близо до нея. Тя била на около 400 – 500 метра от първата. Оградения гроб – теке, бил на Гъдър баба, а някога там имало и селище – „Гъдълар“ се казвало. Не го питах за името му, но се оказа, че бил 67-ми набор и бил учил в някогашното училище “Митко Палаузов“, а сега – „Климент Охридски“. Поприказвахме и за камънаците – наистина тук идвали редовно мераклии да си търсят полускъпоценни камъни и някои той ги знаеше даже по име, но сега не ги бил виждал отдавна да идват. И за някогашните селища ми разказа - дето са били на сегашното дъно на язовира. Едното село било много голямо и даже си имало затвор, когато още в Кърджали е нямало затвор. Разделихме се и аз му обещах, че пак ще дойда по тези места, да търся пак онази пещера, дето не можах да намеря. А може и нещо друго да намеря – знае ли човек.

сряда, 9 февруари 2022 г.

Подаръкът

Нестандартен подарък получих миналия септември, на рождения ми ден. Така се случи, че бях планински водач на едно малко 8-9-годишно момче. Бяхме сами, близо час – час и половина в гора, по стръмни сипеи, по непознати пътеки, в търсене на трудно достъпна пещера.

Вървяхме бавно през драки и храсти, налучквах просеките. Момчето вървеше след мен, бавеше се, дърдореше постоянно, молеше ме да го изчаквам, спирахме. Събираше черупки от охлюви, като търсеше най-голямата черупка по следния начин. Вземаше първата черупка, после когато видеше друга, сравняваше я с предишната и ако беше по-голяма я запазваше, ако не – я хвърляше. По едно време огладня, ожадня, но се оказа, че в раницата си не носи нито ядене, нито вода. Почерпих го парче шоколад, дадох му моята вода и слушах историите му. Докато правеше инвентаризация на раницата си, за да установи, че няма нито храна ни вода, първо извади свирка. Показа ми я с гордост и я наду. Взел я за да сигнализира ако се изгуби в гората. После измъкна голям, оранжев… шнорхел. И очила за гмуркане… Остарях... За няколко мига остарях. Не от рождената ми дата, а защото усетих, че с това момче сме в различни светове. Мишел Сер казва, че напредъкът на света до голяма степен се дължи на „Куция левичар“, на този, който може да мисли нестандартно, да изобретява, да „кривва“ от утъпканите пътеки. Та нали Колумб е бил един „куц левичар“, тръгнал за едно, а стигнал до съвсем друго.

А аз бих добавил, че напредъкът (ще) се дължи и на тези, които носят шнорхел в гората.

Това беше моят подарък - общуването ми с момчето, с един съвсем друг, интересен, странен, красив свят.

А пещерата не я намерихме тогава, но това не е важно в цялата тази история.

сряда, 22 декември 2021 г.

