Иво Георгиев
петък, 13 май 2022 г.
Концертът
понеделник, 7 март 2022 г.
Средна Арда, водопада, скалите и всичко останало
сряда, 9 февруари 2022 г.
Подаръкът
Вървяхме бавно през драки и храсти, налучквах просеките. Момчето вървеше след мен, бавеше се, дърдореше постоянно, молеше ме да го изчаквам, спирахме. Събираше черупки от охлюви, като търсеше най-голямата черупка по следния начин. Вземаше първата черупка, после когато видеше друга, сравняваше я с предишната и ако беше по-голяма я запазваше, ако не – я хвърляше. По едно време огладня, ожадня, но се оказа, че в раницата си не носи нито ядене, нито вода. Почерпих го парче шоколад, дадох му моята вода и слушах историите му. Докато правеше инвентаризация на раницата си, за да установи, че няма нито храна ни вода, първо извади свирка. Показа ми я с гордост и я наду. Взел я за да сигнализира ако се изгуби в гората. После измъкна голям, оранжев… шнорхел. И очила за гмуркане… Остарях... За няколко мига остарях. Не от рождената ми дата, а защото усетих, че с това момче сме в различни светове. Мишел Сер казва, че напредъкът на света до голяма степен се дължи на „Куция левичар“, на този, който може да мисли нестандартно, да изобретява, да „кривва“ от утъпканите пътеки. Та нали Колумб е бил един „куц левичар“, тръгнал за едно, а стигнал до съвсем друго.
А аз бих добавил, че напредъкът (ще) се дължи и на тези, които носят шнорхел в гората.
Това беше моят подарък - общуването ми с момчето, с един съвсем друг, интересен, странен, красив свят.
А пещерата не я намерихме тогава, но това не е важно в цялата тази история.
сряда, 22 декември 2021 г.
Как от водопада вода пада
вторник, 14 декември 2021 г.
За славното минало и киселото мляко
Та, за Мечников, продължавам с цитат от френско списание от 1906 г. за да ги шашна – дет се вика с техните камъни по техните френски глави. Почвам цитата: „Ето нещо, което е малко смущаващо за хигиенистите и за привържениците на научните методи: Страната в Европа, в която хората живеят най-дълго е примитивната България, която с население от 3 800 000, наброява повече от 3800 столетници, докато Германия с 55 млн жители има едва 78, Великобритания – едва 146, Франция – 213, а Швейцария…нито един.
Балканският полуостров, където впрочем живота е по-скоро бурен, е благоприятен за дълъг живот, защото случаят с България не е единствен: Румъния и Сърбия двете общо имат 1657 столетници, т.е. повече отколкото всички Велики сили взети заедно.
Но по всяка вероятност, поне за Сърбия и България, броят на лекарите е обратно пропорционален.“ Край на цитата, и им казвам, че съм го взел от „La Revue Mame“ – в броя от 10.07.1906 г. Обаче какво става нататък, продължавам да ги шашкам - като установил тези факти, Мечников, след дълго чудене и след като чул за откритието на Григоров за млечните бактерии в киселото мляко, се плеснал по челото и си казал – абе може ли да съм толкоз тъп! – в онази примитивна България има толкоз столетници заради киселото мляко. Няма как да е зарад друго. Иначе и в Швейцария има чист въздух, Алпи, крави и нагъват по три пъти на ден шоколад, ама що нямат кьорав столетник? А? И ква им е файдата, че имат по два часовника „Омега“ във всеки джоб, като не могат да стигнат поне едни сто години (е, тва не им го казвам точно така, но в този дух – нали ви казах за гидовете…).
Тук френските туристи спират да си облизват купичките с кисело мляко, щото вече няма нищо за облизване, викат бахмааму по френски, и питат – ами сега как сте? – пак ли имате над път и под път столетници, щот и ний искаме да станем столетници, и ако може да се срещнем с някои от вашите, и да ги питаме те каква гимнастика правят сутрин, колко ракия пият, и дали си псуват политиците като нас. Ти както ни разказваш за чудесата на киселото мляко, би трябвало да имате поне половин – един милион столетници – дет се вика – идеш да пийнеш едно кафе и те обслужва столетница с къса поличка, влезеш в някоя стара църква и там пее поп, който е освещавал бойните знамена още през Първата световна, идеш да си купиш смартфон и там ти обяснява последната версия на Андроид пак бодра баба, която е ловяла пеперуди с Цар Борис III. Тук аз навеждам сконфузено очи, почесвам си брадата и казвам, че сега нещата са малко по-различни. Сега сме били на последно място по средна продължителност на живота измежду всички страни на ЕСъто, което съответно значи, че сме на последно място и по брой на столетниците. Което пък значи (освен че всички в „Евростат“ са мошеници и дават фалшиви данни), че не е достатъчно да се храниш само със славно минало и с кисело мляко, за да доживееш до сто години, а има и нещо друго. Но какво ли е то? И за да изляза от конфузното положение ги питам горките френски туристи, ами вие, бе, помните ли как ви пребихме на футбол преди трийсетина години и даже не можахте да идете на Световното в САЩ, щот ви елиминирахме. И те се разсмяха и казаха, че помнели и че им е било много кофти тогава, но сега вече като знаели какво славно минало имаме, по-леко го понасяли и ако сме искали даже пак можело да ги бием след трийсетина - четирийсет години – те нямало да имат нищо против. Абе културна работа е това френският турист.
