четвъртък, 4 август 2022 г.

За село Златоустово

При нас, тук в Родопите, знае се, отвсякъде те дебне Историята, ама и много истории се спотайват, които за да ги докоснеш обаче, трябва да се потрудиш, да попрочетеш това-онова, да идеш на място тук-там и да се срещнеш с тоз-онзи. Ама четенето трябва да е много. Щото само с „ах и въх!, Перперек“, „ах и въх!, Татул“, е много поп-фолк дереджето. И вижте ся, като пътувате към Маджарово, малко след отбивката за прочутият кромлех преди с.Долни Главанак има упътваща табела за село Златоустово. То е мижаво и невзрачно селце със затихващи функции, което няма да ви трогне с нищо, но пък името му, хм… е история. И загадка. Ся, кой знае защо сред самите жители е разпространена версията, че името на селото идвало от това, че хората в него били сладкодумни. Туй хубуй, ама по тая логика половината села в Родопите трябва да се казват тогава Златоустово. А аз знам само за едно дето се казва Сладкодум, в което живееше бай Ибрям с жена си. Та чак по тивито, онази водеща – не ѝ знам името, зяпна и възкликна: „ама наистина ли има такова село в Родопите?, и взе да проверява в интернет за Сладкодум. Историята е такава - през 1877 г. ли било или в началото на 1878 г., през селото минали руски войски. Населението ги посреща гостоприемно, както се подобава – здравствуйте, братушки, кокошки и баници, ракийка. Но най-впечатлени били всички, особено мъжете, от оръжието. На сабите на руските солдати пишело „ЗЛАТОУСТЪ“. Брех да му се не види. И то на нашенски си език. Каква била „тайната“? Град Златоуст се намирал в Руската империя в подножието на Урал, близо до географската граница между Европа и Азия. В него през 1815 г. била основана оръжейна фабрика за хладно оръжие, като в първите години били поканени немски майстори от „Солинген“ и „Клингентал“. По време на войната 1877-1878 г. „Златоустовската оръжейна фабрика“ била вече доста известна като една от най-добрите в Европа по качество на продукцията. Голяма част от редовата войска, войници и офицери по време на Руско-турската война от 1877-1878 били въоръжени именно с такъв модел шашки със същия надпис. Нищо чудно някои от селяните да са получили като подарък срещу храна или други услуги някоя такава шашка. Селото влиза в пределите на България през 1885 г., а през 1906 г. с указ от 21 декември е преименувано от Юренджиклер на Златоустово като явно е взето предвид желанието на населението, заради спомена за руските солдати и техните саби с надпис „Златоустъ“, донесли свободата.

сряда, 13 юли 2022 г.

Приключение до Мурга и "Дуру кая"

