четвъртък, 28 март 2019 г.

Глухите камъни



          На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
           В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.

понеделник, 11 март 2019 г.

Долменът - игра на светлини и сенки

          Долменът е потаен. Голям. Впечатляващ - нали е произведение на изкуството. Издялан от ветрове, богове и хора. Място, където светлината и мрака играят на гоненица. Или на криеница. Лудеят светлини и сенки.


          Но това е и място за размисъл. И за утеха. Каменна маса, на която можеш да положиш ръчно направена питка от лимец. И да си чупваш по парченце между две съзерцания. Между две епохи.


          Долмен, в който е по-добре да мълчиш, за да чуеш какво си шушукат столетията. Или най-малко да чуеш шепота на дърветата надвиснали над каменните късове. Долменът е език, който почти не разбираме. Но отключва въображението. На ветрове и хора.


          Долменът - тази красива игра на светлини и сенки. И на потайности...

четвъртък, 7 март 2019 г.

Момчето и скалата

          Момчето стига лесно до скалата. Предварително е проучило откъде трябва да се мине, къде да се отбие от главния път, макар не всичко да става по план. Излиза се от главния път, на най-острия завой по трасето, на място, където години наред хората са виждали да стои един и същ овчар - брадясъл, черен, с лош поглед, останал сякаш от миналите векове. И винаги с тояга до него. Но момчето не знае това. Овчарят сега го няма. Продължават с колите по черен път и спират в някаква бивша махала, на която не знаят името. Явно и името е бивше. Виждат останките на седем-осем къщи в различна степен на разрушеност - на някои личат само основите, на други стоят и стените, без покривите. Единственият признак на живот е един обор с домашни животни и кучета, които лаят. Подминават останките и вървят леко надолу. Малки  гьолчета са събрали водата от наскоро стопения сняг, а край тях тук-там се виждат още бели снежни петна. Момчето мята камъчета в гьоловете и се смее. И прави снежни топки, които хвърля закачливо по другите. Времето е приятно хладно, слънчево, скалолазко. Не след дълго виждат самотен човек да ровичка нещо в земята. Подозират, но още не знаят, че той събира камъни - този район е богат на минерали и полускъпоценни камъни. Полускъпоценен е този край. Даже и момчето намира някои интересни находки и ги показва на другите. Продължават бавно и приятно по лекото нанадолнище и след има-няма километър се озовават на скалата.


          Оттам откъдето идват тя изобщо не дава вид, че е интересна скала. Трябва да я заобиколят от другата страна за видят издяланите ниши. Но пък каква монументална гледка се открива пред тях. Няма друга такава скала в Родопите. Обикалят я от всички страни и й се радват като малки момчета. Не знаят тя дали им се радва. Сигурно...