Показват се публикациите с етикет Преплитане на езици. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Преплитане на езици. Показване на всички публикации

събота, 27 януари 2024 г.

Когато дойде пролетта - от "Пазачът на стада"

***

Когато дойде пролетта,

ако съм вече мъртъв,

цветята пак така ще цъфтят

И дърветата ще са не по-малко зелени от миналата пролет.

Реалността няма нужда от мен.

При мисълта, че смъртта ми няма никакво значение,

радостта ми е огромна.

Ако знаех, че утре трябва да умра

и пролетта е вдругиден,

щях да умра щастлив, че е вдругиден.

Ако това е нейното време, кога да дойде ако не в нейното време?

Обичам всичко да истинско и да е точно.

И го обичам защото щеше да е тъй и ако не го обичах

Затова ако умра веднага, ще умра щастлив,

Защото всичко е истинско и точно.

Ако искате може да се молите на латински над ковчега ми.

Ако искате може да танцувате и да пеете край него.

Нямам предпочитания за времето когато не бих могъл да имам предпочитания.

Какво ще бъде, когато бъде, ще бъде това, което е./>

Откъс от "Пазачът на стада", Фернанду Песоа,публикувана през 1915 г. под псевдонима Алберто Каейро.

Превод Иво Георгиев

***

Quando vier a Primavera,

Se eu já estiver morto,

As flores florirão da mesma maneira

E as árvores não serão menos verdes que na Primavera passada.

A realidade não precisa de mim.

Sinto uma alegria enorme

Ao pensar que a minha morte não tem importância nenhuma

Se soubesse que amanhã morria

E a Primavera era depois de amanhã,

Morreria contente, porque ela era depois de amanhã.

Se esse é o seu tempo, quando havia ela de vir senão no seu tempo?

Gosto que tudo seja real e que tudo esteja certo;

E gosto porque assim seria, mesmo que eu não gostasse.

Por isso, se morrer agora, morro contente,

Porque tudo é real e tudo está certo.

Podem rezar latim sobre o meu caixão, se quiserem.

Se quiserem, podem dançar e cantar à roda dele.

Não tenho preferências para quando já não puder ter preferências.

O que for, quando for, é que será o que é.

Lorsque viendra le printemps,

si je suis déjà mort,

les fleurs fleuriront de la même manière

et les arbres ne seront pas moins verts qu’au printemps passé.

La réalité n’a pas besoin de moi.

J’éprouve une joie énorme

à la pensée que ma mort n’a aucune importance.

Si je savais que demain je dois mourir

et que le printemps est pour après-demain,

je serais content de ce qu’il soit pour après-demain.

Si c’est là son temps, quand viendrait-il sinon en son temps ?

J’aime que tout soit réel et que tout soit précis ;

et je l’aime parce qu’il en serait ainsi, même si je ne l’aimais pas.

C’est pourquoi, si je meurs sur-le-champ, je meurs content,

parce que tout est réel et tout est précis.

On peut, si l’on veut, prier en latin sur mon cercueil.

On peut, si l’on veut, danser et chanter tout autour.

Je n’ai pas de préférences pour un temps où je ne pourrai plus avoir de préférences.

Ce qui sera, quand cela sera, c’est cela qui sera ce qui est.

« Le Gardeur de troupeaux », traduit du portugais par Armand Guibert.

сряда, 3 януари 2024 г.

