понеделник, 31 декември 2018 г.

2019 г. заедно



Нека да е мирна, честита и вдъхновяваща новата 2019 г.!
Да правим повече неща заедно, и в една посока!



Рисунка: Морган Ишер, Швейцария

петък, 7 декември 2018 г.

Представи си

          Странно е как някои места и минали случки те карат да се връщаш отново и отново към тях и да наслагваш нови усещания и скрита любов, които не си чувствал тогава. Разглеждах мои снимки, отпреди четири години от Лисабон - търсех нещо конкретно. Но покрай търсенето, попаднах на една, на която съм снимал малко кафене в стария квартал Алфама/Мурария. "Café do eléctrico". Нищо и никакво кафене на пръв поглед - с  две изкарани маси на самата улица и покрай тях минават коли и онзи митичен трамвай от линия 28. То затова се и казва така - "eléctrico" на португалски е "трамвай". Но до едната от масите се вижда цветен афиш. На него с големи букви привлича погледа ти надпис - "Imagine". Помня още тогава ми беше направил впечатление този плакат и затова съм го снимал. Освен заглавието, всичко друго е на полски. Въпреки това се разбира, че става дума за филм - на полския режисьор Анджей Якимовски. Малко по малко, стана ясно, че кафенето е свързано с филма и най-вероятно част от него е сниман там - на тези две маси, съвсем до пътя. Но нищо повече не знаехме - нито бяхме чували режисьора.


          И така, от тази загадъчна снимка, преди два дни тръгнах към филма "Представи си". На тези, които като мен са опитвали като влязат във входа на жилището си, със затворени очи да изкачат всичките стълби до третия етаж и да стигнат до своя апартамент, филмът ще им хареса. Както и на тези, които "виждат" красотата, или търсят любовта не само с очи. И на тези, които могат да берат череши дори и от акация. "Imagine" е нетрадиционен, загадъчен и поетичен. Поляците го умеят това - загадъчното и поетичното. И съвсем малко тъжен. Или може би не. А кафенето "electrico" е ключово място където се случват най-важните неща.


          Но интересно е и още нещо - покрай филма и моите снимки на кафенето и другите красоти край него, установих, че снимката, която съм използвал за илюстрация на стихотворението "Пасакалия", няколко месеца след връщането ми от Лисабон, е точно тясната уличка, която се катери вдясно от кафенето. Тясна и с павета. Средновековна. Която разскърцва вратите и разтваря прозорците в три-четвърти такт. Е, това ако не е магия, почувствана със сърцето...

петък, 30 ноември 2018 г.

Едно такова калинково

          Миналата неделя ми беше едно такова калинково. Може би защото попаднахме на калинково сборище. Хиляди калинки си разхождаха хилядите точки по една ръбеста скала и търсеха къде точно да се паркират за следващите 3-4 месеца. Божа работа ще кажете. Ами да - то всичко е божа работа, ама слушайте и една история за калинките - едни от малкото насекоми, натоварени с любов и симпатии от нас хората.

По тази скала хиляди калинки си разхождаха хилядите точки

          По времето на цар Самуил, някъде пó на запад, в един градец наречен Париж, някакъв калфа го обвинили в убийството на неговия майстор и го осъдили на смърт. Той отричал човечецът, но това не помогнало. Качили го на ешафода и тъкмо да му секат главата, на врата му кацнала калинка. Палачът - няма как да не я види, такава червеничка, я отстранил и а-ха да замахне втори път, тя пак кацнала на същото място. Така няколко пъти. Кралят - и той бил там като главен съдник и зяпач - някой си Робер II, та тоз същият Робер бил силно впечатлен от това калинково упорство и го обявил за божия намеса. Осъденият бил помилван, а истинският убиец бил намерен няколко дни след това. От тази случка, през вековете та до днес, в много европейски страни се е разпространило поверието, че калинките са божи твари и носят щастие. Затова и в много езици има детски песнички и римушки, когато ти кацне калинка на ръката и те са свързани с надеждата за щастие, богатсгво, плодородие. ("калинке-малинке, хвръкни ми, донеси ми златни чехлички", и други ей такива).