Как от водопада вода пада

Кметът на Голяма бара, голям кмет се бара – върви тежко, маха кметски ръце, а пред него припка чевръсто възрастен, сух човечец и носи стек с 12 кенчета бира, тукашното население обича много бира – даже знам точно коя марка предпочита да лочи – по пътечки и в канавки край пътя се виждат да се жълтеят смачканите празни тенекийки на тази марка, възрастният „шерп“, т.е.човечец, е симпатичен – говорих с него в един студен, дъждовен ден преди няколко дни – не е местния луд, а е по-скоро от тези пенкилери дето не ги свърта на едно място и предполагам, че тук в селото е „момче за всичко“, около седемдесетгодишно момче, изчаквам кмета пред старата чешма с надпис на арабско писмо, питам го знае ли какво пише, казва че не знае – може би старите хора, но къде са тези стари хора дето знаят, не ми казва, заприказваме се, подмятам му, че съм баир будала – от тази порода дето вместо да четат възвишени стихове на овцете, или да си претакат зелето в мазето три пъти на ден и да направят мусака на жена си, ходят като шугави из баирите и то точно там дето не ги сееш, кметът ме сканира с опитно, но благо око – един вид – ахъм, знам ви – такива серсеми съм ги виждал много тук, а на глас казва: „някаква жена се е оплакала в Министерството, че между двата водопада имало много боклуци (ейй, кога пък сме споменали и водопадите, че и „Скалния прозорец“ по-надолу по дерето – „водопад на съзнанието“ му викат на това писателите, кат ти текне ей тъй мисълта, и с дрон не можеш да я догониш), кмета в Кърджали ще ми даде един работник за десет дни да почисти по дерето“, абе то че има боклуци, му казвам, има, вярно е, казвай, ако трябват доброволци, да дойдем, му предлагам, „не бе, вика, той Кмета ще ми даде работник – той ще изчисти всичко – в смисъл работника, не кмета, амчи такова ни е населението“, НАСЕЛЕНИЕТО!, мхм, казвам – такова е и замълчавам от политкоректност, щото за „населението“ трябва да се говори „или добро, или нищо друго освен истината“, както е изръсил оня хилав спартанец, ама как се казваше, де да го знам, това е било преди 2500-2600 години, моа ли всичко да помня, може би е бил хилав и мъдър като тоз човечец със стекчето бирени кутии в ръце, щот и ние с жена ми и с приятели колко торбички с боклуци сме събирали – ей така по време на разходки, казвам му скромно аз, ама то само с торбички работата не се оправя, някъде има боклук за цял самосвал, „абе ще почистим, вика, ма глей ся е лошо времето – само да се оправи, та тая жена чак в Министерството се оплакала…то, хем имаме контейнери в селото, ама пак цапат и хвърлят, бе…“, аз, разбира се, премълчавам, че и ние, другото население с маникюрите и автоматичните перални в градовете, много цапаме – като пуснем да се пере само една полиестерна блузка, от нея се отделяли толкоз микрофибри, едни такива микро-пластмасови частици, казват че до 700 000 от една блуза – аре стига бе, толкова ли много, бамааму!, ама и тез пък от „Грийнпийс“ дали не прекаляват с нулите понякога, щот аз като учих в Университета имахме един преподавател по статистика, Батьов се казваше, той обичаше като те е изтормозил вече с тъпи въпроси на изпита, да ти вземе студентската книжка, да ти я зафучи някъде към вратата и ти я следиш с реещ се поглед къде ще кацне, като истински жерав на надеждата, та да хукнеш да си я гониш по пода, ама мисълта ми е друга, че тоз същият Батьов казваше – от мен да го знаете, вика - милион горе – милион долу, няма никакво значение, пък той, човека, врял и кипял в статистиката, та исках да ви намекна, че тез микрофибри само това чакали да си бухне някоя домакиня блузката в пералнята и ела да видиш, те оттам хуквали като изтървани по канализацията, тез микрофибри, и пак по каналния ред – цоп! - в реките, в деретата, в язовирите, в рибите, в Международния океан, а пък от рибите – хоп! - в устата на международното население, и ако го сметнеш по няколко десетки милиона домакини с блузки и перални (милион горе-милион – долу), абе мамата си джаса какво замърсяване на водите с пластмаса става, което даже десет работника от Кметството не биха могли да изчистят за десет дни, но това не означава, че дай ся пък ние да носим само памучни тениски, щото за една памучна тениска – ей тук ви е бедна фантазията - отивали 2700 литра вода, да бе – за отглеждането на памука за една само тениска, представяте ли си, аз с 2700 литра вода ще напълня цял басейн, като тоз на балдъзата, стига, докато го пълня от една тръба, да не изтича от две, както имаше едни тъпи задачи по математика, дет хич не ги обичах, но си нямате представа как ей така за кратко време си отиде и едно цяло море – от тези сладководните, заради едното напояване на узбекистанските памуци и заради памучните тениски на Европа си замина Аралско море, с всичките му там риби, водорасли, кораби и заментисиморскасирена, аз това море съм го учил още в 8-ми клас и си го имаше в моя атлас на Азия, тогава много обичах географията и Ленчето от първия чин до прозореца – ма това кои са десетте най-големи острова в света, най-големите водопади, най-големите езера и реки, помнех ги всички наизуст, пък и Нил, Амазонка с Укаяли, Аралско море, тъй че не си е работа и памучни блузки да носиш, но пък и да се цапа и по деретата и край водопадите с пластмасови бутилки и найлонови торбички съвсем не е според евроатлантическите ценности, и според Грета Тунберг, даже си мисля, че тези тук водопади – вече не ги броя колко станаха по дерето „Голяма бара“, те взеха да никнат като хотели по родното „Черно море, чакър-лака-де“, трябва сега като ги почисти тоз работник за десетте дни, да вземат, че да ги обявят за защитена местност всичките водопади чак до „Скалния прозорец“ и да идват тук други серсем-туристи като мен, дето нито могат да управляват Международния валутен фонд, нито пък да спасяват света от Путин, и като си седнат кротко, да чоплят семки, да четат Омар Хаям, и после две странички от „Инструкции за безсмъртие, или какво да правим ако все пак умрем“ и да гледат блажено как от водопада вода пада и става на вада…

вторник, 14 декември 2021 г.