Далавера

Ерудитът Вл.Свинтила пише, че думата „далавера“ е с трудна, неясна етимология. Стар, осемдесетгодишен софиянец му обяснявал, как френския търговец, като идвал на среща със софийския си контрагент, в кафенето, започвал с думите „парлон дьо л`афер“, „да поговорим за работата“. И това „дьолафер“ станало „далавера“. Да, ама съвсем не. В Етимологичния речник обясняват, че „далавера“ идва от италианските думи „dare-avere“ – „даване-вземане“ или „давам-имам“ и у нас е дошло през турски. Същата дума я имат и в румънски – „daravela“ и в гръцки – „νταραβέρι“, в албанския и в почти всички езици на Балканите. Всъщност, на италиански това си е чист счетоводен термин – нещо като „дебит-кредит“, но както знаем, за обикновения човечец отпреди век-два, счетоводните тефтери и термини винаги крият съмнителни тайнства. Оттам и „далавера“ придобива значение на съмнителна, нечиста сделка. Има разбира се и куриозни варианти за произхода на думата – от американския щат „Делауер“, където уж се ширели спекулациите, или от англ. дума „delivery“, изписана на сандъци с хуманитарна помощ по време на войната (коя война?). Интересно е, че в турския, като пишат за произхода на думата, често цитират пример от речника на българина Михаил Михайлов, издаден през 1929 г. в Лайпциг, на френски – „Matériaux sur l'argot et les locutions populaires turc-ottomans“. Даже запознати твърдят, че след този малък речник само от четиридесетина страници, не е писан по-добър, а другите автори само правят компилации като използват части от него, често без да цитират автора. В речника, който не можах да намеря целия в мрежата, има и доста други интересни думи, навлезли и у нас от османския жаргон – като „мангизи“, например. А както бях споменавал и преди – първият опит за етимологичен речник на османския-турски пък е съставен от арменец – Бедрос Керестеджиян и е издаден през 1912 г. в Лондон, също на френски. Та като се зарови човек в далаверите между езиците, много често излизат интересни факти. Йовков, в недовършения си роман „Приключението на Гороломов“ е от първите писатели, които използват думата „далавери“ в литературата, та думичката съвсем не е нова, но получи мощен тласък в употребата си, след промяната от 90-те. И ще е любима в някои среди, още дълго, май…

четвъртък, 16 май 2019 г.

Посрещане с езици



          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 
          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.

вторник, 30 април 2019 г.

Като Ломб и всичките тези езици

          Дали са паралелни светове в голямата игра на живот. Отделни томове книги, в онази световна библиотека, писана откак свят светува. Едни са изчезвали, други са се появявали...Как и защо са се появявали е загадка, и то велика загадка. Учените казват, че до края на века стотици от тях (може би хиляди) ще изчезнат. Това звучи тъжно.
          Езиците...


          Тези дни най-често споменаването име вкъщи е това на Като Ломб. Унгарската преводачка и полиглот с рождено име Каталин Шилард е интересен феномен. Нейния живот, няма как да не те заинтригува и да не те накара да поумуваш над това, трябва ли да учим езици, какво са всъщност те, как да ги учим, на каква възраст можем да започнем и т.н.
          Книгата й "Как аз уча езици", публикувана за пръв път през 1970 г. не е чак толкова популярна, но е известна сред хората, които са отдадени на тази божествена игра - преплитането на езици при общуването с другите. Самата тя казва, че си е вадила хляб с шестнадесет езика. Едни ги владее съвършено, други по-малко, а на трети - между които и българския - може да превежда с речник. И всичко това при положение, че като ученичка и дори в университета изобщо не е давала признаци на много надарена към ученето на езици. По образование тя е дипломиран химик - наука, която на пръв поглед няма нищо общо с езици или с литература. Книгата грабва с интересния изказ и със забавните случки, все свързани с някой от тези шестнадесет езика, с които тя е имала допир и е изучавала.
          Чета нейната книга и се сещам за моите "вавилонски кули" - онези чудни срещи, в които са се преплитали разговори на 5,6, 7 и повече езика. Срещи, в които всеки търси допирни точки с другия на невероятен езиков код.
          Такава подобна среща, надявам се, ми предстои пак следващата седмица - общуване с хора от повече от единадесет страни, говорещи единадесет различни езика. И съм сигурен, че с всички ще се разбера - ако не на един, то на втори, на трети език...
          Впрочем, за тези, които се интересуват, книгата на Като Ломб, може да бъде свалена безплатно от следния сайт: Polyglot: How I learn languages.
          Четете я за да се убедите, че ученето на езици може да бъде и забавно, и смешно, но и полезно.


петък, 25 януари 2019 г.

