А къщата е болна от безхорие...

„…А къщата е болна от безхорие“. Така бях писал в едно мое стихотворение писано преди сто-двеста години. Знам, че днес има много такива къщи и много такива села, болни от безхорие. Къщи и села празни, без хора. То и България, сякаш и тя е болна от същото.

Та тази събота ми се ходеше точно на такова място – диво, откъснато, болно от безхорие. Село Песнопой.С това поетично име са превели през 1934 г. почти буквално, старото турско име на селището „Ашиклар“. „Ашик“ или „ашък“, както е по-правилно, са наричали странстващите певци в Османската империя и изобщо при тюркските народи.

Днес селото е в руини. Води се, че има десетина-дванайсет жители. Разбира се, няма такива жители, а единственият жител в момента няма какво друго да е освен животновъд, с крави, овце, кози. Всички махали, които някога са съставлявали селото днес са в руини. Главната махала е изцяло безлюдна, и няма една здрава къща. Градежът е каменен, с малки прозорчета, на някои стени дори със съвсем малки отвори - нещо като бойници. Покривите са от големи плочи. Няколко такива плочи висяха над главата ми, когато влязох в руините на една от къщите и имах чувството, че ще се срутят всеки момент над главата ми. Тук сме вече в царството на Западните Родопи. Недалеч, южно от селото, в ниското, е язовирът на Давидковска река, направен малко преди вливането ѝ в Арда.

На няколко места се виждат малки, но дълбоки по 60-70 см ями, вероятно копани от иманяри или от жители от близките села, поддали се на разказите за заровени жълтици. И само си викам, кога ли ще заменя и аз фотоапарата с металотърсач. Знам, бе, знам, че никога няма да го направя.

Да къщите са болни от безхорие. Но черешите не знаят това и си цъфтят пред зидовете, сякаш се готвят да зарадват с плодове многолюдна челяд. Полуделите асми си играят на увиванка с къпините, тъкмо се разлистват и до есента сигурно ще налеят гроздове, като всяка година. И красиво и тъжно е. Вървя между развалините и си мисля, колко ли песни са се пели в това село Песнопой. Че живот без песен бива ли!

Царево, Скече, Ксанти

Царево, Скече, Ксанти. Тесният път до Хилядоцветният град, сгушен в южните склонове на Родопите е като лабиринт от стръмни гребени и клисури. Синьо-зелените дипли на планината са красиви и страшни. Долу, в ниското се вие река Върба или Косинтос, буйна и мътна след дъждовете.

Градът изниква изведнъж иззад планинските гребени. Той е като разбунен кошер тази събота. Оживен, шумен, пулсиращ. Някогашна твърдина на Момчил, многократно преплитал своята история с България и българите. За няколко месеца през 1913 г., кмет на Ксанти е Антон Страшимиров. Писателят, който толкова е обикалял, писал и обичал Родопите и двайсетина години по-късно точно той ще предложи Даръ дере да се преименува на Златоград.

Ксанти е бил прочут с отглеждането на висококачествени тютюни още от 18 в. Всъщност най-добрите тютюни. Султаните на Османската империя и султанския двор са пушели изключително само ксантийска басма. А и цяла Европа. В града е имал складове и прочутият търговец Димитър Кудоглу, който е имал складове и в Пловдив. Както пише Страшимиров в пътеписа си „В Южните земи“: „жителите бяха турци и гърци – българите едвам брояха 1000. Но милионерът в града бе българинът Кудов, от съседното село Габрово.“

Градът е с тесни улички, но ниско строителство. Трудно намираме място за паркиране. В центъра е прочутата часовникова кула градена през 1870 г., а пред нея е широк красив площад, по който шетат деца и гълъби. Старият град е с познатата ни възрожденска архитектура от средата и втората половина на 19 век. Градът е сринат от две силни земетресения през 1829 г. и после въздигнат наново, за да достигне своя блясък в края на 19 и началото на 20 век, благодарение на тютюна.

Калдъръмени улички, цветни къщи с еркери, насядали млади хора по кафенета край стените на къщите. Цветя по прозорците, котки пред портите. Жена с покрита с кърпа глава е седнала в основата на часовниковата кула, рови си нещо в телефона, а зад нея се вижда пакет с поне 40 ролки тоалетна хартия. Пазарен ден е. Ксанти е и прочутият съботен пазар. Ако търсиш нещо – тук ще го намериш. Ние не търсим нищо. Зяпаме. Бухаме се в едно тясно ресторантче с една единствена свободна маса и тя дори не може да ни побере. После хайде по обратния път до колите.

