Джакузи

Безброй са имената на хорицата едва свързващи двата края, тръгнали през 19-ти и първата половина на 20 век за голямата митична страна отвъд Атлантика, наречена просто Америка. Явно тогава терминът „евроатлантически ценности” се е свеждал само до „отвъдатлантически ценности”, а Европа, задъхваща се от аристократизъм и традиционализъм, никой не я е броял за слива. Много от тези хорица са загинали, много са се влели в масата на посредствено живуркащите в Новия свят, но единици все пак са успели да яхнат световната известност и успех. Към тези единици би трябвало да причислим и италианската фамилия Якуци (Jacuzzi).

Седем братя и шест сестри емигрират заедно с родителите си в началото на 20 век от Северна Италия за Калифорния в преследване на мечтата за по-добър живот. Звучи като приказка, но едва ли е било лесно такова решение - 15-членно семейство да потегли към несигурността и неизвестността.

Част от Джакузи брадърс в работилницата им в Калифорния

        Американците разбира се, побързали да променят произношението на името им и от Якуци то станало Джакузи. В началото – като всички новопристигнали и те си плюят на ръцете и започват да бачкат здраво и каквото им падне - берат портокали, помагат в лозарството, а някои от братята се опитват да приложат своята сръчност на механици в бързо развиващата се авиационна индустрия. Звучи ви познато и днес нали, сякаш нищо не се променило за тези 100 и кусур години.

По време на Първата световна война Джакузи, или поне по-големите синове от фамилията, изобретяват дървено самолетно витло с подобрени качества, а по-късно и затворена самолетна кабина, която е била внедрена при пощенските самолети. Може би са имали наистина дарба и голямо бъдеще в аеропланната индустрия, но когато през 1921 г единият от братята загива в самолетна катастрофа, те изоставят мераците си в тази сфера. А може би и защото са чули, че едно българче – Асен Йорданов вече е пристигнал в САЩ и за тях няма да има големи шансове за развитие в самолетостроенето. Така или иначе някъде от този момент нататък те се ориентират към правенето на водни помпи за земеделието – и са ги правели добре, щом като печелят медали на някои земеделски изложения. Дело на „Джакузи брос” е първата потопяема помпа, която предизвиква фурор сред американските фермери, но тяхно изобретение е и огромен вентилатор, подобен на днешните ветрогенератори, който е трябвало да предпазва посевите от мразове.

50 % въздух + 50 % вода= хубав хидромасаж

Дракон (Драко)

       Древните гърци са първите, които правят опити в трудното начинание наречено самоуправление. В техните полиси, или градове-държави, живеела всякаква паплач - разнородна маса хора, свободна да ходи където ѝ хрумне и да прави каквото си иска. През VІІ век пр.н.е., Атина се управлявала от архонти, някои от които се оказали забележителни мъже и политици. По това време атиняните, дали от скука, или от влечение към експеримента, решили да пристъпят към преобразувания като дадат на всеки свободен гражданин право на глас в управлението на града. Също като днешните граждански права, но това се случва преди 27 века, както вече сте ги сметнали, сигурно. Та през 621 г пр.н.е., атиняните натоварили тогавашния архонт - Дракон, да скалъпи нещо като законник, който да изравни бедните и богатите пред закона. И Дракон запретнал ръкави, но за зла беда той, също като много от съвременните ни политици, слабо познавал реалния живот. Когато законникът му бил вече готов - това бил първият писан кодекс достигнал като информация до наши дни, на атиняните им настръхнали косите от „драконовските закони”. Защото се оказало, че въжетата, а и дърветата в целия район нямало да стигнат за обесването на всички престъпници. А престъпник бил и този, който открадне една ябълка, и този, който убие човек. Малко деяния не са се наказвали със смърт, като например опитът за изменение на самите закони се е наказвал само с лишаване от граждански права.

Изображение на Дракон в библиотеката на Върховния съд на САЩ.

       Хубавото на тези закони било това, че те давали право на държавата да извършва наказанията като забранявали родовите и лични отмъщения, както било практикувано дотогава. Един оратор от ІІ век пр.н.е. – Демадес, казал за драконовия кодекс, че е писан не с мастило, а с кръв. Оттогава останал,  та чак до днес, смразяващия термин „драконовски (драконови) мерки”, или „драконови закони”. Скоро атиняните поправили грешката си, като намерили един мъдър човек на име Солон, който да направи нови по-разумни закони. За да защити бедните от произволите на съдиите, той въвел висш, народен съд от 30 души, който да е като арбитър за недоволните от присъдите си. Това било нещо като наскоро въведения и у нас ”обудис”...,”о будиман”...,”о, бъди с мен”..., абе този, бе - народния защитник, с онова смешното име.
       А горкият Дракон, ще попитате, какво ли е станало с него? Ами нищо особено – емигрирал от Атина към друг град – Егина, и там, по време на едно театрално представление, тълпата го затрупала с шапки, туники и други дрехи, както традиционно се правело в знак на голяма почит към някого. И човекът умрял от задушаване. Красиво, нали – харесваш някого и от голяма любов го затрупваш с балтони, фанели, потници и сутиени. Днес ако харесваме някого обикновено гледаме да го разсъблечем или да остане с колкото може по-малко дрехи, а тогава е било явно обратно.
       Както се казва : „о, времена, о, нрави.”