Най-превежданите писатели по света. И у нас

          Поне веднъж-дваж годишно надничам в базата данни на ЮНЕСКО за преводния поток в световен мащаб - Index Translationum - ей така - заради любопитството, а и заради щипката екзотика и абсурд в класациите. То е ясно - книгите са отражение на човешкото познание и степен на отвореност към света. И отвореност към Другия. И на много други неща са отражение. Преводните книги са голям феномен - те обикалят света и достигат и при нас благодарение на тежкия, тих и недооценен труд на преводачите. Наскоро четох за един от първите китайски преводачи Лин Шу, който за кратък период - от 1895 г. докъм 20-те години на 20 в. е превел около сто и осемдесет шедьоври на западната литература. Куриозното при него е, че не е знаел бъкел от нито един западен и какъвто и да е друг език, а е работел в сътрудничество с устни преводачи. Те са му чели и превеждали на глас от даденото произведение, а той го е записвал на литературен китайски. Е, получавало се е нещо съвсем различно от оригинала - казват, че той направо е пренаписал "Дамата с камелиите", "Дейвид Копърфилд" и "Дон Кихот", например. За онези времена това е било оправдано сигурно, като се има предвид, че дотогава китайските библиотеки са били пълни само с китайски книги и тълкувания към тях. А и все пак да не забравяме, че всеки превод е само ПЪТ към оригинала и никога не може да бъде самият оригинал.
          Но да се върна пак на Индекса на преводите на ЮНЕСКО. Искам предварително да уточня, че данните макар и официално публикувани, са все пак далеч от това да бъдат точни, поради факта, че не всички държави старателно изпращали точен регистър (чрез своите национални библиотеки). Тук няма как да бъдат включени и неофициалните и пиратски преводи, които се ширят в доста страни с не толкова стриктни закони по отношение на авторското право и книгоиздаване. Любопитно четиво е класацията "топ 50" на най-превежданите автори в света.


петък, 5 октомври 2018 г.

Царевицата-чуден езиков пирует

          И как странно, тази култура дошла от Централна Америка през 16 век, два-три века и кусур след това е наричана в цяла Европа "турско жито", а ние след като сме дали на всички славянски народи звучното име "кукуруз", сме направили чуден езиков пирует и сме я нарекли с царственото име "царевица". Как да не го обичаш тоз език...


четвъртък, 16 февруари 2017 г.

Сосюр - този (раз)плетач на езици

          Като студент залягах задълбочено над ентомологията – броях косъмчетата по стъпалото на третия заден крак отляво, на някоя нещастна буболечка, като от време на време не пропусках да загледам и косъмчетата по краката на някоя колежка. После, с времето, започнах да вдигам глава все по-нагоре и да се интересувам от по-възвишени неща - мдааа! - като езиците, а етимологията, взе да измества ентомологията. И така, тайно и полека, у мен взе да набъбва интереса към лингвистиката или казано по нашенски – езикознанието. Ама тук чакайте да отворя една скоба, чудейки се - ако този, който се занимава с лингвистика се нарича лингвист, то как ще се нарече човек дето се занимава с езикознание – езикознайко, езикознаец или езикознанист. Скобата няма да я затварям – да се почудите и вие аджеба, как ще да е.


          И сега тук е ясно вече, че няма да се мине без Сосюр. Аз на швейцарците им харесвам най-много шоколадите, швейцарските ножчета и…всичко останало. Та така и с тоз Сосюр. Тези, които са се занимавали малко поне с езикознание със сигурност са чували за неговия основен труд „Курс по обща лингвистика”, публикуван преди 101 г от негови ученици. А вчера получих ценна пратка от Франция – „Записки по обща лингвистика” (Écrits de linguistique générale”), книга издадена през 2002 г от издателство „Галимар”, на основата на намерените през 1996 г в семейната къща на Сосюр в Женева, негови неизвестни ръкописи. Тези ръкописи хвърляли нова светлина върху основните постановки на швейцареца.
         А кой по-добре от него може да преплете езиците човешки и после да се опита да ги разплете... 
          Ще видим…
          Тръпката е голяма…

четвъртък, 8 септември 2016 г.

С дума в леглото

          Тази сутрин се събудих с една дума в леглото. Повтарям - не дама - дума... Ей така някак се появи на разсъмване, от сияйната, тъмнорозова мъгла на просъницата. Дума, която не можеш да срещнеш пред баничарницата, нито в мола. Не гримирана или сбръчкана от вестникарска коректност. Дума, която използвам сигурно на 10 години веднъж, а може и по-малко...Станах, взех големия тълковен речник и забелязах, че и двамата сме остарели - по-невидимо той, тариката му с тарикат, но все пак - думата нямаше "досие" в него. Намерих я в един руски речник и тъкмо да я обявя за руска, озарен, я намерих на друго място и се оказа, че я има във всички славянски езици. И даже нищо чудно в руския да е навлязла от старобългарския. Та такива работи - понякога някоя дума не те е навестявала с години, държиш се надуто с нея, непочтено, отчуждаваш се, а изведнъж се появява в леглото ти, красива и мила. Сияйна.
          Думата "ЗАРЕВО" озари деня ми.