За славното минало и киселото мляко

Някога, когато водех френски туристи из милародинотисиземенрай, с дни наред им говорех за славното ни минало и за киселото мляко. Те цъкаха с език по френски и викаха ашколсун, пак по френски – че как така, те нищо не били знаели досега - нито за едното, нито за другото. Докато си похапваха кисело мляко с мед и орехи, аз ги размазвах с факти за Стамен Григоров, как е учил във Францията и после в Швейцарията – също като мен, и разбира се после и за проучванията на Иля Мечников. Те не бяха дори и чували за Мечников и аз им обяснявах как се е мотал из Одеса, Петербург, познавал се е с Толстой, а нищо чудно и с дядото на Боб Дилън да се е познавал в Одеса, а защо не и с Иван Вазов, после пък, в Париж, е работил даже със самия Пастьор – този дето е измислил пастьоризацията, за да не го забравят, така както и Дизел открил дизела, а пък Дьо Сад - садизма – пак с добри намерения. Но Мечников е бил търсеща и питаща личност – той е открил пробиотиците (добре че не ги е кръстил на свое име, че как ли щяха да се произнасят) и много се е интересувал от феномените на стареенето. Ся, начи, той е обикалял из цяла Европа по това време – началото на 20-ти век, и търсел къде има столетници, водел си записки, човека, и ги разпитвал, те още от малки ли са си мечтаели да станат столетници, или после им е дошло, какво са яли и пили и дали са чували за Моцарт, Бах или Санчо Панса. Това, разбира се не съм им го казвал – аз си го измислих за Моцарт, Бах и Санчо, с което искам да ви намекна, че ви е бедна фантазията какви врели-некипели дрънкат туристическите гидове на горките туристи като дойдат у нашенско – ама много ви е бедна – само археолога Овчаров може да ги надмине по необятност и врелинекипелност на дрънкането.

Та, за Мечников, продължавам с цитат от френско списание от 1906 г. за да ги шашна – дет се вика с техните камъни по техните френски глави. Почвам цитата: „Ето нещо, което е малко смущаващо за хигиенистите и за привържениците на научните методи: Страната в Европа, в която хората живеят най-дълго е примитивната България, която с население от 3 800 000, наброява повече от 3800 столетници, докато Германия с 55 млн жители има едва 78, Великобритания – едва 146, Франция – 213, а Швейцария…нито един.

Балканският полуостров, където впрочем живота е по-скоро бурен, е благоприятен за дълъг живот, защото случаят с България не е единствен: Румъния и Сърбия двете общо имат 1657 столетници, т.е. повече отколкото всички Велики сили взети заедно.

Но по всяка вероятност, поне за Сърбия и България, броят на лекарите е обратно пропорционален.“ Край на цитата, и им казвам, че съм го взел от „La Revue Mame“ – в броя от 10.07.1906 г. Обаче какво става нататък, продължавам да ги шашкам - като установил тези факти, Мечников, след дълго чудене и след като чул за откритието на Григоров за млечните бактерии в киселото мляко, се плеснал по челото и си казал – абе може ли да съм толкоз тъп! – в онази примитивна България има толкоз столетници заради киселото мляко. Няма как да е зарад друго. Иначе и в Швейцария има чист въздух, Алпи, крави и нагъват по три пъти на ден шоколад, ама що нямат кьорав столетник? А? И ква им е файдата, че имат по два часовника „Омега“ във всеки джоб, като не могат да стигнат поне едни сто години (е, тва не им го казвам точно така, но в този дух – нали ви казах за гидовете…).

