понеделник, 21 декември 2020 г.

Кралимарков камък и чудесата край Мезек

 


"Какво ли е станало с това момче? Избяга, както си беше на пост край заставата. Новобранец на няколко месеца служба, оставил си автомата, там където е бил нощен караул и драснал в тъмнината по родопските баири към Гърция - границата е на няколко километра, кльона зад гърба му – фасулска работа. Дали е стигнал заветния Запад, или гърците са го върнали у нас, както твърдяха нашите командири, че уж имали споразумение с отсрещната страна да си връщат бегълците, което едва ли е било така."

Това си мисля, докато крачим покрай полуразрушената застава, край село Мезек, бивша „Асен Илиев“. Асен Илиев, ни учеха тогава, е голям герой. Бил се е смело и загинал в битка с диверсанти. Думата „диверсант“ днес е почти изчезнала от речника ни. А герой е относително понятие, както се разбра. В двора на поделението в Любимец всеки ден гледахме бюста на Асен Илиев, както и на още четирима граничари-герои, загинали, пазейки нашите граници от врагове. 


неделя, 13 декември 2020 г.

Ден за хигиена на книгите

 


    Ден за хигиена на книгите, днес. Четири часа с книгите от най-горните два рафта – всяка една беше изведена на балкона, прахта издухана, или прахът издухан ( ей, тази дума „прах“ много я харесвам щото е хермафродит), страниците разлистени, за да вземат въздух, потупване и поглаждане оттук-оттам. После следваше поставяне началото на нещо като домашен каталог. Заглавие, автор, издателство и година на издаване – една по една – минаха пред компютъра за да бъдат вписани и чак тогава чинно преподредени на двата рафта, с помощта на два стола сложени един връз друг, че то много високо. И така около 30-40 качвания и слизания. Е, със седем-осем трябваше да се разделим - един учебник по обща ентомология, „Най-младият син на партията“, на Касил и Поляновски, „Взлом“ на Ст.Ц.Даскалов и още няколко такива. Ей такива занятия по време на дъжд. 

    И сега мине-не мине, поглеждам към двата най-горни рафта – някак е по-светло сякаш в този ъгъл…

(снимка Gilbert Garcin - един от любимите ми сюрреалисти във фотографията, отишъл си през април тази година)

четвъртък, 12 ноември 2020 г.

Рецепта за рисуване на картина от XV в.




Късче лапис лазули се стрива

както се стрива небе между шепите,

за да получиш такова тайнствено синьо,

на монасите като в шепота.

Ако ти се е свършила драконовата кръв,

изпрати слугинчето за корен от брош –

червеното ще изпълзи като дълъг червен дух

сякаш от делва от "Хиляда и една нощ".

От шафран (или сафлор) изсушен

ще постигнеш приказно жълто, което

ще грее мамещо по дрехата на Мадлен

или от онова под нея,

загатнато от поета.

За коварни мисли и черни коси,

намерѝ овъглен

рог от елен, 

стрий го и го смесѝ

с разтопена смола от череша

 

Накрая целия божи свят поставѝ

на едната си вежда

и рисувай, рисувай

(ако можеш) това,

което не виждаш.


вторник, 27 октомври 2020 г.

"Развалените" къщи

 



Не съм от оплаквачите на българското село. Не съм. Вярно е, че традицията е стара - още от края на 19 в. и началото на 20-ти век, голяма част от българските писатели оплакват умиращото село и тази традиция се запазва и до ден днешен. И то все не умира. За да има какво да оплакват писателите, естествено. Тези, кахърните, които нямат какво друго да оплакват. То чумее, более, чуди се с какво да се захване, изселва се, но - айде, де - живее. Жилава работа. Загиват само малките махали и села, когато жителите им са решили да си заминат и да го изоставят – по една или друга причина.



Но старите, „развалени“ къщи (както ги беше нарекла една жена от село Орлица) са нещо друго. Те ме привличат, като помръкнали вселени, като сфинксове от една потайна култура. Те са „живи мъртъвци“ – с въображението което разпалват, с шепота, с който ми нашепват своята мъничка история. С животните, които пасат край каменните зидове. 

 


Снимките говорят и отвъд историята, отвъд миналия живот, преди да дойде „счупването“.

"Развалените" къщи на Родопите...Без прозорци, без хора, но пълни с небе и облаци. 