петък, 10 юни 2016 г.

Преплитане. На езици...

          Тази снимка съм я "хванал" от витрината на един магазин за вино в Синтра, Португалия, преди година и нещо. Крилатата мисъл е на холандски писател и ценител на доброто вино. А най-добро преплитане на езиците кога се получава? След чаша-две добро вино, разбира се. :)


"Животът е твърде кратък за да пием лошо вино"
Ам пък кратък си е, наистина, мааму стара...

неделя, 13 март 2016 г.

Неделя, пЪрвак, сряда...


Едно от първите неща, които човек научава когато учи чужд език това са дните на седмицата. Ей така – просто ги наизустява, често без да се замисля откъде идва значението им.
В българският, броенето на дните започва от неделята, като главен ден – денят отдаден на Господ. Затова и вторият ден се нарича вторник, а петият – петък – елементарно, Уотсън. По логиката на тази елементарност, малкият ми син, когато беше още малък, казваше на понеделника – „първак”, а на срядата – „третък”. Просто и логично.
Е, да, ама не – народа е решил - срядата няма да е „третък”, а „сряда”, демек – средата на седмицата. И тук ни цапва първия парадокс – ако сряда е средата на седмицата, то значи дните трябва ги броим от съботата. Явно евреите са започвали броенето от съботата – сабат. За тях това е бил главния, господния ден.


Ако броим от съботата, наистина срядата идва точно в средата на седмицата – три дни има пред нея и три дни след нея.
Получава се нещо като симпатична каша – както много неща в езиците и в традиционните обреди – намесват се няколко влияния дошли по различно време и по различни пътища. Та така – вторник, четвъртък и петък са си съвсем на място когато започваме да броим от неделята, а сряда пък си е на място, броейки от съботата. Съботата е загубила значението си на главен ден, за сметка на неделята, още при император Константин и това се е наложило при по-сетнешните гръцко и латинско християнски влияния над славяните.
Впрочем, дори чисто езиково погледнато – „неделя” на гръцки е „κυριακή”, а на латински – „dominica”, като и двете в превод означават „господев ден”, или „господница” ако си го оставим в женски род.
Тук ми се иска да отворя скобка и да се замисля – защо, аджеба, не сме си наименували главния ден „господница”, или „божица”, а именно „не-деля”, т.е. „ден, в който не се бачка”. Нали разбирате – има нещо показателно в това, че наблягаме не на факта, че това е ден отреден на Бога, а на факта, че това е ден без работа. Както в много неща, важно е къде се поставя акцента. Ах, как обичаме и до ден днешен това състояние, тази философия дори – „без работа”. Говоря за всички славяни, де, но имам предвид най-вече назе си. Дори англичаните, които никога не са били чак толкова набожни, са наименовали почивния си ден „Sunday” – денят на слънцето, като са имали предвид явно предхристиянският Бог-слънце. Но не и ден „без работа”. Затварям скобката – оставям темата на селските философи да я дъвчат.
Та докъде бях стигнал – а, да – до „третък”. Та защо сряда? Ами според словенския славист (еми такъв си е, нищо че звучи малко смешно) Миклошич „сряда” е буквален превод от немското „Mittwoch”, което значи „средата на седмицата”, то пък дошло по всяка вероятност от латински.


А понеделникът пък не се нарича „първак”, защото се съпоставя с неделята – т.е. „по-неделник” - след неделята. Съботата е ясно, че е еврейска дума, дошла чрез гръцкото „сабатон”.
И в крайна сметка, днес имаме своеобразно приравняване на еврейския „господен ден” – съботата и на християнският такъв – неделята, доколкото и двата са вече неработни дни. А доколко и двата са отдадени на Бога – това всеки според религията и разбиранията си го решава.
Както е тръгнало обаче, нищо чудно един ден и петъкът да се присъедини към двата неработни дни – нали петък пък е главният „молитвен ден” за мюсюлманите, та знае ли се...

петък, 18 декември 2015 г.

"Преплитане" на Башо

          В "Преплитане на езици" предлагам няколко превода на едно от най-известните хайку на Башо. Впрочем на английски намерих цели осем превода на този стих, но пускам само три. 
          Хайку е стара японска поетична форма съставена от 17 срички. Както  ще  се убедите не всеки от преводите спазват това условие, но важното в случая е предаването на
смисъла и различното звучене на всеки език.