Тук френските туристи спират да си облизват купичките с кисело мляко, щото вече няма нищо за облизване, викат бахмааму по френски, и питат – ами сега как сте? – пак ли имате над път и под път столетници, щот и ний искаме да станем столетници, и ако може да се срещнем с някои от вашите, и да ги питаме те каква гимнастика правят сутрин, колко ракия пият, и дали си псуват политиците като нас. Ти както ни разказваш за чудесата на киселото мляко, би трябвало да имате поне половин – един милион столетници – дет се вика – идеш да пийнеш едно кафе и те обслужва столетница с къса поличка, влезеш в някоя стара църква и там пее поп, който е освещавал бойните знамена още през Първата световна, идеш да си купиш смартфон и там ти обяснява последната версия на Андроид пак бодра баба, която е ловяла пеперуди с Цар Борис III. Тук аз навеждам сконфузено очи, почесвам си брадата и казвам, че сега нещата са малко по-различни. Сега сме били на последно място по средна продължителност на живота измежду всички страни на ЕСъто, което съответно значи, че сме на последно място и по брой на столетниците. Което пък значи (освен че всички в „Евростат“ са мошеници и дават фалшиви данни), че не е достатъчно да се храниш само със славно минало и с кисело мляко, за да доживееш до сто години, а има и нещо друго. Но какво ли е то? И за да изляза от конфузното положение ги питам горките френски туристи, ами вие, бе, помните ли как ви пребихме на футбол преди трийсетина години и даже не можахте да идете на Световното в САЩ, щот ви елиминирахме. И те се разсмяха и казаха, че помнели и че им е било много кофти тогава, но сега вече като знаели какво славно минало имаме, по-леко го понасяли и ако сме искали даже пак можело да ги бием след трийсетина - четирийсет години – те нямало да имат нищо против. Абе културна работа е това френският турист.

И аз – ни лук ял-ни лук мирисал, продължих пак да размазвам горките френски туристи с факти за траките и тяхната славна култура, ама ви казвам - бедна ви е фантазията какви врели-некипели разказват гидовете на горките туристи когато ги разкарват из милародинотисиземенрай. Направо ви е бедна…

неделя, 28 ноември 2021 г.

Съботният човек

И тази събота, съботният човек осъзнава, че е по-различен от понеделнишкия човек. Съботният човек става без да бърза, закусва протяжно, почесва се по-мързеливо отколкото в сряда, мие си зъбите цели три минути вместо една… Може даже да спретне и една баница. С пет яйца. Чак малко преди обед, той си обува специалните съботни обувки, с грайфери. Облича си съботните дрехи – с кръпки и дупки (дънките „Marc O`Polo“), които не носи през седмицата. През седмицата, както казахме той е друг човек, с маска. Приготвя се като за празник и потегля към Планината. И към Бога. Защото съботата и неделята са дни за досег с Планината. С Божията планина.
Векове наред тази част на планината е наричана „Танръдаг“ – „Божията планина“. „Танръ“, както правилно е усетил съботния човек, е същият онзи „Тангра“ на древните българи. Богът на всичко.

Съботният човек няма ясна цел – той тръгва просто към Планината. Поема към връх, на който не е бил, но е виждал много пъти от пътя. Такива върхове има стотици тук в Планината. На които не е бил, но е искал да бъде. Надява се и стотици съботи да го очакват още. Макар понякога да се чуди какво да прави с всички красиви места, на които не е бил. Върви, върви нагоре, и всяка крачка е приятна – уж са същите крачки като в града, по същия начин стъпва, а в планината е друго. Сякаш с тези крачки крачи и душата му, не само тялото.

По някое време съботния човек среща, други хора, които също са тръгнали към върха в събота. Единият е местен, с брадва в ръка, придружаван от млади хора, лекари от Истанбул. Това са сина и снаха му. Само той знае български, защото е работил в текезесето до 89-та година. После е заминал към Босфора. Сина му и снахата знаят само турски и английски. Това е любимо занимание на съботния човек – общуването с местните. Човекът с брадвата казва, че върхът се казва „Асара“ и някога тук е имало крепост. Османска ли, или друга – не знае. Той е виждал даже останки от стени преди много години. Но после дошли хора от Пловдив с багерче и всичко разрушили. Какво са търсили – също не знае. Казва, че той вече е пенсионер в Турция, пенсията му не била голяма като за България, но за оттатък била добре. Че нали лирата… От платото, от високото, показва коя е неговата къща в селото долу. Преди, в селото живеели 80 семейства, но после намалели до 30-40. Сега взели да се връщат някои. Старото име на селото било Османкьой. Разделят се и човекът с брадвата отправя покана за чай – да му дойдат на гости преди тръгване.