(Снимките са от махала "Коза" или "Кара чаклар", край "Вкаменената гора", Момчилградско)

вторник, 29 септември 2020 г.

Като скитаща котка по Стъргач

Стъргач не е красива планина, ако я сравняваш с Родопите или с Пирин. Но има мамещ чар. Името ѝ на гръцки - Στραγκάτς, графично ми напомни за едно трио – от онези яките рокабили банди с китара, контрабас и ударни - „Stray cats“ – скитащите котки. Харесвах ги – мой приятел от Швейцария ми беше подарил тяхна касетка – трябва да се въргаля някъде по чекмеджетата.

Село Илинден, бивше Либяхово, в полите на Стъргач


Признавам си - преди не знаех много за тази най-ниска издънка на Рило-Родопския масив. Стъргач. Неочаквана командировка ме запрати в Гоцеделчевския край и минавайки всеки ден край хълмове и възвишения, все се питах към коя ли планина са. Докато узная, че тези от единия край на пътя са „Боздаг“ или Бесленски рид, а тези от другия край - Стъргач.

понеделник, 7 септември 2020 г.

По коритото на Боровица


Първите три прецизно издълбани, елегантни ниши
 

В 7,20 съм в колата. Знам, че имам поне час до яза Боровица. Някаква мацка с мерцедес се фръцка пред мен. На всяка дупка, почти спира, или заобикаля  – пази си колата. Викам си – тази сигурно е до хотел „Боровица“. Така се оказва. Може би работи там – я рецепционистка, я кой знае какво. Аз си слушам "Улица Пустота" на Дилън и ми е едно такова... На чешмата, в чест на руско-турската дружба (така ѝ викам – щото има надписи на руски и на турски – уникален случай в нашия край) спирам да си измия предното стъкло. Задава се един човечец с малък пакет под мишница. Поздравяваме се и се заприказваме. Бил от махала Илиница – над „Утробата“ и отивал на гости на приятел, през язовира. Почва да ми говори как мохамеданство и християнство  били едно и също почти. Как в Библията и в Корана пишело сходни неща. Потвърждавам и му  казвам, че съм чел Корана – всичките 114 сури. Той ахва и също казва, че е попрочел това-онова от Библията. Говори му се. Продължава, че никъде не е казано, че трябва да се убива…Все сме хора. А, Христос, вика – той нищо не е направил. На него са му ударили един токат, и показва как са му го ударили, и той нищо не е направил, вика. Как ще минеш язовира го питам. Ще ме вземат с лодка. Пожелаваме си хубава разходка.

петък, 4 септември 2020 г.

А някои ще го нарекат роман...

Сн. Жилбер Гарсен (Gilbert Garcin)

          Опитвам се да опитомя едни думи. Уж не са много – имат-нямат 40-45 хиляди. Нареждам ги по местата им. Казвам им да слушат и да не мрънкат. Те се разместват, променят значението си, шикалкавят. Надумват се против мен. Одумват ме. Думкат се едни други по главите и ме будят в 4 сутринта да ги помирявам. Да ги пренареждам отново. Понякога играя с тях на думино, но бързо им омръзва. То и на мен. Хленчат и се тръшкат, че вече не съм ги обичал. Наддумват ме. Сърдят ме си, че не съм бил вече одумотворен като преди.
          Заплашвам ги, че ако не слушат ще ги смета, че ще ги пратя при по-лош чичко, дето въобще няма да ги глези като мен.
          Абе какво да ви кажа – детска градина за думи…
          А някои ще го нарекат роман…

вторник, 28 юли 2020 г.

Малките неща


          Обичам малките неща – малка чашка от рисуван порцелан, малко речниче, малък поглед изпод палав кичур…
          Ей в такава една малка събота получих подарък – малка шапка и малко речниче. Триезично – немско-френско-английско. Пък шапката е само френска.
          И ето ме сега – ухилен до уши, защото вече знам, че „жартиера“ например на немски е Strumpfband, на френски е jarretière, а на английски, ако щете вярвайте – garter.
И защото мога да прелиствам страниците с кутретата си, които и без това участват най-малко в живота ми. И да търся разни малки думички. С шапка на главата.

понеделник, 20 юли 2020 г.