Дизел

          Накъдето и да се обърнем днес "виждаме" неговото име. Локомотиви, кораби, подводници и най-вече автомобили, пътуват благодарение на Рудолф Дизел и открития от него двигател. Всъщност пълното му име е Рудолф Кристиан Карл Дизел, ама на кой ли са му притрябвали всичките му имена, когато за историята той си е просто Дизел. Ако не сте се сетили още - той е германец, но това не му пречи да е роден в Париж през далечната 1858 г., когато България още изобщо я няма на картата на света. Израства и учи - първо в Лондон, а после в Мюнхен – в Политехническия Университет, след което работи като инженер в завод за хладилници. Неговата любов, обаче са двигателите и той изцяло им посвещава живота си. Отначало имал амбициозната цел да създаде двигател, който да използва като гориво въглищния прах, струпан на цели планини в Рурския басейн. (Ех, защо някой не изобрети двигател работещ с шлаката от оловно-цинковите производства, която също е цели планини край моя град.) Както и да е, не успява да се справи с тази задача, но през 1893 г, Дизел публикува труд върху цилиндров двигател с вътрешно горене, и колкото е да е нескромно, го патентова и го нарича на свое име. Следващите пет години прави подобрения на двигателя, като по време на едно изпитване едва не загива поради експлозия. Но това е риска на първооткривателите. Всъщност, Дизел доказва с този двигател, че горивото може да бъде възпламенено и без искра, с помощта на нагнетен въздух. Успехите му се дължат изцяло на добрите му познания по термодинамика – един дял от физиката, който мнозина от нас днес не обичат, включително и моя милост. През 1897 г, когато работи в заводите Maschinenfabrik Augsburg-Nurnberg, известни днес с много по-лесното за произнасяне „М.А.Н.”, двигателят му е напълно готов и изпитан с успех. Теоретичната му ефективност е 75 %, при само 10 % ефективност на парния двигател. Ако се питате с какво гориво е провеждал изпитанията на моторите си, ще ви кажа направо – с бензин, тъй като дизеловото гориво тогава още не е измислено.

            През 1898 г. Рудолф Дизел е на 40 години и е вече милионер. Неговите двигатели обаче не си пробиват така лесно път към масово приложение в „каруците без коне”- автомобилите. Поради големите си размери, двигателите се използват първо в корабите и в току-що изобретените подводници. Едва през 20-те години на ХХ век в САЩ се поставят в трактори и автобуси, а през 1937 г, фирмата „Мерцедес” пуска и първият лек автомобил с дизелов двигател.

            На 29 септември 1913 г. Рудолф Дизел се качва на кораб за Лондон като преди това е оставил на жена си куфарче с 20 000 марки, но с молба да го отвори след една седмица. 

Хулиган

            

          Думата "хулиган" се е появила преди повече от един век в лошата, стара Англия. През лятото на 1898 г., в полицейските доклади тя се споменава за пръв път и за кратко време става популярна. Подемат я някои лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, бързо я включват в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890 г, имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявала по мюзик-холите с голям успех. Други уж помнели барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824 г,, когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1920 г, Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, а през 1925, малко преди смъртта си, вмъква същата дума в друго свое знаменито стихотворение ("Вижу сон. Дорога черная..."), което говори, че думата най-напред навлиза в руския от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и в българския. По времето на "соца", тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи "правилния" порядък - особено за разните му там хипари, бунтари и хора носещи дънки и дълги коси. Днес най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач.

                               Дождик мокрыми метлами чистит
                               Ивняковый помет по лугам,
                               Плюйся, ветер, охапками листьев -
                               Я такой же, как ты, хулиган...

                                         Из "Хулиган" (С.Есенин)


              Вижу сон.Дорога черная (клип към песента):
              https://www.youtube.com/watch?v=LpwS8I0stxg

Гилотен

           Гилотина: инструмент за обезглавяване; тегло - 580 кг, височина – 4.50 м; ножът е 7 кг. и пада от височина 2,25 м. Първата гилотина е изфабрикувана през 1792 г. от доктор Антоан Луи и майсторът на пиана – Тобиас Шмит, след спечелен конкурс, тъй като те предложили най-ниска цена (827 сребърни ливри).

            Ами тогава, ще попитате, защо се казва гилотина? Ако не припирате, ще го разберете до края на статията.

