На острова на сбабените

Връхлита гледката

боде сетивата

вгъва те и те оставя бездумен –

девет баби гонят хвърчило в тревата

оплитат се

в десет бастуна

Более пътят за ходилото на пророк

сухи сенки пролазват в почуда -

девет баби тъпчат присойно хоро

кекави баби -

с десет бастуна

Всичко тули се в измерение пето -

Господ е вятър в конопена нива палувал

а девет баби подпират небето

и есента -

с десет бастуна

Есента е само наужким надежда

наужким и залезът

се пули като маймуна  

девет баби си пощят последното лято

изглежда

а във пейзажа – десет бастуна.

Оттича се пътят в тиха тъга

смалява кротко хора и думи

по него - потайни - бабуват Смъртта -

девет баби

с десет бастуна.

Сиври кая

          Стефан ни подмамва. Пуснал е в Социалната мрежа кратка стръв: "не съм ходил на Сиври кая. Тръгвам в събота. Който иска..."
          Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.

          В събота потегляме - сигурни и убедени. След село Срединка, на пътя, малко момче маха странно. Сякаш "стопира", ама по детски. Спирам и го качвам. Да има - десетина- единайсет години. Тръгнало било за Енчец - това е има-няма километър, до магазина, да купува цигари на баща си. Той, вика, не може. Шишман - дебел е. Сто педесет и шест кила. Всеки ден съм така - до магазина, за цигари. Сериозно момче, не се усмихва - сигурно и детството му е сериозно, навъсено. Кой знае. Какво ли е да вървиш през живота със сто педесет и шест килограма. Това е двойно на моите. Спомних си баща ми - Бог да го прости - как ме пращаше да му купувам ракия от кръчмата в циганската махала, от малък до голям вече - до осми-девети клас. Взимах празно лимонадено шише и тръгвах. Помня, че ми беше много неприятно и ме беше яд на него.

Вода, скали, зелено

          Някои неща, изглеждат недостъпни. На пръв поглед. Но удоволствието, както казват мъдреците е в пътя, в усилието да стигнеш някъде, а не само в пристигането. Колко е хубаво да прекрачиш прага на дома си в неделя, без да знаеш къде ще си след два часа примерно. Без да си планирал посока, място, време.

          Нещо такова правим тази неделя. Само знаем, че искаме да сме край вода, скали, зелено. Ама това в Източните Родопи е лесноизпълнимо желание.
          Само след няколко километра стигаме до голяма вода, после ходим, ходим, ходим - с пътеки и без пътеки, през снеголоми и снегопади в гората - сериозно и едновременно приятно изпитание. И все си казваме - искаме тази вода да я видим като птиците - отгоре. Да я видим наистина ли е толкоз голяма и толкоз синя. Или е позеленяла от отражението на гората в нея. Да чуем гласа на неделното ехо.