Това вече ще е друго завръщане



              И щом ме повика морето - така
            в дългите дни без пейзажи,
             с всичките залези на света,
              името ти ще ми носи надежда
                 за връщане,
            ще ми бъде остров,
               топло обятие.
              Ще пренарежда
            всички морета в очите ми,
         всички видове тишина за разгръщане.

            И щом сляза на някой жълт бряг
         с ръце като статуя
          дълго кръстила вятъра,
          ще ме посрещне друга с твоето име.
           Тихо ще влезе в дните ми
           с цвят на ябълка или с друг цвят за прегръщане,
         но това вече ще е друга история.
              Това ще е друго завръщане.

понеделник, 15 юни 2020 г.

Кумлигор и Линът


От площада на Бойково, за да хванеш към сърцето на Родопа трябва да поемеш по една стръмна уличка, нагоре. После, извън селото, ни става ясно, че ще газим във вода и кал. Много вода и много кал. Може би последната нощ е валяло обилно, както и предните дни. Както и по-предните дни. И, иначе широкия горски път, е подгизнал. Отначало уж се пазим със Стефан, но после, когато вече сме мокри, ни става все едно. Жива душа няма по пътя - край нас, зеленото ни затиска и иска да ни смачка, да ни сдъвче, да ни покори. Мокро зелено, тежко зелено, тъмно зелено. Зелено като във влажна родопска джунгла. България е била и все още е зелена страна и аз винаги съм се чудил защо устойчивите словосъчетания с прилагателно за зелен цвят в българския език са толкова малко. Те идват чак на шесто място след словосъчетанията с бял, черен, червен, жълт и син цвят (по ЖанаТончева). Сещате се - това са словосъчетания като "зелен хайвер" и "зелено училище", например.
Въздухът е кристален, а птиците пеят омагьосани, сякаш се готвят за песенен конкурс, в журито на който ще е Орфей. Първата ни цел е една интересна скала в местността "Кумлигор". Гората ни връхлита отвсякъде - гъста, безмилостна, плашеща - досущ като в приказка на братя Грим. Стигаме до едно по-открито място, с останки от къщи и други постройки. Това е чифликът на Дели Мехмед, ми обяснява Стефан. Предния ден съм чел за нахията Рупчос и за едно скарване за някаква окосена ливада между селяни от Ситово заедно с Дели Мехмед и други от Дедево. Та се наложило Ахмед ага Тъмрашлията да се намесва и да въдворява правда.
След останките на чифлика следва спускане. Скалата ни е отдясно, в гората. Голяма, величествена, слоеста. Със силно съдържание на пясък в състава си. Когато прокараш ръка по повърхността усещаш песъчинките. Преди това питах Стефан знае ли какво значи името на местността, където е скалата - "Кумлигор". Казва че никой не знае.


петък, 5 юни 2020 г.

Моята стая - тази Венеция

Всички се бяхме юрнали да доказваме светът колко е жалък. Тоест малък. И даже човекът репетираше скоро да става бог. Ръкомахаше, говореше, показваше темерутщина почти като всевишен.
Но едно невидимо, микроскопично нещо вирна глава, реши да си поиграе с нас "богчетата" и да ни затвори между четири стени. Или по-точно да ни прати на пътуване из нашите огромни и непознати стаи. Тези, в които живуркаме всеки ден, всеки час. Милиони хора по света бяха принудени със седмици и месеци да пътешестват, да разглеждат забележителностите само на своите обиталища. Стаите ни се превърнаха във Венеции и Барселони.

Корица на книгата на Ксавие дьо Местр "Пътешествие из моята стая", с акварел на Маги Моние от 1930 г.

Ксавие дьо Местр пише "Пътешествие из моята стая" ("Voyage autour de ma chambre") без да си е имал хал хабер какво ще се случи след 226 години. Без да е имал идеята, че целият глобален, бърз свят, свят на удивителни постижения и бързи средства за придвижване, уж толкова лесно достъпен, може да се свие отново само между четири стени и то за месеци.
Това закачливо и остроумно произведение е писано през 1794 г. по време на 42-дневния арест на дьо Местр, след като е наказан за участие в дуел.
Още тогава той го е прозрял - не е лошо, хич даже не е лошо това, да се свиеш, да бъдеш арестант, поне за известно време, в една стая. Така ще научиш толкова неща за себе си. А и за другите. За същността човешка. За "душичката" и за "звяра" във всеки един от нас. Повече дори отколкото като си навън. С маска.