            Доктор Жозеф Гилотен (Guillotin) е роден една година преди нашия поп Стойко Владиславов (известен още като Софроний Врачански) – през 1738 г. Завършва медицина в Париж, а по време на Френската революция,  участва активно в политическия живот. Неговата дейност като политик може да се резюмира с една дума – хуманизъм. Не, това не е шега, а е просто история.

 

           До средата на ХVІІІ век, обезглавяването е запазена смърт само за благородниците. Крадеца е връзван за колело и пребиван, политическия престъпник е разчекван от 4 коня, фалшификаторът на пари е сваряван жив, еретикът е изгарян на клада, а крадливият слуга е просто обесван. Именно в качеството си на политик - член на Конвента, Гилотен предлага през 1791 г. реформа в изпълнението на смъртните присъди, като изхожда от максимата за равенството на всички осъдени. Така се приема закон, който постулира, че всеки осъден на смърт, независимо от сана и престъплението му, ще бъде обезглавяван. Пак той предлага да се построи машина за тази цел, която да направи смъртта на престъпниците по-малко варварска и да намали тяхното страдание. Но, както беше споменато в началото, филантропа Гилотен не е изобретил гилотината. Прототипи на тази машина са действали още от ХІІ век в Англия и Италия, за което свидетелстват стари гравюри. И отначало, наистина, машината е наричана на името на споменатия вече доктор Антоан Луи – „ла Луизон”, и „ла Луизет”, но скоро започват да я наричат „Гилотина”, въпреки енергичните протести на самия Гилотен. Просто той е политик и е по-популярен, а и все пак идеята е негова. Самите престъпници пък, на жаргон помежду си я наричали „Вдовицата”. В началото на 1792 г, крал Луи ХVІ подписва закона за въвеждането на машината за рязане на глави в кралството му, без да подозира, че след по-малко от година, неговата глава също ще бъде отделена „хуманно” от тялото му с помощта на гилотината. Това става близо до булевард „Шанз Елизе”. Малко след това същото ще сполети и кралицата - Мария-Антоанета и Орлеанският Дук – братовчед на краля. Периода на Терора през Френската революция трае от септември 1793 до юни 1794. За този период са гилотинирани 19 000 души само в Париж, като понякога машината е рязала по 6 часа непрекъснато. Хуманно, нали? И "производително". По време на Терора на републиканците, самият Гилотен е в затвора, като за малко и той не минава под гилотината. След това се отказва от политиката и продължава своите медицински проучвания. Става главен пропагандатор на ваксината срещу вариолата, като за идеята спечелва дори подкрепата на Наполеон и на църквата. Малко преди смъртта си – през 1814, основава Френската Медицинска Академия. Неговите наследници години след това правят опити чрез съдебни дела да забранят назоваването на тази машина с тяхното фамилно име, но това не води до успех - единствено получават разрешение да си сменят името ако пожелаят.

            Днес гилотините са много по-малки и вече не всяват такъв ужас – използват се в печатарството и фотографията за рязане  и оформяне на хартията, а има и гилотини за пури. Последната „страшна” гилотина е използвана през октомври 1981 във Франция, след която дата, смъртното наказание там е отменено.
           Та ей такива работи.

Далтон

         В нашата история през различните времена са се мотали всякакви „-исти” – марксисти, толстоисти, дъновисти, хитлеристи и какви ли не още. Всички те са били последователи на някаква доктрина, идея, движение, и са били наричани така по името на водача или основателя му. „Няма лошо”, ще кажем – това е част от човешкото разнообразие. Но за разлика от споменатите, далтонистите не са последователи на никаква доктрина или идея, а са просто... е, хайде сега, какво се правите, че не знаете. Нали преди време именно за това беше въведена интегралната бюлетина, за да не затруднява далтонистите, които не биха могли, иначе, добре да различат червената от зелената и синята от жълтата бюлетина.

Но всичко започва от Джон Далтон, роден през 1766 г в добрата стара Англия в семейството на тъкач. Още от малък се справя чудесно с числата и формулите и вече на 15 години става самият той преподавател по математика в частно училище. Преди да започне да се занимава с химия, той опитва с метеорология, което показва, че е бил голям хитрец. В метеорологията, както и в политиката, хората се занимават все с неща които не могат да пипнат, но се правят че разбират – облаци, въздух, атмосферно налягане. Един прекрасен ден обаче, открива, че не вижда света както останалите хора, защото му се „губят” някои цветове. Той, разбира се, си казва: „голям праз”!, т.е. не се депресира и решава да се възползва от този факт за да се прочуе (това си е моя интерпретация). Написва статия върху тази особеност на човешкото възприятие и така се ражда „далтонизма”. После науката ще установи, че тази „болест” е полово дискриминираща – т.е. различно се предава при мъжете и жените (тук феминистките си мълчат, разбира се, защото от далтонизъм страдат много повече мъжете). Генът на цветната слепота, както още я наричат, е рецесивен (ако знаете какво значи това – добре, ако не знаете – питайте) и се предава по майчина линия. Значи (сега четете бавно, защото аз го обяснявам бавно и няма да повтарям) ако далтонист и нормално виждаща жена имат дъщери, то те ще различават цветовете нормално, но ще са носители на гена. Ако тези дъщери имат синове, те ще са далтонисти, но ако имат дъщери, те ще разпознават без трудности кои са „Левски” и кои „ЦСКА” по фанелките. Уф, че сложно, това с гените!