          Е - горната история може и да граничи с легендата, но е факт, че калинките не вредят на човека, симпатични са, добродушно заоблени, и дори помагат за реколтата като ядат лошите листни въшки. Сигурно затова в повечето езици името им се върти все около "божи твари". На немски например е "Marienkäfer",  а на английски "ladybird", "ladybug" (в САЩ), или "lady beetle", като във всички случаи връзката е с Дева Мария. На френски пък народното име до преди няколко десетилетия е било "bête à bon Dieu" - т.е. пак със значение "божа животинка". На много славянски езици е същото - "божья коровка" на руски и белоруски, а на хърватски "božje ovčice". Дори на иврит думата за калинка била (аз не знам иврит, но така казват) “parat Moshe rabenu”, което значело "кравата на раби Мойсей".



          А, забравих да ви кажа защо у нас пък калинките се наричат калинки. Ами това название идва от растението калина - защото то има плодове с ярки цветове и кръгли като точки.
          А в някои краища им казват "каца-мара".
          Но е приятно чудо докато се разхождаш из гората да попаднеш на скала, която е калинково сборище.
         Това със сигурност или ще ми донесе златни чехлички, или няма?

четвъртък, 22 ноември 2018 г.

"В измерение пето" е вече с клип



          Последната ми песен е вече с клип. Песента е направена спонтанно, с три-четири акорда и без някакви ефекти и допълнителни инструменти - само китара и глас. Снимките за клипа правихме аз и Стефан край язовирите на Арда, а монтажа е дело на моя приятел Емо Русев. А звукът? Звукът записахме в студиото на Ангел Чавдаров в един неделен следобед в присъствието на две чаровни дами, буквалнно за час - час и половина. Е, може да се чува тук-там скърцане, но няма да се явявам на Евровизията, я. Айде приятно ви гледане и слушане!

неделя, 18 ноември 2018 г.

Скопие-Скулпт!-Скулпт!-Ура!

Скопие - The kitsch city

          Жалко че не можах да ида до Шутка и Топана - "джипси" кварталите на Скопие, възпяти в известната песен на Владко Стефановски - там със сигурност щеше да е по-интересно и по-живо отколкото в центъра на македонската столица.

Снимка за спомен на фона на чисто новата сграда на Министерството на "надворешните работи", т.е. на външните работи, окичена със статуи на носии от цяла Европа

          Да, Тананикам си магичната песен за белия кон, докато вървя из Скопие и се чудя що за странен град е. Бутафорен. Град с чисто нов необароков център, и с около хиляда статуи в един квадратен километър, които така те ошашавят, че ако някой минувач спре за малко на място, започваш да се чудиш дали и той не е статуя. И още - три пиратски кораба през 300 метра в коритото на Вардар, Триумфална арка, соц-жилищни блокове.

четвъртък, 25 октомври 2018 г.

Тунджер от Мумджидам

Зелените поля на Мумджидам. В дъното вляво се вижда къщата на единствения обитател

          Зелените пасища на Мумджидам. Като зелени сънища. И ние сме сред тях. Ходим, снимаме, дишаме омайния въздух и се правим на господари на това място, макар да знаем, че истинският господар би трябвало да се появи всеки момент. Очакваме го. Говорили сме за него по пътя и вече в мен има изграден един екзотичен ореол около тази личност.
          Тунджер.

Преди да си запалиш цигара

          По някое време той наистина се появява, следван от не много едро жълто куче. С моя спътник и водач Стефан се здрависват като стари познайници. След първите няколко думи, Стефан вече е разтворил устата на Тунджер и му оглежда зъбите.  Забавно е – получава се нещо като: „здравей, отвори си устата”. Явно това е следствие от предишен техен разговор на зъбна тема, а нашият отшелник току-що му е казал, че е ходил на зъболекар, та Стефан е заинтригуван да инспектира качеството на манипулациите.

петък, 5 октомври 2018 г.

Царевицата-чуден езиков пирует

          И как странно, тази култура дошла от Централна Америка през 16 век, два-три века и кусур след това е наричана в цяла Европа "турско жито", а ние след като сме дали на всички славянски народи звучното име "кукуруз", сме направили чуден езиков пирует и сме я нарекли с царственото име "царевица". Как да не го обичаш тоз език...


петък, 28 септември 2018 г.