Божията планина носи тишина и спокойствие. Носи шипки, листа и шишарки. И вятър. Съботният човек слиза надолу и се разговаря с овчар със стотина овце. Той му показва как да стигне до скали, които не се виждат от пътя. Имало и водопад. Ей така между другото подмята овчарят. Водопадът се оказва вълшебно красив. Прозрачно-бистрата вода се промушва през тайнствено изваяни тунели и улеи, преди да падне в кръглия вир. Съботният човек сега осъзнава, че точно това е мястото където е искал да дойде – това е подаръкът му тази събота. Този безимен водопад, на едно безименно дере.

В Божията планина.

неделя, 21 ноември 2021 г.

Картичката от Алехандро

Още си пазя картичката от Алехандро от Арекипа. Тя не беше от хартия, а от някаква тънка пластмаса, с едра релефност и се сгъваше на четири. С Алехандро бяхме съквартиранти няколко месеца в Тулуза и той ми я беше пратил за една Нова година, след като се беше прибрал у дома си. От него научих (макар че френският му беше трудно разбираем), че Арекипа е стар и красив град, вторият по големина в Перу. Тогава бях млад и глупав писач, погълнат не толкова от земеделските науки, които бях отишъл да усъвършенствам в Тулуза, колкото от всичко край мен, което беше култура (защото всичко е вид култура) – езикът, архитектурата, музиката, кейовете на Гарона, имената на улиците, виното...

Вече завърнал се в България, картичката ме препращаше в един непознат, нов свят, който ме привличаше и така исках да отида там, в Перу и в Арекипа. Беше акварел, изобразяващ вътрешен двор на стара къща, а на мен много ми приличаше на наша двукатна възрожденска къща. А също и на къща от Източните Родопи от някоя затънтена махала.

След години прочетох романа „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса. Льоса беше родом от същия този привлекателен и недостижим град Арекипа и по същия начин ми разкриваше един непознат, красив, богат свят, който картичката на Алехандро само загатваше във въображението ми.

Спомних си за картичката, когато научих, че през октомври, Френската Академия е получила кандидатурата на този същия Варгас Льоса за неин член, за фотьойл №18, овакантен от моя любим философ Мишел Сер, който си отиде преди две години. Френската Академия, знае се, е престижна институция, основана от кардинал Ришельо преди почти 400 години - през 1635 г. Противно на сатанизирания образ на кардинала, останал в нас от „Тримата мускетари“ на Дюма, Ришельо е бил голям радетел за развитие на френския език и на изкуствата. Имал е изключително богата библиотека, както и колекция от картини и статуи на най-известните художници на Ренесанса. Та за Академията - най-важната нейна мисия отколе, е да бди за чистотата и издигането на престижа на френския език и литература. И сега „безсмъртните“ академици са в голямо чудене – да приемат ли един такъв „Супер Марио“ – нобелов лауреат и на още куп световни награди лауреат, но който никога не е писал на френски, не живее и не смята да живее във Франция и освен това е вече на 85 години, при условие, че крайната възраст за приемане във Френската Академия, по регламент е 75 г.

"Да им имам проблемите“, ще кажете. Така си е – голям език – други проблеми. В онзиденшния дебат между двама уж учени политически мъже, не чух да се говори за езика – за българския ЕЗИК. Споменаха бегло за някакви книги, само като част от добре построена пиар-кампания. И толкоз. И сякаш за тези последните тридесетина години, езика ни – нашият език някак-си го сбутахме до нивото на битовизмите. Сритахме го в кьошето на ежедневието. По-точно позагуби се милеенето, радеенето за красотата и за висотата на този наш български език. Езикът, мисля си, е като стара, каменна къща. Буди в нас възхита, почуда и преклонение от тези, които са положили основите ѝ, от тези, които са я надграждали и поддържали, но и от нас се иска да правим същото. Да я поддържаме и изпълваме с живот. Една красива къща, оставена без грижи и в немара – започва да се руши докато един ден съвсем рухне. Източните Родопи са пълни с такива къщи, които вече са само спомен.

Какво ще реши Френската Академия за кандидатурата на Марио Варгас Льоса ще разберем на 25 ноември. Най-вероятно ще бъде приет за член.

А за мен картичката на Алехандро си остава скъп спомен от едно кратко приятелство и красив образ на едно място, на което не съм бил, но ми се е искало да бъда. Поне в мечтите си.

На снимката:"Patio" на перуанския художник Палао Берастайн, акварел.