Червена и зелена ябълка  горе) и как вижда същите ябълки един далтонист (долу)

Ама да не си помислите, че Далтон го е знаел това. Не, защото по онова време не са си имали и хал-хабер какво е това гени. Обаче нашия човек не се спрял дотук. След като „родил” далтонизма, той решава да „пусне мухата” на още някоя и друга теория и започнал луди химични опити. Така например постулирал закона, че налягането на смес от газове е равно на сумата от наляганията на всеки газ от сместта поотделно. Неговите съвременници направо са се спукали от яд как никой от тях не се е сетил за това по-рано. Но лебедовата му песен е, разбира се, теорията за атомния строеж на химичните елементи. С нея направо е разбил всички химици и физици от своето време, че и след това. Когато за първи път официално излага постулатите на тази теория, в залата имало само седем души. А самата теория била изцяло приета от научния свят едва половин век по-късно. Точно заради него, всички ученици в часовете по химия ги мъчат и до днес, че елементите са изградени от атоми, които имат различно тегло при различните елементи и заради тях пък са измислили  гадните химични формули.

Мансарда

           Всички помним онази студентска песничка на „Тангра” – „живея на последния етаж, в една мансарда, точно под звездите” (Бог да го прости, Чочо Владовски – все с него я свързвахме). И аз съм я свирил колко пъти... В ми-мажор. В цитирания пасаж френските думи са две – етаж и мансарда. Та за втората дума ми е думата. 

       Някога, някога, много отдавна, живял един прочут архитект във Френското Кралство – казвал се Франсуа Мансар (François Mansart). Отначало той не бил толкова прочут и даже не бил архитект, а бил шестото от седем деца в семейството на парижки дърводелец. Както се вижда, поне е случил на родно място, щото нямаше да е същото ако баща му беше дърводелец в Русчук, да кажем.  

Франсуа Мансар - портрет от Жерар Еделинк, 1696

          Както и да е, но когато Франсуа е на 12 години, баща му умира и майка му се жени за хлебар. Добре, че мъжът на една от големите му сестри е вече известен скулптор и архитект на град Рен, та той го поема да го въведе в занаята на градитбата на сгради. Иначе като нищо можеше името Мансар да се свързва с пекаро-хлебарството, а можеше и с нищо да не се свързва. И така, той учи 5 години при зет си, което явно е било равносилно на висше образование по архитектура, и от 20- та си година започва да участва в сериозни поръчки. На 25 години вече е доказан майстор и започва да „реди” едно след друго престижни дела. През кариерата си, работи за държавни секретари, за брата на крал Луи ХІІІ (да, това става по времето на крал Луи ХІІІ, бащата на Луи ХІV, който пък, да не ви казвам какъв се пада на Луи ХV…), за високопоставени аристократи. Перфекционист до най-дребните детайли, той е един от основоположниците на класическата архитектура, като въплъщава в стила си, богатство на идеите, изчистеност и красота. Шедьовър в творческия му път е замъкът „Мезон”, който Мансар сътворява за 9 години по поръчка на един благородник, член на Парламента. За този замък, съвременника му Шарл Перо (този същият дето преразказваше детски приказки, като „Червената шапчица” и после ги пробутваше, че са негови) казва: „няма чужденец, който да не го посети, като едно от най-красивите неща във Франция”. По-късно пък, Волтер (само да не си помислите, че на него са кръстени „волтовете” в електричеството, не, тоя е друг), който прекарва известно време в замъка, пише: „Франсуа Мансар е бил един от най-добрите архитекти на Европа. Замъкът, или по-точно дворецът „Мезон” край Сен-Жермен е шедьовър, защото с пълна свобода творецът е използвал своя гений.”  

Замъкът "Мезон" (Château de Maison Laffitte)

         И да не си помислите, че по онова време е нямало интриги, борби за престижни поръчки, компромати между архитектите в Париж. Напротив, имало е, и Мансар често е жертва на такива „игрички”. Колкото до „мансардата”, вярно е, че той е правил два типа такива пóкривни стаички с чупка на тавана, но...Но истината е, че Мансар не е първия, който ги измисля. Преди него, друг архитект – Пиер Леско, ги вмъква още при строежа на едно от крилата на Лувъра. Така както беше и в историята с Никó и с много други, важното е не първи да направиш нещо, а... да те мислят, че си първи. И да си от „сой”. Ей така е в човешката история.