Когато вали в събота, нямаш голям избор – можеш да ядеш шоколад, или да пишеш романи, или да пиеш от сутринта. Но пътят ти към планината е вързан. Аз седнах да пиша, написах пет-шеста романа, ама после не ги харесах и ги изтрих всичките. Единият не беше лош –за родопски рицар, малко будала, Бай Кихан дьо Ахрида, който ходеше да се бие със скалите, и дълбаеше дупки по тях, ама се сетих, че някой май беше писал вече подобен роман и го изтрих и него. После ядох шоколад за да имам сили за неделята. И в неделя –айде, росен-росен съм в Паничково.
Тръгваме - аз, Ваня и Стефан с джипа към необятните простори и джендеми на Мурга. Тръгваме, ама мургавият път се оказва доста изровен от дъждовете и непосилен за колата и щем-не щем стигаме едва до махала Ходжалар. Оттам си плюем на петите и почваме да катерим пеша нагоре към високото. Целият този район около Мурга и Жълт камък изобилства от разхвърляни скали и скални блокове, сякаш някой ги е сял по планинските склонове. Едни от други по-красиви и причудливи. Някои даже с ниши, други – без, но пък с интересни форми и чупки, както вече сме се убеждавали.
Ами махалите на Мурга? По османско време, селото се е казвало „Мурга одасъ“. Мурга не е турско име. То и българско не е. Сравнително рядък случай за този край. Според етимологичния речник „мург“, „мурга“, идва (може би) от албански със значение „тъмен“,„черен“, „сив“,или от румънски със значение „кафяв“. А дали не е име на жена, по подобие на мъжкото Мургаш? Интересни предположения, но някогашното голямо и оживено село, днес е безлюдно. Като гледаш пейзажите и природните дадености в района, почваш да цъкаш с език, как са живели хората тук, само допреди 40-50 години. И са гледали домочадие, което значи и че са гледали спокойно в бъдещето светло. Или мургаво.
Та така както сме си плюли на петите малко по малко стигаме до Горна Мурга, или първо до стопанството на Нешат, Боса, което е в първата махала - „Хаджи Бекир“. То се състои от две къщи и стопански постройки. Има и много кучета - поне 7-8, които бяха вързани и лаеха люто, та едвам си чувахме приказката. Едната къща е каменна и сигурно на над сто години – предполагам, че вътре не предлага много удобства, но е красива. Другата е с тухли, съвсем нова и сигурно е комфортна вътре, но грозна. Нешат ни ориентира къде се намира „Дуру кая“ сред многобройните зелени дипли, поприказваме малко и после смело се бухваме по пътеката напред. Ето ги останките на къщите на Горна Мурга под Кара тепе. В един неголям ареал наоколо, колко са много топонимите със значение „черен“ – Кара кая, Кара тепе, Кара каялъ, Караман дере, Мурга…Явно в живота и в представите на хората населявали района черното е преобладавало. Някога Горна Мурга е било голямо село. Имало е училище, джамия, магазин. Днес на мястото се виждат само скелети на къщи, дувари, обори. Развалини. От развалините винаги ни полазват философски мисли, независимо дали са тракийски крепости, светилища, стари църкви или села. Красиво и тъжно е да обикаляш по места където някога е кипял живот, вършели са се обикновени човешки дейности и е имало усмивки и чувства.
От голото и заравнено място на някогашното село се откриват панорамни гледки във всички посоки – към Изет махала и Долна Мурга, чак до величествената скала на Караджов камък, но също и към „Олан кая“ и диплите над нея с връх „Къзълчерпа“ над Женда. Пиеш, пиеш гледки и нямаш насита. От Горна Мурга пътеката тръгва надолу към скалата, която търсим. В един участък ни накацват хиляди мухи – цели ескадрили, които са ни взели за крачещи летища. Разказвам на Стефан и Ваня, как са избрали място за най-стария конезавод, край Шумен – „Кабиюк“. Мидхад паша накарал да сложат парчета месо на много места из Шуменския край, за да видят къде кацат най-малко мухи, което е важно за хигиената при отглеждането на всякакви животни въобще, и там да изградят конефермата. Не знам това дали е истина или легенда, но звучи правдоподобно и оригинално. През цялото време докато се спускаме, поглеждаме към отсрещната скала на съседното планинско ребро, съвсем под стърчащата голяма къща на Долна Мурга. Снимам я с приближение, за да видя дали на нея има ниши, но от тази страна, която е към нас не се виждат. Стефан твърди, че на нея трябва да има. И аз скоро ще се убедя че е прав, но няма да е този ден.
А „Дуру кая“ се откроява все по-близо и по-близо всред зеленото на дърветата и става все по-мамеща с формата си. Стигаме я и се възхищаваме. Всяка нова скала е като първа среща – не знаеш какво да очакваш, но очакваш нещо. И то нещо хубаво. Нишите са от страната на Караман дере. Наредени като патрондаш една до друга и под наклон, което говори за това, че скалата е пропадала. За сериозни катаклизми, най-вероятно земетресения, говорят и многото пукнатини, разломи и камъни-тапи в процепите. Отделяме достатъчно време за снимки, опознаване, общуване със скалата. На връщане решаваме да идем до двете скали на съседното ребро, от което ни дели един стръмен дол, който трябва да заобиколим. Решаваме, но както става понякога в планината – реброто колкото повече вървим уж към него, по заобиколния маршрут, то се отдалечава, сякаш бяга от нас. В един момент се отказваме и си казваме, че там сигурно няма нищо интересно, т.е. че гроздето е кисело, и поемаме обратния път.
Пристигнали отново при Нешат, го питам как би превел името „Дуру кая“ и той без да се замисля ми отговаря „Стоящата скала“. И ни кани да ни пекне нещо на скарата или поне кафе да ни почерпи, но ние деликатно му отказахме. Вече до колата, всички бяхме единодушни, че това беше една хубава неделя за почитателите на дивите Родопи и на стърчащите из тях скали, т.е. за такива хаймани като нас. Е, походихме доста, но пък умората беше сладка. А за да ни е още по сладък краят на приключението, седнахме на по бира в едно крайпътно кръчме, защото нае се, че неделята е много подходящ ден за пиене на бира. А и за други неща е подходящ…

събота, 18 юни 2022 г.

