четвъртък, 15 февруари 2024 г.

"Айфеловата" чушка

Начи, за да произведеш една чушка трябват агрономически умения, за да построиш голяма желязна кула ти трябват инженерни умения – там уравнения, пергел, транспортир и хипотенузи, но за да изработиш една Айфелова чушка, не е нужно да си инженер-агроном, а е достатъчно да си наивен и леко отнесен. Наивистичното изкуство много ми пасва, защото ме кара да си мисля, че е кръстено на мен, но много искам да създам и ново течение в изкуството – будалистично изкуство. И ето - това е първото ми произведение в това новаторско изкуство. Похвалете го, още повече че трябва да ви кажа, че след като този шедьовър задоволи най-горните (ви) потребности от Пирамидата на Маслоу, после на мен пък ще ми задоволи най-долните потребности - със зехтин и лимон.

неделя, 11 февруари 2024 г.

Съм.Не.Ние

Да бе, да - всеки писател познава глистите на съмнението. И всеки човек на изкуството изобщо. Дали това, което си написал, нарисувал, композирал, аджеба, е световен шедьовър или е баси скучните драсканици. Дали трябва да го публикуваш, да го захвърлиш в личния си архив, или да го унищожиш завинаги. Много писатели правят последното. „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“… „Кайросът“ е като музата - нещо много хлъзгаво и измамно. Усетът за точна мярка, за точен момент, кога да сложиш край на една творба и дали изобщо да я довършваш, та този усет все още не се продава в аптеките. В нощта на 11 срещу 12 февруари 1852 г., след дълъг период на съмнения и раздиращи мисли за смисъла на писането и живота, Николай Яновски, по-известен като Гогол, хвърля в горящата камина ръкописа на втория том на „Мъртви души“. Сюжета на романа му е подсказан от Пушкин, както и идеята за „Ревизор“. Но след успеха на първия том, идват десет години на лутания и неудовлетворения, за да се стигне до акта на унищожението. Всъщност той веднъж вече е горил един по-ранен вариант – но сега вече окончателно. Той умира десет дни след изгарянето на ръкописа. Десетилетия по-късно Булгаков ще „пренапише“ този примитивен акт на изгаряне на ръкописа от Гогол, в „Майстора и Маргарита“. Но при Булгаков – този велик ироник, точно повелителят на Мрака - Воланд, се намесва за да спаси нещо Светло – да спаси изгорелите ръкописи на Майстора. Оттам ще се роди и легендарната фраза „ръкописите на горят“. Балзак има гениален разказ „Неизвестния шедьовър“, отпечатан през 1831 г. Да, в него се говори за художници (младите години на Никола Пусен), но и тук кайроса е основен мотив. Съмнението и унищожението. А – тъкмо се сетих пак да гледам чудесния филм по този разказ „Красивата драка“, с Мишел Пиколи, в ролята на прочутият художник Френхофер и с чаровната и разголена Емануел Беар, в ролята на красивия модел. А когато една жена е красива и разголена – там поне не може да има съмнения. (Картината е La Liseuse на Jean-Jacque Henner, 1890)

понеделник, 5 февруари 2024 г.

Рисунките на Кафка

Много писатели, знаем – са рисували чудесно, без да са учили изобразително изкуство – излишно е да давам примери, толкова са много. Рисунките на Кафка определено будят интерес. И възхищение. Те са рисувани в периода 1901 – 1906 година, когато той е студент в Прага, тогава когато прави и първите си опити в писането. Част от тези рисунки са запазени от приятеля му Макс Брод, заедно с много ръкописи, въпреки изричната заръка на Кафка, всичко след смъртта му да бъде изгорено. След дългогодишни съдебни дела, голяма част от архива на Кафка, включително писма и рисунки, са освободени от авторски права, извадени са от банков сейф в Щвейцария, където са съхранявани, и от 2019 г. са във фонда на Националната библиотека на Израел.
Под редакторската работа на швейцарския професор по литература Andreas Kilcher излизат албуми на немски, френски, английски с тези „драсканици“– рисунки, скици, загадъчни драскулки. Те „разказват“, точно в стила на Кафка – ъгловати, с начупени линии, неспокойни, тревожни. Съмняващи се в живота около тях. Кафка перфекционистът, търсещ своя идеал за истина и чистота, Кафка нерешителният, депресивният, подтисканият от властния си баща, плувецът, на когото докторите забраняват да плува. Кафка, за когото откриваме още и още нови неща от биографията. Но откриваме и колко много неща още не знаем. Дано един ден и у нас да бъде преведена тритомната биография на Райнер Щах (Reiner Stach), писана осемнайсет години. Все пак, специалистите казват, че Кафка е един от тримата писатели, оказали най-голямо влияние върху литературата на двадесети век, заедно с Пруст и Джойс. Може и да са прави.
Всички рисунки са от фонда - The Literary Estate of Max Brod, Национална библиотека на Израел, Йерусалим.