Ето крачиш, обикаляш "клетката" си, откривателски настроен. Турист у дома си. Първо тръгваш смело на север, блъсваш се в изтърбушения фотьойл и си припомняш хубавите моменти когато си се разкисвал в него пред камината. Добре, де - пред духалката. После свиваш на запад, край петното от вино на стената. Още едно кривване и си пред прозореца. Прозореца на въздишките. Въздишаш и поглеждаш навън. Виж ти! Че то имало интересна гледка! Някак, като италианска ти се струва. Забелязваш за пръв път и врабчетата, които се карат като венециански гондолиери на парапета на терасата.
На следващият ден от пътуването откриваш, че имаш Китайска стена у дома. Пълна със списания, рекламни брошури и разни джунджурии. Дори ти хрумва, че няма да е лошо да издухаш праха от някои етажерки. Да махнеш паяжините по ъглите. Че няма да е лошо да прочетеш една, а защо не и цели две книги.
Оказва се, че във всяка стая можеш да откриеш Америка - кеф ти Северна, кеф ти Южна, кеф ти някаква друга.
Да направиш едно, две, три околостайни пътешествия. Да откриеш считаният за отдавна изгубен твой бежов чорап. Някъде по пътя да срещнеш представителка на враждебно настроено племе, която и с маска и без маска все си изглежда свирепа като недоспал абориген.
И после - уморен от дългото пътуване да седнеш кротко пред чиния спагети. Да си пуснеш музика. Защо не изпълнение на...Ксавие дьо Местр. Не, не писателя, а прочутият арфист, който всъщност му е роднина - от родословието на брат му Жозеф.
Абе голяма авантюра си е да се впуснеш в опознаване на своята стая.
Пробвайте и ще бъдете изненадани от тази уж банална туристическа дестинация. Венеция ли? Че една стая е къде-къде по-интересна.

четвъртък, 4 юни 2020 г.

По Казан дере край Равен

Една чудна неделна разходка по Казан дере с Коко. Не срещнахме никого - пълна тишина, чист въздух и наслаждаване на богатството и дивите багри на природата през този последен ден на май.




сряда, 3 юни 2020 г.

Камъкът и човека



Те са от хилядолетия заедно в Родопите. Още от времето когато боговете са ходели с тояжка из планината, а звездите са слизали ниско, ниско, за да осветяват пътя на земните твари.
Камъкът и човека.
Дяланата скала, дяланият камък са твърдия диск на родопчанина. Статуи от отминалите времена. Езиците са се раждали и отмирали, а дяланите скали са още тук. Ръцете, които са дялали, отдавна са се превърнали на пръст и мащерка, но камъкът е останал. Мекото е опитомило твърдото.
Моят любим философ Мишел Сер (той си отиде преди година от този свят) го беше писал - "статуите предшестват езиците".
И когато вървиш тихо из планината, долавяш гласове - тихи или по-силни, напевни, гласове, които те викат да се срещнете, да бъдете заедно.
Една неделя, през май, намерих обрасъл хромел. Беше красив като стара статуя. Обрасъл със зелени мъхове и здравец. "Радвам се че съм тук, край водата - ми казва. Песента на водата ми напомня моята младост - как пеехме заедно, как човекът се сливаше със зърното и почиташе камъка. Е, жабите малко ми досаждат, с техните жабини деветини, но им свиквам".
Избърсах от бузата си капка - трябва да е паднала от облака над мен. Някакъв тъжен облак.
Има мигове, когато си мечтая, как всичко в този свят си е на мястото.
Този хромел, обрасъл с мъхове и здравец, красив като статуя, си лежеше на мястото.
Преди да се обърна да си вървя, попипах леко зеления мъх - толкова нежност и чистота остана по ръката ми.

събота, 30 май 2020 г.

Ократуняване

Сенека пише сатирата "Отиквяването" преди близо две хиляди години - около 54-55 г.. В нея той окарикатурява император Клавдий. Латинското заглавие е остроумна игра на думи - вместо "апотеоз" (възхвала) - "апоколокинтоза" и всъщност по-правилно би било да се преведе "Ократуняването". Все пак тиквата ще се появи в Европа чак след 15 века, след откриването на Америките, а кратуните си ги имаме от памтивека по нашите земи. Ако Сенека живееше днес, кой ли "император" щеше да "ократуни" в сатира.