Бойкот

         През 1879 г капитан Чарлз Кънингам Бойкот (Charles Cunningham Boycott) е обикновен интендант при граф Ерн, отговарящ за земите му в графство Майо в Ирландия. Той се постарава за кратко време да си спечели антипатиите на местните фермери, чрез сприхаво и злобно поведение, и най-вече чрез отказа си да намали рентата върху управляваните от него земи. В резултат, през лятото на същата година, Бойкот не може да събере "работна ръка" за жътвата в графството. По призива на тамошната аграрна лига, всички работници отказват да се цанят при него, или го „бойкотират”, преди още името му да се наложи в този си смисъл. Така той се принуждава да поиска от английското правителство да му прати жътвари от по-далечни места, придружени от военна част, но междувременно реколтата вече е изгнила на полето. Скоро след това, горкият човек е принуден да напусне Ирландия и да емигрира, макар и за кратко, в САЩ, както много други европейци, които са „на зор” по това време.

Карикатура на Чарлз Бойкот от 1881 г ("Ванити феър", худ. Spy-Leslie Ward)

В днешно време думата „бойкот” е добила много по-широк смисъл, от обикновен отказ от работа. Можете да бойкотирате жена си, като откажете да измиете чиниите, можете да бойкотирате даден магазин, като не пазарувате от него, както правя аз, щом някъде са намусени и "дръпнати". По принцип, всеки може да бойкотира всичко. 

Бегон

Имената на растенията са най-често от гръцки или латински произход. Гладиолите са наречени така поради приликата на цвета с гладиаторския меч – „гладиус” на латински. Хризантемата на гръцки означава „златен цвят”, а астра е латинската дума за звезда. Но ние се интересуваме от имената на хората, които са станали  нарицателни в думи от ежедневния ни език - т.нар. епоними. Много от цветята са кръстени на ботаници и това е естествено – няма да ги кръстят на касапи или на футболисти, нали... Далията носи името на шведския ботаник от ХVІІІ в. Андерс Дал, фукцията е обезсмъртила немският ботаник от ХVІ в. Леонард Фукс, а красивия храст форзиция, разхубавяващ много градове с жълтите си цветове през април, е наречен на англичанина Уйлям Форзиц, който го е пренесъл в Англия чак от Китай. Примерите са наистина много – цинията, магнолията, камелията, та дори и нашият родопски ендемит – силивряка, са все свързани с имена на хора, но ние ще се спрем най-вече на личността на Мишел Бегон (Michel Bégon), който както всички изредени досега в тази рубрика, е също с интересна съдба. Роден е  през 1638 г в Блоа и е потомък на аристократична френска фамилия. Любопитно е, че баща му също се е казвал Мишел Бегон, както и най-малкият му брат - една мода, която се завръща и днес - сина да носи същото малко име като баща си. 

Мишел Бегон - портрет на неизвестен художник от 1700 г

През царуването на Луи ХІV, Бегон заема важни ръководни постове между които, губернатор на остров Санто Доминго, днес Хаити, интендант на Хавър, на Рошфор, както и интендант на Генералството на Ла Рошел. Името му е най-вече свързано с изграждането и укрепването на Рошфор. Той е този, който изгражда нови, прави улици в града, строи солидни каменни сгради, включително и библиотеки и сиропиталища. Бегон е човек с широки интереси, запален колекционер на всякакви предмети и произведения на изкуството. Има богата колекция от ценни книги и ръкописи, монети и медали, картини (над 15 000), между които и такива на Рафаело, Тинторето и Льобрюн, антични предмети. Но неговото любопитство го води и към такива области като природните науки, ботаниката и етнографията. По негово време Рошфор се превръща в истински център на науката и откритията – Бегон поддържа връзки чрез писма и лично, с много учени, откриватели и пътешественици, капитани на кораби, лекари. Кабинетът му е истинска изложба от ценни предмети, растения, черупки от екзотични ракообразни, както и предмети от бита на „диваците” от Новия свят. Така, един от неговите приятели - отец Плюмие, изпратен в „Западна Индия” с експедиция организирана от Бегон, открива и описва интересно декоративно растение от новите земи. Местните хора го наричали с малко трудното за произнасяне, особено от махмурлии, име „тотонкаксоксо койолин”. Естествено, скоро растението е описано и кръстено именно на този велик мъж – „begonia rosea flore folio orbiculate”, т.е. „бегония с цвят на роза и кръгли листа”. Така се появява в Европа растението бегония, принадлежащо към един голям род „Бегония”, с повече от 2000 вида, разпространени най-вече в тропичните ширини.