*** (японски)
ヘレン=クレイグ=マックロウ
(shizukasa ya
iwa ni shimiiru
semi no koe)

***  (англ.)
Ah, tranquility!
Penetrating the very rock,
a cicada's voice
(пр. McCullough)

*** (англ.)
Lonely stillness—
a single cicada’s cry
sinking into stone
(пр. Hamill)


*** (англ.)
quiet
into rock absorbing
cicada sounds
(пр. Corman/Kamaike)


*** (бълг.)
Тишина наоколо.
Прониква в сърцето на скалите
лекият звън на цикади.
(пр.Любомир Занев)


*** (рус.)
Тишина кругом.
Проникает в сердце скал
Лёгкий звон цикад.
 (пр.В.Маркова)


*** (фр.)
Tranquillité
Il
perce le roc
Le chant des cigales.


*** ( бълг.)
Спокойствие
пронизва скалата
цикадена песен.
(пр. мой)


*** ( укр.)
Тиша, мир і лад.
Десь там тоне межи скель
цвіркотня цикад.

(пр.Микола Лукаш)

понеделник, 10 август 2015 г.

Думи-хермафродити


     Българският е от тези езици, в които има три граматически рода – това и децата го знаят – женски, мъжки и среден, както е впрочем във всички славянски езици. Това може би не е хубаво за чужденците учещи български език, особено когато тези чужденци са с майчин език, в който няма родове, като например английски, турски или китайски.
     Смея да твърдя, че граматическият род в езиците е до голяма степен случайна морфологична категория. Никой не може да каже защо казваме „един живот”, а не „една живот” например и обратно - защо „смърт” е в женски род, а в не в мъжки, или пък, да не говорим – в среден род. Още повече, че в латинския същата тази „смърт” е в женски (mors), но пък в древногръцкия е в мъжки (ὁ θάνατος), както и в немския (der Tod). Да се чудиш! Някои кръчмарски философи на втора ракия, ще ви кажат, че всички думи за удоволствие са в мъжки род – живот, рай, фотьойл, секс, вестник, футбол, а всички думи за бачкане и мъка с в женски – кухня, метла, земя, пералня, работа и т.н. Това е майтапчийската страна на въпроса, разбира се.
     Задълбавайки по-нататък трябва да кажем, че както има хора-безродници, така има и думи без род – такива, които са само в множествено число, като трици и очила например. Но най-интересни за мен са онези съществителни, които имат два рода – аз ги наричам думи-хермафродити. В българският те се броят на пръстите на ръцете и са все кратки. Такива са кал, прах, жар, жад, глъч. Всъщност няма нищо учудващо – щом има хора, които преминават от един пол в друг (а понякога имат признаци и на двата пола), защо да няма и такива думи. (Тук се сещам не само за нашенецът Андрей дето стана Адриана в Ардино, но и за белгийката Нанси Верелст, която на 40 години искаше да стане мъж с името Натан, но след като серията операции не доведоха до желания резултат и чувствайки се жена по дух, окована в мъжко тяло, получи право на законна евтаназия, каквато в Белгия била разрешена.)


"Спящият хермафродит" - римско копие от 2-в.от н.е. на древногръцка статуя от 2 в.пр.н.е., реставрирана от Бернини през 1619 г по поръчка на кардинал Боргезе. Музей "Лувър".

понеделник, 6 април 2015 г.