сряда, 27 май 2020 г.

Фотосесия в гробница


Всъщност гробниците са 2 в 1. Две, в една и съща розова скала. Задгробен живот в розово за тези, които са били погребани тук. На 4-5 метра са една от друга. На половината разстояние от крепостта "Устра" и "Малката Устра". А наоколо е зелено, зелено, та чак ти призеленява пред очите. И тихо. Само птиците припяват райски опуси. Не бързам да вадя апарата. Оглеждам, вдишвам, обхождам бавно скалата. Заничам през отворите с ококорени очи.


Гробниците са скално-изсечени, като всички в Източните Родопи. И двете са от типа с два отвора - един входен и един отгоре - към небето, който е бил затварян с каменна плоча. По това се различават от гробниците край Скалина-Овчево, например, които са пещерообразни - с един отвор, водещ към единствената погребална камера. Всички гробници в тази част на Родопите са подробно проучвани за пръв път от археолога И.Венедиков през 1971 г. и са определени като тракийски.

сряда, 13 май 2020 г.

Когато момчето отива при "Момчето"

Хиляда и един нюанса на зеленото
"Олан кая" - първи поглед


Априлското зелено вече е преляло в майско зелено. Нюансите на зеленото из родопските гори и ливади са хиляда и един, и само тези, които живеят с планината, само те са посветени да ги различават и да ги съзерцават тихо.

Цъфнал ясен ясен

Групата ни се събира в село Женда. Знае се, че това е района с най-необятните гледки и простори. Пейзажите тук нямат нищо общо с останалата част на Родопите. Погледът ти се рее из хълмовете без да те слуша и виждаш само зелено, заоблено и пак зелено, с гънки, сенки и полусенки, от които те изпълва някаква вселенска радост. Поне от трийсет години обикалям ливадите и хълмовете около Женда и все не мога да серадвам на гледките, които ме връхлитат тук.
Потегляме към една скала с величествена осанка - "Олан кая". Компанията е пъстра и яка - все весели и сърцати хора, стройни и смели, изпълзели от капана на големия град и от разните му ограничения и умопомрачения. Крачим, дърдорим, шегуваме се. Минаваме през територия на ловното стопанство "Женда", бъркаме пътя, лутаме се, пак го намираме. То затова е път - един ще го намери, друг ще го изгуби - важното е не да се стигне някъде, а да се върви. Жива душа не срещаме. Като изключим няколкото огромни костенурки и едно грациозно черно змийче навръщане.


"Момчето"

Най-после съзираме исполина. "Олан кая". Така я знаят местните, което значи скалата "Момчето". От стари времена върви поговорката - ако "Момчето" не отива при момчето, то момчето ще иде при "Момчето". Всъщност в Мрежата могат да се намерят най-различни погрешни преводи и имена на тази скала, включително "Раждащата се скала", което си е цяла загадка. А също и че скалата била висока 40 метра или колкото 10 и дори 12-етажна сграда. Тя е наистина като великан - поне колкото 5-6-етажен блок и когато застанеш под нея се чувстваш като Малечко-Палечко. Снимаме, разбира се, сменят се обективи, размахват се телефони, обхождаме скалата отсам-оттам. Търсим различните лица на "Момчето". Искаме да си поговорим с него, да го успокоим, да му покажем, че го уважаваме и му се възхищаваме. А скалата наистина е като Татко Барба - само да мръднеш леко встрани и вече изглежда другояче - профилът е съвсем различен, излъчването е друго.
После се разделяме. Аз, Стефан и Ваня тръгваме обратно, а останалата част от групата остават в подножието на исполина да дегустират 7-годишната "Плиска" на Васко и да ги плиска "исполински" въздух. Преди да си кажем "чао" с "Момчето" - Олан кая, ме чака още една изненада. Оказва се, че Ваня е носела в раницата си, чак дотук, по един екземпляр от "Уроборос" и от "Исус ми прати sms". Мила изненада. Сядаме на последни глътки оланкайски гледки и аз пиша посвещения. Личи си че и скалата е изненадана - може би за пръв път някой носи книга и дава автограф под носа ù. А Стефан ни снима.