Кардан

         Едва ли жените с шофьорски книжки знаят какво е „кардан”. Ама и аз какъв съм – нали е достатъчно, че нежните създания знаят какво е волан – друго трябва ли им...

Тези електромобилчета дали имат кардан? :)

А сигурно повечето хора - и мъже и жени, не знаят, че преди 438 години в Рим се самоубива един много интересен човек на име Джироламо Кардано (Girolamo Cardano или на латински - Hieronimus Cardanus) – лекар, механик, математик, философ, астролог и въобще енциклопедист. Казано по нашенски - пенкилер. Той прави първото клинично описание на болестта тиф, пръв решава кубично уравнение (уравнение от ІІІ-та степен), пръв въвежда научно-популярното описание на физически опити и освен това е блестящ астроном. Кардано е имал труден, изпълнен с преврат..., абе с интересности живот. Ту е бил беден - ту се е замогвал, ту е бил на почит, ту – низвергван. Да не забравим, че е бил и комарджия (като не ти стигат парите, това е един от вариантите - да станеш крадец, политик или комарджия) и написва книгата "Liber de ludo aleae"("Книга за хазартната игра"), която е първи опит за разглеждане на теорията на вероятностите. В края на живота му, големият му син е обвинен в убийството на жена си и осъден на смърт, а самият Кардано е обявен за еретик и прекарва известно време в затвора под заплаха от изгаряне. 

И все пак в историята и най-вече в ежедневието, името му остава в „карданното предаване” – онзи механизъм за силово предаване, който върти валове нележащи в една права линия. Няма автомобил без кардан, а приложението му е също така и в корабите и в други машини. 

Съвременна карданна предавка

Грахам

Силвестър Грахам (Sylvester Graham) е американец и всъщност по законите на английския би трябвало името му да се произнася Греъм, но на кой му пука за правилата на английския. Те и американците произнасят, например, името на гръцката богиня Нике, като “найки”, така че да не издребняваме. Та този янки е роден в далечната 1794 г, в едно градче някъде в Кънектикът, като 17-то дете в семейството на 70-годишен свещеник. Той е известен като странен и ексцентричен тип още като тийнейджър, а след 30 годишната си възраст започва да проповядва здравословен начин на живот, може би защото е бил болнав. Започва да изнася лекция след лекция в редица градове - Филаделфия, Бостън, Ню Йорк, и даже и други дето хич не ви трябва да им знаете имената, изтъквайки предимствата на вегетарианството. 

Силвестър Грахам

По това време в Америка са обичали да си папкат обилно месо и бял хляб - като символ на заможност, а плодовете и зеленчуците били смятани за не много хранителни, че даже и вредни. Общоприето мнение било също, че за да не се заразят от холера, която върлувала масово из Европа, една от предпазните мерки била да се тъпчеш с повече месо, вино (особено порто) и хляб. Почти "българи" са били тогава американците. Преподобният Грахам с голям хъс се заема да реформира навиците на своите сънародници и да ги просвети. Той започва да проповядва като пастор (какъвто си е бил, де): „яжте само продукти от растителното царство и пийте само чиста вода”, „чаят, кафето, алкохолът и тютюнът тровят организма”, ”млякото и яйцата не са за препоръчване”, „лягайте си преди полунощ”, и все ей такива едни... Освен тези и много други съвети, Грахам дава напътствия и за здравословен полов живот – "не повече от един път в месеца!" - размахва той пръст, а също се обявява и срещу мастурбирането, което, по думите му, водело до слепота. Според пастора, най-добрия начин да се контролират сексуалните импулси е пак спазването на вегетарианската диета. Публикува серия от трудове по темата за здравословното хранене и поведение, един от които е „Лекция по целомъдрие за младите хора”. Грахам обвинява градските хлебари, че използват рафинирано брашно, а не пълнозърнесто, за да им се опича по-бързо хляба и да изглежда по-бял и по-бухнал. Горещ застъпник на пълнозърнестия хляб той оставя името си в хляба и брашното тип „грахам”, а също така създава и диетичните "грахам кракери (бисквити)". Според него тези кракери трябвало да отвличат младите от греховните помисли и практики, като споменатото мастурбиране. Това става причина и за много подигравки към него още приживе. Един от съвременниците му го нарича „поет на триците и тиквите”, а Нортхемптънски вестник го определя като „д-р Трици, философ на пудинга от стърготини”. 

Гоблен

Рубриката "И те са хора" продължава с думата "гоблен".

          „Гоблен” е име на квартал, на улица и на стара манифактура за килими и рогозки в Париж. Но ако трябва да караме подред, всичко тръгва от Жан Гоблен (Jean Gobelin) и то в онези тъмни времена, когато на другия край на Европа, Българското царство е прясно-прясно пометено от османските орди. През 1443 г този Жан се установява в един квартал на Париж – „Сен Марсел”, и започва да си вади хляба с боядисване на тъкани с червена боя. С брат си Филибер създават малко семейно предприятие, което по-късно, освен с бояджийство започва да се занимава и с тъкане на платове и на губери.