Минижупът на латинския

          Езиците са тайнство, приказка без край. Както говоримите, така и „мъртвите” езици. Особено тези „мъртви”, които още са живи. Като дете за мен беше голямо тайнство да се докосвам до двата латинско-български речника на баща ми – сякаш откривах археологическа находка. Особено обичах поговорките в края – отломки от уж мъртъв език, доплували през толкова векове до наши дни. Четях ги, преписвах ги, осмислях ги. И тогава ми беше и сега ми е странно като кажат „мъртъв език” за латинския. Добре бе джанъм, щом е мъртъв, защо като студент всички растения трябваше да ги зубря на латински и вместо да уча как е „минижуп” на латински, аз учех, че „allium cepa” например, е най-обикновен лук. Да не говорим, че „capsella bursa-pastoris” на всички езици си е буквален превод от латински – „овчарска торбичка” или „пастушья сумка” на руски, или „bourse à pasteur” на френски. Ами медицинските термини, ами речника на правистите, който почти една четвърт е от латински думи и изрази. Ами международни думи като хотел, фабрика, нихилизъм, с какъв корен мислите че са.
          При цялото римско наследство като култура, строителство и начин на живот  по нашите земи от края на първи та чак до четвърти век, е цяло чудо, мисля си, че ние днес не говорим на език произхождащ от латинския, като румънците примерно.
          Ако трябва да си говорим честно латинския е по-жив от българския. „Гугъл” може да ви даде донякъде идея за това. Преди 7-8 години немското рап-радио „Kiss FM” беше излъчвало четири часа в ефир само на латински за да върне интереса най-вече на младите към този „мъртвец”. Цялото предаване – новини, прогноза за времето, дори рап парчетата са били на латински – щуро нали. Друго немско радио „Радио Бремен” има постоянни емисии новини на латински. Това възкресяване на мъртвец ли е при положение, че латинския бил третия най-изучаван в немските училища език след английския и френския? Примерите са много из Европа - Финландското национално радио „Yle” три пъти седмично има предавания на латински и то от двайсет години вече. Ами преводите на съвременна литература на латински – първите два тома на „Хари Потър”, „Пинокио”, или „Парфюмът” на Зюскинд. Всички тези примери имат за цел да доближат „далечния” латински, да го осъвременят, да го направят по-интересен, да  го вкарат в развлекателна форма ако щете. Също като моята добра приятелка Доротея Табакова – преподавател по антична литература в СУ, която преди години беше превела фолк-хита на Радо Шишарката „Тигре, тигре” на латински – ей така заради бъзика и напук на чалгизацията.

понеделник, 27 октомври 2014 г.

Преплитания на езици

            В течение на цялата 1980 г, когато бях в 9-ти клас, изгубихме Жо Дасен, Висоцки и Ленън. Трима представители на три големи култури. Моята учителка Мадам Кириловà в часовете по френски, на огромен ролков касетофон ни пускаше „Кафенето на трите гълъба” на Дасен и ни го превеждаше. На нас ни беше скучновато, защото песента не беше „дискотечна”. В часовете по руски не ни пускаха Висоцки – учехме само класици. За Ленън – също ме съмнява да са го превеждали в час. Тогава всеки випуск на ЕСПУ имаше пет класа – задължително една руска паралелка, една английска и останалите бяха неезикови. Най-отракани бяха тези от „английската”, останалите минавахме общо взето за задръстени. В онези времена английският беше почнал вече да се превръща в lingua franca-световен работен език. Аз слушах радио „Москва” на френски заради произношението и ходех редовно в „руската” книжарница да си купувам книги и речници на чужди езици. По нейните рафтове се преплитаха множество езици. Днес тази книжарница е офис на „Дружеството на приятелите на САЩ” – което си е вид приемственост, дето се вика.
Замислих се над фразата, че човек е толкова пъти човек, колкото езика знае и мога да кажа, че съм само частично съгласен с нея. Чуждият език сам по себе си не би имал голяма стойност за индивида, ако същият този индивид няма възможност или не знае как да го използва. Много е важно да знаеш как и за какво да го използваш –в противен случай езика е дребно украшение – нещо като бенка или трапчинка на бузите.

Преди няколко месеца попаднах за четири дни сред мои колеги от над двадесет страни – освен сходната ни работа и проблеми, за мен беше много интересно да наблюдавам езиковите връзки и общуване между хората. Извън официалния работен език – английския, виждах как се създават множество малки групички, които си преплитаха езиците. Колегите от бившите юго-републики си говореха оживено на сръбски, макар до скоро да са били врагове със Сърбия. Представителите на Балтийските републики на обядите винаги сядаха с украинския колега и разговора се водеше, естествено, на руски. А съм чувал, че балтийците мразят руския и всичко руско. Холандците – надути и със самочувствие си говореха ту с англичаните на английски, ту с немците и австрийците на немски. Наблюдавах ги и ми беше интересно. Мислех си – какво се е променило след падането на Стената? Като гледам още се делим на Запад и на Изток – в общуване, в поведение, в мислене. Дори вътре в Еропейския съюз сякаш още има една невидима Стена, един вододел между страните. Една йерархия. Йерархия, която съществува и при езиците – днешният човек с амбиции не може да гради кариера, без да поназнайва поне два езика измежду трите „велики” – английски, немски, френски. И най-вече първия. Освен тях може да знаеш пет други – те не се броят. Те са „втора категория”. На това май му се викаше „неоколониализъм”. Колонизиране чрез икономика, финанси и език.