И скалата е изненадана - личи си и от снимката. Може би за пръв път някой дава автограф под носа ù.
Сн.Стефан Недялков


Връщаме се по същия път. Минаваме край малко находище на зеолити и Ваня си взема няколко камъчета.
После си почиваме край две чешми, довършваме 7-годишната "Плиска" на Васко, а накрая обикаляме поднебесните скали край Небеска. Зелените пейзажи са вече с други нюанси заради слънцето, което също обикаля и не го свърта на едно място.

Поднебесните скали край махала "Небеска"

На другия ден разказвам на моя колега Мустафата, който е от Женда, че съм бил по неговия край, чак до "Олан кая". Той се възторгва, браво вика, и ми разказва как като младеж той даже се е катерил отгоре на скалата. Аз зяпвам и си мисля, че ме будалка. Това да не ти е някоя катерушка. "Бяха казали, че имало злато горе на върха и ние се организирахме една група младежи от селото и четири дни стояхме в района да се подготвяме. Прехвърлихме рибарска корда с тежест, през самия връх на скалата, с прашка. После с нея изтеглихме въже и така с помощта на въжето аз се качих горе. Имахме и макара. Единият от нашите беше голям мозък - той ги мислеше такива. Само аз се изкатерих, другите стояха долу." Аз зяпам и се пуля насреща му. "Знаеш ли какво имаше горе? Имаше дупки пълни с вода. Никакво злато нямаше, но имаше много костилки от череши." Е, тук вече му повярвах. Като каза тези костилки от череши - това не можеш да го измислиш - само можеш да си го преживял. И аз го преживях заедно с него, цялото това катерене. И сега ви го споделям.

Коко, който се включи във втората част на похода

Васко видимо подмладен поне със седем години след дегустацията на седемгодишната "Плиска".

Весела, съзерцава хилядата нюанса на зеленото на Родопите

понеделник, 4 май 2020 г.

1962. Сенки и истории от една пролет


Жена държи рало - с.Кирково, 1962 г. Сн. Н.Николов

          Понякога става така – ровичкаш се в нещо отдалечено от „всичко българско и родно“, като френски литературен блог, и оттам през незнайно какви препратки и виртуални пируети, попадаш на изключително интересни и разказващи цели истории снимки за твоя край.

Част от етнографския екип в каросерията на "молотовката"-1962 г. Сн.Н.Николов

неделя, 26 април 2020 г.

Силивряк

          Едно чудно откритие днес - огромно находище на "възкръсващото цвете" родопски силивряк (Haberlea Rhodopensis Friv.) Открито за пръв път от научна експедиция организирана и финансирана от унгарския ботаник и ентомолог Имре Фривалдски, уредник в природонаучния музея в Будапеща по това време. Самият Фривалдски не участва в проучването. Експедицията открива първите растения в Родопите през 1834 г., а на следващата година, открива силивряк и в Калоферска Стара Планина. По занесените му екземпляри той определя растението и му дава името "Хаберлея"  на името на своя учител ботаникът Хаберле.
          А днес - край яз."Боровица", на почти северен склон върху отвесни, влажни скали - стотици растения от вечнозеления реликтен ендемит - радост за окото и за душата.







четвъртък, 9 април 2020 г.

"Ръченица" - Петко Стайнов





Ето я и Онази ръченица. И да прочетете и разказа "Госпожа Ре-минор", за да добиете представа как се създават разкази понякога. А може и да не добиете, но поне можете да тропнете една ръченица.

събота, 4 април 2020 г.

Госпожа Ре минор

"И все пак – мислеше си Тео, в пристъп на безпомощно просветление – не може техниката да убива импровизацията".
Беше се сетил за акордеона в прашния черен калъф, в ъгъла, зад вратата, просто ей така. Или всъщност, беше сънувал онази ръченица. За пръв път да сънува ръченица, макар че не беше съвсем сигурен - как можеш да сънуваш, хм, ръченица. Все едно да сънуваш сряда.
Не беше докосвал стария велтмайстер от петнайсет години, а някои клавиши, може би, и от двайсет. Донесе му го един турчин от гедерето, още по комунистическо време. Майка му даде триста лева и от неговата книжка изтеглиха последните триста лева за да го купят. Вълшебство, потрепваща приказност, окриляща възбуденост – това е незначителна част от усещането да се сдобиеш със смразяващо нов, блестящ, черен велтмайстер от гедерето. Със сто и двайсет баса.
Докато го вадеше от кутията, Тео, на когото това беше само едната половина от името – тази, която уж трябваше да го сближава с Бога - си припомни специфичния му мирис – мирис на калъф за акордеон, на акордеон, на мях и на цялата онази съвкупност от прецизно изработени детайлчета, от която беше направен. Установи, че акордеонът нрава си мени, но мириса – никога, и това по-скоро го успокои, отколкото го зарадва.
Наблюдаваше съсредоточено как пръстите му подредиха първо ре-минор. Тази добра, стара госпожа Ре минор! Беше забравил, че така се обръщаше някога, не без ирония, към гамите-дамите – госпожа Фа минор, госпожа До диез мажор… Обожаваше минорните госпожи. Те бяха като сладолед след погребение. Нещо повече – те бяха жерави летящи в клин над главата на заминаващо си есенно момиче, което има в името си “ре”. Ренета, Мирела, Дарена. Ако можеше, цял живот би свирил само минорни госпожи. Та нали още в четвърти-пети клас, в детската му глава се беше прокрадвал болезнен ужас само при мисълта за свят без минорни гами.