През 1559 г, името на семейство Гоблен се среща в регистрите на един протестантски храм, т.е. по някое време те са се обърнали към протестанството, ако някой това го интересува, но със сигурност са оцелели по време на кървавата „Вартоломеева нощ” 13 години по-късно. След още няколко десетилетия техният дом служи за убежище на много хугеноти (както са наричали протестантите във Франция), след спречквания с католиците. Тогава шестват т.нар „религиозни войни” из Европа (то не че и сега ги няма из нашия “Стар” континент), и Париж е едно от средищата им. В началото на ХVІІ век, Гоблен извикват двама фламандци в манифактурата и с тяхна помощ килимарството „дръпва”. Те създават първата кралска килимарска манифактура, която по-късно ще бъде откупена от министъра на Луи ХІV – Колбер за доставки на кралството.

Отвесни станове за тъкане на гоблени

Интересно е, че килимите в кралската манифактура се тъчели на отвесни станове, подобно на платната на художниците, а и подобно на котленските и жеравненските станове и до днес. Постепенно изкуството толкова се усъвършенства, че всеки килим става истинско произведение на изкуството. Всеки майстор си е поставял картината или живия модел, отдясно на стана за да гледа, и започвал работа върху плата.

Мелба

Като деца, всички мечтаехме, в горещините да седнем някъде на прохладно място и някой да ни почерпи една „Мелба”.

Но днес кой се сеща за Нели Мелба – най-известната изпълнителка на Вагнерови опери от края на 19-ти – началото на 20-ти век? Сигурно само 3-4-ма изперкали музиколози от третата възраст. А тя е била дълги години примадона на Лондонската „Ковънт Гардън”. Нейният глас не е имал щастието да бъде записан на грамофонна плоча, да не говорим за компакт-диск, и може би затова лека-полека потъва в забвение. Всъщност, излъгах - има архивни записи с нейни изпълнения, които днес са възстановени и презаписани на компакт-диск, но така или иначе певицата не е сред хитовите, поне по нашите ширини. Името ú днес се произнася с удоволствие и наслада, повече за устата, отколкото за ушите, но „c`est la vie” както казват франкофоните от цял свят. Сладоледовият десерт е създаден през 1892 или 1893 г от Огюст Ескофие (естествено - французин) след едно представление на „Лоенгрин” в „Ковънт Гардън”. По това време още е можело да се слуша Вагнер без „да ви обладае желание да завладявате Полша”(както се майтапеше Уди Алън, с намек за това, че Вагнер е бил любимия композитор на Хитлер). Тогава, почитатели на неговата музика са такива известни личности като Клод Дебюси, Оскар Уайлд и Бърнард Шоу. За да засвидетелства възхищението си от таланта на Нели Мелба, Ескофие просто прави оригинална комбинация от познати продукти – сервира пресни праскови върху ванилов сладолед и гарнира всичко с малинов сироп. Ескофие тогава е бил доста популярен кулинар, нещо като нашия Ути Бъчваров, може би, че и отгоре. Представете си, че Ути измисля нов десерт, вдъхновен от изпълнението на, да речем, Анна Томова-Синтова и го нарича на нейно име. Впрочем, Нели Мелба е псевдоним на Хелън Портър Мичел, родена през 1861 г край Мелбърн, Австралия. Именно в чест на родното си място, по-късно тя избира артистичното име Мелба. Та, да знаете, ако някой ви пита, какво е общото между сладоледа „мелба” и Мелбърн – общо има, и това са... оперите на Вагнер. А в Австралия Мелба е тачена като нацонален герой. Концертната зала на Мелбърнския Университет се нарича „Мелба хол”, както и някои музикални колежи също носят нейното име. Да не говорим, пък, че 100-доларовата банкнота на австралийските пари носел нейния лик. Така казват - аз не съм виждал такава банкнота. Тя многократно засвидетелства любовта си към родината, като към края на живота си, купува имение там и много пъти е завръща от Англия за да си почива. В Австралия е и последния концерт в кариерата на дивата, изнесен когато тя е вече на 68 години. Интересно е, че Мелба е може би една от първите жертви на пластичната хирургия - тя умира вследствие на инфекция, след пластична операция на лицето, през 1931 г. Но това са, както се казва, подробности. По важното е, когато седнеш привечер в някой горещ ден край морето, и наслаждавайки се на удоволствието от една „мелба”, да си кажеш, колко хубаво нещо е живота, дори и да не си задължително примадона.