Разделяме се набързо, защото тихото априлско море ни очаква, но пак ще дойдем. Пак.

Римската баня край с.Щит

На табелата пише че това е римска баня. Дали е римска – няма никаква информация, която да го доказва, но че е розова – розова е. И с красива архитектура. Банята край село Щит.

Арки, овални форми по-скоро в ориенталски стил. Знайно е, че баните по нашите земи са с традиции от хилядолетия, още преди да са били измислени водомерите. Затова имаме и толкова много имена на населени места производни на „баня“, „банско“, „банкя“. Както и глаголи като „забаням“, „избаням“, „набаням“, „обаням“. Някога в обществените бани си имаше и хора, които срещу заплащане ти изтриваха кирта професионално. Нямаме българска дума за тези добри хора за това използвахме турската – теляк. Днес обществени бани няма, защото всеки си има баня вкъщи, затова няма и теляци, но пък си имаме инфлуенсъри и професионалисти по ИИ, което не е малко. Та, мисълта ми беше, ако минавате край село Щит – отбийте се да видите как и къде са се обаносвали хората някога.Интересно е.

Холодомор

Близо сто години след Голодомора, (признат от много държави за геноцид, включително и от България), голяма част от Украйна и най-вече големите градове тази зима са подложени на „холодомор“ (от руски „холод“ – студ) - на истински терор на мирното население чрез студ и тъмнина. Думата не съм я измислил аз, тя е в употреба от месеци и в украински и в руски информационни източници. Всъщност да уточним, че на украински език голодомора от 1932-33 г. се нарича "холодомор", поради спецификата на езика. Но холодомора днес не е само липса на топлина и светлина. Това е и липса на енергия за работа на ел.уреди, телефони и компютри, за готвене и къпане, за работа на заводи, социални заведения, спиране на хирургическите операции в болниците. Към това се прибавя и прекъсването на водозахранването на много населени места и квартали, там където също е нужно електричество за помпи и съоръжения. Целта на този терор е същата като преди сто години (или 96) – да бъде пречупена една голяма група хора, една страна, да бъде накарана да приеме капитулация (и мир) от един агресор, безусловно. („Нравится не нравится, терпи моя красавица“, както вулгарно и с ехидна усмивчица, беше заявил малко преди нападението преди 4 години, дребният вожд-агресор, по повод несъгласието на Зеленски с клаузите в Минските споразумения).

При минусовите температури на украинската зима, това си е равносилно на геноцид. Да, много европейски страни даряват генератори, но това, при многомилионно население, дали може да покрие нуждите и на една десета от нуждаещите си.

Опитвам се да си го представя. При нашата мека зима, опитвам се да не пускам отоплителни уреди за един час, да стоя на тъмно за един час, да не съм на телефона час. Впрочем мои съседи, за които съм писал, са така вече почти две години. Те са брат и сестра, живеят в съседния вход и нямат пари да си плащат сметките. За храна също нямат. Когато мога винаги им давам нещо, но не мога да им дам ток и топлина. Не мога да принудя по-малкия брат да не бие сестра си и да не я гони на улицата да шари из града за да търси пари и нещо за ядене. И полицията не може, доколкото разбирам, въпреки многобройните сигнали. А всичко това умножено по милиони…

Холодомор. Звучи като „Мордор“ – „черната земя“ на Толкин.

Когато не можеш да победиш на фронта, се чудиш как да тероризираш и атакуваш мирното население в градовете. Това е похватът на безсилието. Когато даваш по хиляда загинали и ранени на ден, на целия фронт, без видим напредък, ти си яростен в безсилието си. Или безсилен в яростта си.

За близо век – от Сталин, до Путин - нулев напредък в цивилизационно отношение. Или във варварско…

На снимката: Работници поправят трафопост след руски удар в Одеса (18.02.2026), Ройтерс.

Конакът на Али бей в село Нановица

И хората, и къщите, и великите илюзии все някога рухват. Някои по-бързо, някои по-бавно. След тях остава история. И тишина.