вторник, 31 март 2020 г.

Между два пакета ориз

Да ви кажа – хич не се оставям да скучая. Дори да ме захвърлят сам на самотен остров, пак ще играя на "Митничари и контрабандисти" или ще броя листата на палмите, но няма да скучая. Ей го и сега, в тези времена на външна липса, да не мислите, че скучая. Тази сутрин, отскочих до двора на комшийката, скъсах стръкче момина сълза и си го сложих във вода да ми краси интериора. После си измих ръцете и започнах. На три пакета с ориз от по един килограм преброих зърната, но странно защо, в първия имаше 7237 зърна, във втория 7230, а в третия - 7344. Между всеки пакет, разбира се, си миех ръцете и пръсках с дезинфектант. И сега стоя и недоумявам как може така – на маймуни ни направиха. Ами я си представете какво ли е с пакетите леща. А за булгура хич не ми се мисли, каква анархия е с броя на зърната. И докато цъкам с език и се възмущавам, си викам, я чакай да си почина – имам още двайсет пакета с ориз, но за да се разведря малко, взимам да чета „Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 година“. Княжеството е България, не е Монако, разбира се. Много забавно четиво, да ви кажа – свалих си я безплатно от една американска библиотека. Те американците са добри хора и много неща ни дават безплатно. Та от тази „статистика“ научих такива интересни неща – например, че смъртността у нас през 1900 г., по народности, е била най-висока при лицата от татарска и циганска народност, а най-ниска - при тези от еврейска и немска. Да, бе! Но остави това, друго ме изуми извънредно – при лицата починали от старост, общо, на възраст над 100 години са починали 64 души, като е имало двама на възраст от 115 до 120 г, четирима в интервала 120-125 г. и двама между 125 и 130 г. Представяте ли си! Същото е положението и в статистиката за следващата година – 1901, щот аз и нея си свалих – ей така да си я имам под ръка, когато ми потънат гемиите, да се разведрявам. Там, през 1901 г. даже имаше едно лице от женски пол починало на възраст между 130 и 135 г. Да онемееш направо! 
Извадка от "Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 г.", София, 1906 г.

сряда, 25 март 2020 г.

Да погалим Миналото зад ухото


Колкото повече се отдалечаваме от раждането ни, толкова повече трупаме минало. Лично, поколенческо, национално... Мъгляво, сиво, неясно. Даваме ли си сметка или не, дали пъдим редовно мухите на забравата от него или не – миналото ни е с нас. Дори в нас. Личното ни минало - това са най-често прашасали снимки, писма или дневници от едно-две поколения назад, старинни предмети, книги. Сигурен съм на всеки се е налагало да подрежда такива „вехтории“, в шкафове или в семейната библиотека и често да въздиша отегчено: „Уф, какво да ги правя тези неща. Кой ли ден ще ги изхвърля?“ Трудно е да решим на момента кое от подобни „архиви“ е ценно, и кое е просто боклук. Как да се разделяме с ненужното "минало" край нас, или как да станем успешни "архивари" у дома, си е изкуство. Има и книги по темата, като тази на чаровната японка Мари Кондо - "Магията на подреждането" (изд."Бард", 2016), която с японска педантичност обяснява как да пресяваме ценното от ненужното в битовото ни пространство.
В Париж също знаят, че е изкуство и си имат Висше училище за древни ръкописи (École nationale des chartes). То е супер престижно и подготвя специалисти именно в областта на откриването, реставрирането и спасяване на ръкописи, рисунки и други артефакти. Бих искал да съм учил в него, но не мога да се върна назад и да си променя пътеките довели ме до това, което съм.
У нас, на миналото сякаш много-много не му обръщаме внимание. Тупаме се по гърдите за онова „славното минало“, с царете и патриарсите, с победите и завоеванията, и в никакъв случай не бихме дали някой да ни го вземе, но за другото, „малкото“, нашето лично минало от чекмеджетата, меко казано, не ни дреме. Държим се лошо с него, сбутваме го по прашните кьошета, не говорим на подрастващите за него и го забравяме. То ни отвръща със същото и също ни забравя. Самите ние се забравяме.
Но има хора - има - които мислят за това как да спасят точно това - "малкото" - семейно, или на малките общности минало. Това са хора ентусиасти и нека да си го кажем - филантропи, отдадени на каузата, че никое материално културно богатство не трябва да бъде затрито. Карат ни да мислим, че дори шепата банални снимки на "малкия" музикант, от сбутано градче на оня край на света - в Източните Родопи, имат световно значение.