    Нели Мелба в 1902 г (сн. Хенри Уолтър Барнет)

НИКÓ

Жан Нико не е знаел нищо за вредата от никотина, но пък е разбирал от дипломация. Бил радетел на френския език по времето на разни френски крале през ХVІ век. Всъщност за учения свят, той е преди всичко основоположник на френската лексикография. Лексикографията, това ще рече съставянето на речници и да му се чудиш на акъла как още преди 5 века се е занимавал с такива работи. Явно всичко друго му е било наред. След неговата смърт излиза първия му речник посветен на неговия майчин език, наречен „Богатството на френския език”. Годината е 1606. Но световната слава на името му е свързана не с ерудицията и учеността му, а със случайно събитие. Той е роден в град Ним – този същия град, който дава името си по-късно на известните златотърсачески панталони - дънките „Деним”, нали сте ги чували. През 1559 г, крал Франсоа ІІ, го изпраща на сладка служба уж като посланик в Лисабон, а всъщност е трябвало да уреди важен брак между кралски особи на двата двора - на португалския наследник Себастиан и невръстната Маргьорит дьо Валоа - тази същата Кралица Марго, за която три века по-късно ще пише Дюма. На следващата година, може би от благодарност, Нико „светва” Катерина Медичи за чудодейното растение тютюн, с надежда да излекува нейната мигрена. През 1561 г вече, повечето придворни наричат тютюна „тревата на Нико”, или просто „никотиана”, макар че Нико не е първия, който го внася във Франция. Доста преди това по френските пристанища се е пушел тютюн, донасян от търговските кораби, но Нико е първият, който го въвежда сред дворцовия елит – ето това е тънкия момент. Скоро, не друг, а височайшите дами започват да си лекуват дребните болежки с помощта на „тревата на Нико”. Така, лека-полека тютюна идва на мода. Постепенно от дивашко, растението става „културно”, и когато Карл Линей започва да дава бинарни имена на растенията, той се сеща за Жан Нико и кръщава тютюна „Никотиана табакум”. От тогава до днес тютюнът не престава да променя обществените навици и да създава нови, като става неизменен спътник на човека в неговите хранителни, терапевтични, социални, психологически, икономически и политически нужди. „Нищо не може да се сравни с тютюна, това е страстта на достойните хора, и този, който живее без тютюн, не заслужава да живее”, казва Сганарел, прочутият слуга на Дон Жуан от едноименната пиеса на Молиер. Жан Нико умира през 1600 г в Париж, без да подозира, че един ден хиляди лекари ще плашат хората с никотина, като причинител на ужасни болести. 

Ех, Нико, ако си беше писал само речниците, нямаше да те сполети това "наказание" на историята.

"И те са хора"

Това беше една рубрика, която ми беше много любима.
Тя излизаше в един вестник, после беше публикувана в един несъществуващ вече сайт, където имаше над 12 000 четения за малко повече от година. Някои от статиите виждах дори копирани в дребни, национални вестничета, без да се цитира името ми, но както и да е.
Та ще я пусна и тук.

"И те са хора"
Списъкът на хората оставили имената си като названия на ежедневно употребявани неща, е много дълъг. В тази рубрика ще позабърсваме праха от имената на някои от тях, за да откриваме понякога доста любопитни факти.


            

       Силует


          Силуета е портрет, очертан само с контур и изпълнен в един цвят. "Мързелив портрет". Той предава само най-общите черти на модела. Е, някои може би знаят, а други - не, че думата идва от името на мосю Етиен дьо Силует (Étienne de Silhouette), роден в Лимож през 1709 г. Заемал е високи длъжности при крал Луи ХV – бил е френски посланик във Великобритания и по-късно главен финансов контрольор (нещо като финансов министър) на кралството за 8-9 месеца. Тази длъжност в онез времена е била доста ветровита, щото финансовото положение на Франция, особено при последните Луита - Луи XV и Луи XVI никак не било розово. Нашият Силует решил да обложи с данъци богатата аристокрация и да отнеме някои техни дотации, за да укрепи плачевното финансово положение, ама номерът му, естествено, не минал и си спечелил само насмешки и критики, включително и от Волтер.

        По това време били на мода рисунките по сянка върху бяло платно. Те били "скъпернически", "недовършени" и сякаш поради това взели да ги свързват с името на нашия пишман-финансов реформатор.

        Етиен дьо Силует не е откривател на този тип рисунки – такива образци е имало в Англия още в началото на ХVІІ век, но тъй като и той самият се увличал по контурния портрет, понеже бил лесен за изпълнение, скоро хората започват да ги наричат рисунки “а ла Силует” и по-късно само “силует”. В Англия тези портрети са ги наричали “сенки”, но впоследствие и там се налага френската дума за ужас на англичаните (щото се мразят с франсетата, не за друго)

          Механизмът, по който били правени силуетите, е особено любопитен. Художникът заставал пред статива, зад статива е бил моделът, а зад модела - свещник, който всъщност отразявал формата на лицето върху платното на художника.