При многобройните ми посещения в село Нановица и района никой не ми беше насочвал вниманието към конака на Али бей, а той е дал старото име на селото. До 1934 г., преди да бъде преименувано на Нановица, то се е казвало „Али бей конаъ“ по името на тази впечатляваща сграда от османотурския период.

Преди година-две, ми попадна статията на известния историк и фолклорист Любомир Миков, в която той разглежда релефните изображения по ъгловите камъни на конака, които са прости, примитивни дори, но ценни от историческа гледна точка. И тогава си казах – трябва да се посети този конак – да го огледам отвън и отвътре, да го подуша, да ме накара да се размисля за някогашния живот по този край.

Когато пристигаме с бандата, първото което виждаме са трима-четирима души как се суетят почти тържествено около заклано животно на тревата. Разбираме, че са заклали младо теле. Посрещат ни усмихнати, в предновогодишно настроение. Идете, идете, викат, ей там е конака, можете да го разгледате и вътре. Встрани се вижда черната кожа на телето свита на топка.

Пристъпваме бавно сякаш ни предстои среща с някой стар, добродушен разказвач на истории. Постройката е била най-голямата сграда в селото, преди да построят училището, кметството, жилищния блок. Тя е двуетажна, с типичната сантрачна система на градеж от стари времена. Дървените греди се редуват с камъните по стените през определено разстояние, което дава здравина, гъвкавост, а и красота. Строена е, както е изписано на много места по камъните, през 1850-51 г., т.е. сега къщата е на 175 години. Сградата е била симетрична, с три входа от три страни и личи, че някога е била много красива. Сега е занемарена и изоставена. Симетрията е нарушена с две схлупени пристройки от две от страните страни.

Пристъпваме към стаите на горния етаж, внимаваме по стълбите, после внимаваме къде стъпваме по пода поради опасност от пропадане. Усещането е едновременно за надникване в музей, в историческа книга, и в откъслечни пробягващи мигове от живота на хората живели тук. В една от стаите още се вижда хубаво слънце от дърво, което не е точно дърворезба, но е красив орнамент, а в друга, същото слънце е почти паднало и едва личи, тъй като и тавана е наполовина пропаднал. Красиви дървени шкафове с орнаменти в две от стаите ни подканят да отворим вратичките им, да надникнем зад тях. Вижда се оджака в едната стая, после във втора и сякаш ти става уютно. Може би затова в турския език, месец януари се нарича „оджак“ – огнище. Прозорчетата са малки, каквито са всички прозорци по старите каменни къщи – хем да е топло, хем да е защитено при нападение в несигурните времена.

Вече отвън, търся релефните изображения по ъгловите дялани камъни на конака. Те са почти от всички страни. Според Любомир Михов, това са квадри от бял зиолитов туф и се отличават от останалите камъни на градежа. Годината на построяването на сградата е изписана на няколко места с цифри с арабска графика – 1267 г. по Хиджра, или това е 1850-1851 г. по нашето летоброене.

Прескачам огради, навирам се между клони, катеря се върху купища с разпилени камъни и ръждясали тенекии за да намеря най-добрия поглед за снимка. Дворът е съвсем занемарен. Шетат котки и кокошки. Последният обитател на конака го е напуснал през 1972 г., както разбираме и оттогава къщата е необитаема и се руши. Релефните изображения представляват най-често розетки, изпъкнали полумесеци, флорални мотиви вдълбани в камъка, дискове. Някои от релефите са доста ерозирали и едва се забелязват.

Пак според ученият проф.Л.Миков, конакът в Нановица е с най-богатата фасадна украса от всички запазени сгради от османотурския период у нас. Той е изброил общо 95 релефни изображения издялани върху общо 48 камъка, което е наистина впечатляваща колекция. Както вече казах, в художествено отношение те са примитивни като изработка, както примитивни са и дърворезбованите слънца вътре в две от стаите, но въпреки това релефите са ценни като паметник на османотурската архитектура и изкуство. Според изследователя те са изпълнявали функциите на апотропейни символи, т.е. да пазят дома и обитателите от зли сили и уроки. Затова са съсредоточени по ъглите на сградата.

Тъга, носталгия, притихване – това изпитва човек пред такава стара къща, притаила спомените на някогашен богат и весел живот, а сега оклюмала, стара и пуста. Ненужна никому сякаш.

Последни снимки и махване за сбогом.