сряда, 18 март 2020 г.

Работа от вкъщи



                               На една репетиция флейтистката Васка,
                               кихнала и я изгонили да иде за маска.
                               В аптеката ѝ отстъпил ред гинекологът Борис,
                               а тя го поканила вкъщи да му посвири Лист.
                               Втора седмица работят на дивана на Васка.


"Флейтистка" - Жозеф Лоренцл, бронз

петък, 14 февруари 2020 г.

Сент Емилион - винарната на света

Сент-Емилион


Признавам си, Франция ми едно от любимите направления за пътешествие. Колкото и да я обикалям още от 1990 г насам все ми се струва непозната. 
Този път пътуването ми не беше свързано с готически катедрали и старинни замъци, а имаше малко по-друг вкус, защото беше отдадено на вино и... Не-не, не жени, моля ви, а на лозя. На вино и лозя – лозя и вино. Краката ми, или по-точно френският уж „влак-стрела” ме отведе до Бордо. Казвам „уж”, защото след две непредвидени спирания за по 15-20 мин по трасето, тежевето изобщо не ми се стори стрела, а нещо като малко по-екзотичен брат`чед на нашия „пуф-паф” от Пловдив за Момчилград. За Бордо няма да седна да ви разказвам, нито за тесните му, макар и старинни улички, нито за ремонтите и разкопаванията в самия център, нито за съвсем черните (пак старинни) сгради, за които общината дава луди пари за почистване от чернилката. Не знам защо, но като казах чернилка, се сетих, че миналия блясък и замогване на града се дължал на търговията с черни роби, които били докарвани от Африка и пренасочвани към Америка, като правели междинна спирка в Бордо. Странно как понякога черното дава блясък, а блясъка понякога изглежда много много черен и мръсен. Но това е история. А само на 35-40 км от Бордо на път за Бержерак (помните ли го Сирано от Бержерак - оня юнак с големия нос) се намира градчето Сент Емилион. А! Е, те за него ми се отвори глътка... А-а-а, пардон – исках да кажа дума. Макар че думата и глътката вървят tres bien ensemble, когато сте в този район на Франция. Защото първото нещо, за което се сеща всеки ценител на доброто червено вино по света, щом чуе за Сент Емилион, това е именно руйната червена магическа течност, позната още от хилядолетия на човека, а още преди това – на боговете.

петък, 31 януари 2020 г.

Упражнения по стил-1848


          "Стилът е начин на изразяване на мислите чрез думи." Това пише в своите "Елементарни упражнения по стил-част първа" Пол-Еманюел Кюрел през 1848 г. После пояснява, че основните качества на стила са чистота, яснота, точност, естественост, елегантност, благородство и хармоничност.



          Книгата е интересна и забавна дори. С обяснения на основните термини, с упражнения за развиване на литературното мислене. Но по-интересното е друго, че тръгнем ли да правим съпоставки - няма как да отминем, че по това време, не за упражнения по стил, а изобщо не можем да говорим за литература на български по нашите красиви ширини. Ботев е на няколко месеца, Патриархът не е роден и дори "Горски пътник" не е написан. През 1848 г.

          И всичкото това изоставане още ни убива като камъче в обувката...