петък, 2 февруари 2024 г.

Плетеният човек (The Wicker man)

„Wicker man“ е култов английски филм от 1973 г. Уж хорър, ама според мен, няма грам хорър в него, но че е култов, със сигурност е. Саундтракът на филма също е разкошен, повечето песни са с, хм… леко неприличен текст, а в началото звучи прекрасна песен по текст на Робърт Бърнс от 1782 г. В нея лирическия герой споменава как в хубава лунна нощ е подмамил някоя си Ани всред снопите с жито и ечемик. Не се уточнява какво точно са правили, но лирическият ни уведомява, че нямало да забрави тази нощ с Ани, сред снопите с ечемик. Та, да знаете, че освен целувката в ръжта (с Джени), този палав шотландец Бърнс, е уважил и пшеницата и ечемика (но този път с Ани). Основната идея на филма е завръщането към езическите култове и обреди, в ущърб на християнството. Нещо, което май се забелязвало в много европейски страни през последните години, макар че реално погледнато те никога не са си тръгвали. Само да споменем че най-големите християнски празници, Великден и Коледа, са умело съчетание на езически ритуали с християнски практики. У нас също има някакъв уклон към псевдо тракийски ритуали, край скали и т.нар.светилища из Източните Родопи, които според мен имат по-скоро пародиен облик, отколкото автентична, духовна основа. А ритуалите във филма са автентични и са почерпени от проучванията на Джеймс Фрейзър в неговата прочута книга „Златната клонка“. Там са и „Майският стълб“, прераждането в „див заек“

Малко е странно защо филма, който гледах беше преведен като „Грешникът“, а не „Плетения човек“. Чели сме, че за гигантски „плетен човек“, в който са изгаряли живи хора и животни като жертвоприношение, споменава още Юлий Цезар в своите „Записки за галската война“ в 1 век пр.н.е., а после и Страбон. Филмът е доста добър и лично за мен е един от най-добрите образци на британското кино, заедно с „Фотоувеличение“ , от 60-70-те години. Той е по мотиви от романа на Дейвид Пинър „Ритуалът“. Романът бил написан само за 8 седмици от 26-годишния Пинър, през 1967 г. Трябва да гледам и римейка от 2006 г, който е със същото име „Wicker man“, по същия сценарий, но със стократно по-голям бюджет, а в ролята на полицая бил Никълъс Кейдж.

(На снимката - кадър от филма)

четвъртък, 1 февруари 2024 г.