Средновековна църква край с.Добромирци

Средновековната църква край Добромирци. Строена в 13-ти ли, в 14-ти ли век и действала докъм края на 19-ти, може би дори началото на 20-ти в.,преди да бъде изоставена. До нас не е достигнало името ѝ. То за нея почти нищо не е достигнало до нас, де. Обаче, така си мислите. Достигнало е. Само до един човек. Според този човек - небезизвестен медиен археолог, със склонност към измислени сензации, именно тук, в тази черква, се е оттеглил Патриарх Евтимий Търновски, след падането на Търново в 1393 г. А? Нещо да кажете. Както знаете този археолог не си поплюва – копне ли някъде и веднага се „появява“ следа или за Александър Велики, или за Орфей, или за Патриарх Евтимий. Е – ся, за тази църквичка можеше да развихри и повече въображението си - поне Дева Мария можеше да е идвала тук да прекара две седмици пости заради чистия въздух и сладките круши. А защо не и апостол Павел, да е минал по тез поляни, проповядвайки христовото учение, на път към македонските земи и понеже тук е паднал косъм от брадата му, после са вдигнали черквата през 13 ли било, през 14-ти ли век. Ама уж този въпросният археолог разкрил по време на разкопките, че самата църква лежала върху останките на по-стара трикорабна, защо не от 9-ти или10-ти век. Явно не многоуважаемия копач няма представа какво е трикорабен храм и кога и при какви обстоятелства се строи, та да ръси такива „разкрития“.
Иначе мястото е мистериозно и особено ценно с това, че всички онези тълпи, които фучат заспали на път за СПА-хотел си в „златния град“ Златоград, минават съвсем наблизо и си нямат хал хабер, какви интересни места подминават.

понеделник, 6 юни 2022 г.

