четвъртък, 8 август 2019 г.

Някогашното кино


          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.


          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.
          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.

понеделник, 5 август 2019 г.

Изкуството да не се вярва на вестниците


          В едно свое есе озаглавено “Free Thought and Official Propaganda” от 1922 г., Бъртранд Ръсел препоръчва в училищата да се изучава изкуството да не се вярва на всичко прочетено във вестниците. Преди 97 г. вестниците са били единственото средство за масово осведомяване.  Това, което е препоръчвал тогава Ръсел е валидно и днес, макар че се съмнявам в някое училище това да се преподава, дори и под забавна форма.


          Днес средствата за масово поразяване (пардон – осведомяване) са много повече и много по-агресивни, което означава, че още от малки сме подложени на постоянна атака от невярно, неточно, частично или дори направо на лъжливо поднесена информация. И масата какво да прави - вярва. Това и преди 97 г. и сега се нарича пропаганда. Дали ще е на правителствено ниво, на корпоративно, национално, браншово, класово, банково, етническо ниво – все е пропаганда. И има една-единствена цел, която може да се различава само в детайлите – да се канализира общественото мнение в дадена, желана посока (на мислене или действие) за постигане на икономически или политически облаги и влияние.
          Та ако искаме да имаме силно гражданско общество, не е лошо да се помисли върху това как да се преподава в училищата, дори като извънкласна форма, изкуството да не се вярва на средствата за масово осведомяване, включително и на електронните такива.
          Най-доброто средство да се противостои на тази информация е да се чете повече  - и книги и специализирана литература и да се сравнява. Да се събира независима информация от други източници по-запознати и компетентни и да се сравнява. Ако може и на други езици - още по-добре.
          Нещо подобно препоръчва и Ръсел в цитираното есе - в училищата едно международно събитие да се разглежда, чрез представянето му в пресата на едната страна, после във вестниците на другата и накрая - как изглежда реално събитието преценено от трета независима страна. Това би било наистина едно интересно упражнение за развиване на мисленето и за критично приемане на всяка медийна информация.
          Цялото есе на Бъртранд Ръсел (на английски) може да бъде прочетено тук