Чешмите

Никой не може да ги преброи, но със сигурност са хиляди в Източните Родопи. Само от разклона за село Рогозче до Жълъдово, преброих къмто осемнадесет. За петнайсетина километра. А има места с по-голяма наситеност. Чешми.
Смея да твърдя, че философията, утилитарността на чешмите в Родопите е силно изменена в днешните модерни времена, спрямо времената от преди 60-70 години. Едно време пътищата са били предимно за мулета и магарета. Това са пътеки с ширина около метър – или ширината на едно натоварено магаре с дисагите отстрани. И във връзка с тези планински тесни пътища са били градени мостовете и чешмите. Мостовете - за преминаване през многобройните реки, рекички и дерета, а чешмите и кайначетата – за поене на добитъка на първо място, а после и на хората. Много кайнаци има из Родопите. Кайнак е турска дума и значи „извор“. Другата дума, с която ги наричат е „врис“ – познава се, че тя е гръцка и значи „чешма“. Тези изворчета са красиви, със сводест отвор, специфичен строеж, правени винаги от камък. Старите чешми край тези стари пътища също са с красив каменен градеж. Някои още пазят надписи на стар османски с арабско писмо. Повечето обаче са пресъхнали, защото водните жили се променят през десетилетията, и сега стоят като паметници на една отминала култура, също като старите каменни мостове и врисовете. Впрочем „чешма“ е дума от персийски произход, дошла в нашия език през османските времена и заменила в разговорния език българската „извор“. Днес, пътищата в Родопите са доста по-различни от някогашните мулетарски пътища. Придвижването е бързо, с коли, и нуждата от чешми е много по-рядка. Защото когато си с кола, първо не пътуваш с дни из планината и второ, можеш да носиш голям запас от вода. Ако все пак ти се наложи да спреш край чешма, не знаеш какви са питейните качества на водата. Мога смело да кажа, че малко от хилядите чешми из Източните Родопите са с хубава, пивка, вкусна вода. И местните хора ги знаят кои са. И баир будалите. В последните години тече истинска пандемия за строене на нови чешми. Болест или мода. Особено откакто отпадна изискването за разрешение за строеж по ЗУТ на чешми, беседки, курници и други такива конструкции. Чешми взеха да никнат над път и под път, една до друга, една от друга по-големи. Царство на бетона и мрамора. На някои места има по две, три, дори чак до 8-9 чешми на малък периметър. Каква е практическата нужда от такова очешмяване – преценете сами. Всъщност 90 процента от тези чешми са паметници. Те се строят от местното население в памет на някой близък. Това доказват плочите, най-често на турски език, с името на роднината. И някак има схващането, че колкото по-голяма е чешмата, толкова обичта и паметта към починалия са по-големи. Често до чешмите се прави и голяма беседка, защото разбирането е, че където има чешма, трябва да се яде и пие. Това прави още допълнителни кубици бетон, арматурно желязо, керемиди. И така лека полека Източните Родопи се бетонизират. Дивото отстъпва място на построеното от човека, често грозно, неприветливо и мръсно, защото около тези беседки чистотата е пожелателна, но не и реална.
Затова когато казвам, че философията на чешмите е вече съвсем различна от някогашните времена, точно това имам предвид, че чешми се строят не толкова за утоляване на жаждата на пътника, а като паметници - ако разглезения турист благоволи изобщо да слезе от колата да си налее вода, да прочете едно име и две дати с чертичка между тях. Нищо че като се качи пак в колата веднага забравя и името и датите. Пак да припомня – самия факт, че чешмата, която строиш е втора, трета или пета поред на разстояние от двайсет или сто метра, говори точно това – че целта ти не е да дадеш вода на морния пътник, а да го запознаеш, че имаш починал скъп роднина. А може би и друго – до покажеш, че имаш пари да направиш по-скъпа чешма от съседната. Това е в манталитета на местното население, което някак още не може да се нарадва, че за няколко години смени магарето с мерцедес. Не одобрявам и християнската традиция на Балканите с некролозите навсякъде из градската среда – по дървета, стълбове, врати и ел.табла. Некрасиво и подтискащо. Това също е признак за набутване под носа на балканската тъга, на факта че сме смъртни и много държим да покажем на другите колко си обичаме мъртвите тук по тези ширини.
Може би ще кажете – е какво – чешмите не са лошо. Не са, нека ги има. Но да не чешммизираме Родопите. Малко по малко планината се бетонизира, урбанизират се пейзажите и дивото става все по-малко. Няма да давам приммер с нашите съседи на юг – всички сме ходили на гръцките плажове. Да сте видели кьорава чешма по пътя до морето? И докато някои се трепят да направят Родопите „по-диви“ като приятелите от Rewilding Rhodopes, други се стремят да ги опитомят с бетон и боклуци. Това е жалко.