Начи, различни светове сме

Начи, различни светове сме – това е, и да се чудим и да не се чудим. Оня ден, седим си кротко с един приятел, отпред в кафенето, оня ден – оня ден - преди двайсе - трийсе дни, и до нас сяда една мандама с доста мазила по нея – „хай-лай“ чиновничка в някакво министерство. Позната е на моя приятел, не на мен, и както потича баналния лаф, докато пали цигара, тя изтърсва: „Пък моите, представяте ли си, в събота, станали сутринта, пийнали си кафето и хванали за летището – приходило им се до Виена…“ Та, миналата събота - и аз така – като станах, първо и на мен ми се приходи до Виена, ама като видях колко гориво имам в резервоара, и как две-три петърберонки са се разположили кат пет пари в кесия в портфейла ми, реших че е по добре да ми се приходи до една скала с четири дупки в нея, малко преди Виена - из Родопските джендеми.
И начи – от мерак ли, от жегата ли, още в осем сутринта съм на ларгото в село Соколите и насреща ми двама достолепни соколчани. Слизам от колата, мерхаба - мерхаба и им казвам накъде съм тръгнал. Те се подхилват и двамата и ме гледат със съчувствие. Различни светове сме – нали ви казвам, даже всеки си е отделен свят и понякога трудно разбираш света на другия – плосък ли е или е като сфера, или като геврек с дупка в средата. Тези хора, тъкмо бяха напъдили едрия рогат добитък до пътеката извън селото – оттам, той, едрият рогат добитък си знае пътя до пасищата и се оправя и без джипиес. И как няма да се подхилват на човек, който е станал рано, бил е път от града, за да се емне по чукарите до някаква си скала с четири дупки. То поне да бяха пет. Ам те само четири. Естествено, че такъв човек е за съчувствие и снизхождение. Единият соколчанин ми казва, че тази скала се казвала „Кован кая“, ама била далече, бе – чак до нея ли съм щял да ходя? Е, колко да е далече, си викам, не е по-далеч от Виена – като мина две-три родопски дипли, две-три дерета и съм там. Пожелахме си хубав ден – и айде, бух! - всеки пак в неговия си свят.
И тръгвам аз по едни пътеки, дето вървят накъдето си искат и зяпам накъдето си искам. То щото рано още и облачно, и пейзажите различни, заради светлината и биоразнообразието. Та им се радвам и се въртя като пумпал – щрак - насам – щрак - натам с фотоапарата. И не стига, че щрак - насам и щрак – натам, ами се улавям и че по няколко пъти снимам една и съща гледка, сякаш тя може да е мръднала и да е по-различна. Абе ся, то че не можеш два пъти да снимаш една и съща гледка, не можеш – ами я си представете че в момента на снимката – пред теб, ей на оня баир, щъкат 4-5 млн мравки, около пет хиляди бръмбара, хиляда пеперудки и друг микроскопичен добитък – е, как мислите те дали стоят застинали докато снимате и след това – докато снимате пак след пет секунди – еми мърдат, разбира се, ходят до техните си мравешки виени и парижи и си гледат живота. Как тогава ще е една и съща снимката…
По едно време виждам в далечината „Саръ кая“ – оназ голямата скала и я снимах и нея, а пък пό насам, даже се виждаше и върха на „Сиврито“ – бе то гледки и чудо, надиплили се, наконтили се, фотоапарата взе да пуши по едно време, завалията. После стигнах до едни пясъчни пирамиди като Стобските и взех и тях да ги снимам, че таквиз не бях виждал по нашия край. Па като се почна едно спускане към това „Дурбалъ дере“ – брейй, ха да стигна до дерето, ха да стигна – то край няма тоз горист склон. Стръмно и дълбоко, сякаш слизаш при Хадес. Хеле стигнах го, дерето, ама после пък като ми се изпречи един стръмен сипей – зор. То затова онзи соколчанин се подхилваше и ми казваше, че било далече. Ам далече я – това не ти е плоската карта да я гледаш на компютъра и да си мислиш, че е близо. Ама пак хубуй, че си правех почивки – за да снимам едно жълтоухо водно змийче, разни ранилисти, кошутини, вълнест напръстник и нам кви други китки.
И ето я най-после таз „Кован кая“. Наистина с четири дупки, дето им викат ниши. И нито ниша повече. Ама пък гледка – един път. И снимам пак, снимам, пък голямо тичане падна с тази самоснимачка. Нагласям аз и хуквам до скалата – че нали да се хванат и нишите, де, ама то пък едно стръмно, па едно каменисто – как не си строших кокалите – не знам. Ако ме бяха видели тез соколчани, щяха вече да ми се хилят с глас. Ма хеле – едната снимка – бива горе-долу – та и мен да ме има там изкипрен, та да се дивят после внуци, правнуци и друго народонаселение. И така – после обратно по същия път, но вече бавничко, с почивки и малки радости. Ама следващия път ще си помисля – дали да не ми се приходи все пак до Виена – там може и да няма скали с дупки и стръмни сипеи, но пък сигурно има други хора и салтанати.

петък, 27 май 2022 г.

Ленивата Lysimachia

Lysimachia atropurpurea L.– тъмночервено ленивче от Източните Родопи. Начи, според Диоскорид, тракийският цар Лизимах е познавал и пръв е използвал тази китка. Лизимах бил голям бараба – бил е един от седемте телохранители („соматофилак“ му викали по тяхному) на Александър Велики и си е живял живота царски, а после пък направо си става цар (всяка прилика с днешни телохранители-„царе“ няма как да не е случайна) – ама така е – като ти идва отръки да си цар, то какво друго да работиш. Абе не знам - от разните му войни и битки – щот те тогава са се биели всеки срещу всеки, и даже нашия Лизимах се е бил с друг един тракийски цар – Севт III (оня от „Косматката“ нали се сещате) и даже го натупал, та исках да кажа, че от многото битки, не знам дали му е оставало време да се занимава точно пък с китки и цветенца – да ги къса, да прави венчета и да си ги чучва на рошавите коси. Ама щом Диоскорид го казва – що па да не е вярно. Това е Диоскорид, ей, не е вестник „Трета възраст“. Та затуй, да не се чудите що таз китка е наречена на латински Lysimachia.
Обаче пък що на български ѝ викали ленивче. Уж я били слагали на хомота на воловете – та когато Белчо и Сивушка се дърпали и не искали да вървят заедно и да орат, като им сложели стръкчета от това ленивче и те ставали спокойни и лениви и си теглели хомота като хората. Може да се пробва дали действа за семейния хомот, че то къде ти днес волове - и онлайн не мож намери. Ей такива историйки с имена…