И аз – ни лук ял-ни лук мирисал, продължих пак да размазвам горките френски туристи с факти за траките и тяхната славна култура, ама ви казвам - бедна ви е фантазията какви врели-некипели разказват гидовете на горките туристи когато ги разкарват из милародинотисиземенрай. Направо ви е бедна…
неделя, 28 ноември 2021 г.
Съботният човек
Божията планина носи тишина и спокойствие. Носи шипки, листа и шишарки. И вятър. Съботният човек слиза надолу и се разговаря с овчар със стотина овце. Той му показва как да стигне до скали, които не се виждат от пътя. Имало и водопад. Ей така между другото подмята овчарят. Водопадът се оказва вълшебно красив. Прозрачно-бистрата вода се промушва през тайнствено изваяни тунели и улеи, преди да падне в кръглия вир. Съботният човек сега осъзнава, че точно това е мястото където е искал да дойде – това е подаръкът му тази събота. Този безимен водопад, на едно безименно дере.
В Божията планина.неделя, 21 ноември 2021 г.
Картичката от Алехандро
Вече завърнал се в България, картичката ме препращаше в един непознат, нов свят, който ме привличаше и така исках да отида там, в Перу и в Арекипа. Беше акварел, изобразяващ вътрешен двор на стара къща, а на мен много ми приличаше на наша двукатна възрожденска къща. А също и на къща от Източните Родопи от някоя затънтена махала.
След години прочетох романа „Леля Хулия и писачът“ на Марио Варгас Льоса. Льоса беше родом от същия този привлекателен и недостижим град Арекипа и по същия начин ми разкриваше един непознат, красив, богат свят, който картичката на Алехандро само загатваше във въображението ми.
Спомних си за картичката, когато научих, че през октомври, Френската Академия е получила кандидатурата на този същия Варгас Льоса за неин член, за фотьойл №18, овакантен от моя любим философ Мишел Сер, който си отиде преди две години. Френската Академия, знае се, е престижна институция, основана от кардинал Ришельо преди почти 400 години - през 1635 г. Противно на сатанизирания образ на кардинала, останал в нас от „Тримата мускетари“ на Дюма, Ришельо е бил голям радетел за развитие на френския език и на изкуствата. Имал е изключително богата библиотека, както и колекция от картини и статуи на най-известните художници на Ренесанса. Та за Академията - най-важната нейна мисия отколе, е да бди за чистотата и издигането на престижа на френския език и литература. И сега „безсмъртните“ академици са в голямо чудене – да приемат ли един такъв „Супер Марио“ – нобелов лауреат и на още куп световни награди лауреат, но който никога не е писал на френски, не живее и не смята да живее във Франция и освен това е вече на 85 години, при условие, че крайната възраст за приемане във Френската Академия, по регламент е 75 г.
"Да им имам проблемите“, ще кажете. Така си е – голям език – други проблеми. В онзиденшния дебат между двама уж учени политически мъже, не чух да се говори за езика – за българския ЕЗИК. Споменаха бегло за някакви книги, само като част от добре построена пиар-кампания. И толкоз. И сякаш за тези последните тридесетина години, езика ни – нашият език някак-си го сбутахме до нивото на битовизмите. Сритахме го в кьошето на ежедневието. По-точно позагуби се милеенето, радеенето за красотата и за висотата на този наш български език. Езикът, мисля си, е като стара, каменна къща. Буди в нас възхита, почуда и преклонение от тези, които са положили основите ѝ, от тези, които са я надграждали и поддържали, но и от нас се иска да правим същото. Да я поддържаме и изпълваме с живот. Една красива къща, оставена без грижи и в немара – започва да се руши докато един ден съвсем рухне. Източните Родопи са пълни с такива къщи, които вече са само спомен.
Какво ще реши Френската Академия за кандидатурата на Марио Варгас Льоса ще разберем на 25 ноември. Най-вероятно ще бъде приет за член.
А за мен картичката на Алехандро си остава скъп спомен от едно кратко приятелство и красив образ на едно място, на което не съм бил, но ми се е искало да бъда. Поне в мечтите си.
На снимката:"Patio" на перуанския художник Палао Берастайн, акварел.