Две случки с две книги. Случка втора


          Пътеката от Боженци до Трявна е приказна. Тиха и мека, като заешка пътека. Вървял съм я поне десетина пъти досега. Голяма част от нея е в дъбова гора с огромни нападали жълъди. Жълъди като...като...Ми не мога да се сетя като какво са големи тези жълъди. Като малки дирижабълчета направо. Абе тази година жълъдите защо са толкова големи... Чудно. Точно на влизане в с.Веленци, на високото, преди Трявна, има две, а може би и три кирпичени къщи. Като извадени от приказния деветнайсти век. Едната от тях е досами пътя. Интуитивно се втурваме да я разгледаме отблизо и надничаме клюкарски през прозорчето. Пусто любопитство. Всъщност, от предната страна няма стъкло, а е само решетка. Някой от компанията казва: "има някакви книги". Книги ли, наострям уши, като заек на когото са казали - "има моркови"! На една ръка разстояние. Посягам през решетката и измъквам най-горната. С изметнати твърди корици, мръсна и прашасала. Отварям я и виждам чудни картинки, които ми се струват познати от моето детство - от приказките на Шарл Перо. Има и разговори вътре, които те отвеждат директно "в заешката дупка". „Алиса в страната на чудесата”! Издание на „Народна младеж”, от 1969 г. Преводачи - Лазар Голдман и Стефан Гечев, когото познавам като брилянтен преводач на Сеферис и Кавафис.


          Разгръщам нататък страниците и какво да видя - детска ръка с молив е изписала "Само Левски, доло ЦСКА". Охо - нечие детство прозира тук между страниците. Това ако не е находка. Гладя, гладя изметнатата твърда корица и се чудя. Чудя се дали да взема книгата. Или да не я взема. Не е ли всичко случило се дотук една магия, която ме е водила към тази книга с чудеса - пътеката от Боженци, едрите жълъди, кирпичената тайнствена къща, любопитството ни, което ни отведе до точно този прозорец...Поглеждам името на илюстратора - Петър Чуклев. Взимам я - все пак по-добре да е при мен, отколкото тук да прашасва и да се мокри от капризите на времето. Благодаря ти неизвестни запалянко на "Левски"! Впрочем някога и аз държах за "сините".

вторник, 25 септември 2018 г.

Две случки с две книги. Случка първа



          В Преображенския манастир няма много хора, но е пълно с черни котки, като в повечето наши обители. В манастирската черква ти искат два лева за да влезеш – знае се от почти две хиляди години - вярата струва пари (така преди две-три години ми бяха поискали пари и за да вляза в Джумая джамия в Пловдив), но това е друга тема.


          Разхождам се из манастирския комплекс и се радвам на "Колелото на живота", на котките, на скалите и на спокойствието надвиснало над това място. Зад черквата забелязвам изоставена сграда на два етажа. Там спокойствието е още по-надвиснало. Приближавам се към това занемарено манастирско крило защото всичко, което е старо и вехто ме привлича неудържимо, и плахо открехвам първата врата на долния етаж. Изскърцва  тихо, но приятелски. Чудна гледка. Вътре са разпилени монашески одежди, епитрахили и освен това е пълно с малки зеленикави книжлета. Много на брой.

неделя, 9 септември 2018 г.

Дали не е време...


          Дали не е време, или вече му е минало времето, но пък ако не му е дошло времето, ще ни трябва време, за да го направим навреме. Да не се врем, където не му е времето...Защото вренето е наше, но времето - не...

неделя, 2 септември 2018 г.

Фрея





                                                  Дългите ти пръсти са фиорди,
                                      когато режат лимона на резени,
                                         когато ги пъхаш после
                                     във чашата с джин,
                                            глезено,
                                     за да вземеш парченце
                                          пияно-кисел плод.
                                   Дългите ти пръсти, когато ги галя,
                                        когато ме ваят в момченце от глина,
                                    ухаят на недостигнати брегове и на
                                        скандинавска
                                             богиня
                                                на джина.

четвъртък, 23 август 2018 г.

Небивалици за скалните хора от Скалина


                                               Отбиват се понякога вековете при мен,
                                        да ме питат пия ли си дъждовните капки за мръщене.

                                                   После си разказваме небивалици
                                                            как някой ден
                                           ще се върнат скалните хора с очи по ръцете
                                                      и всичко, може би, пак ще е същото...


четвъртък, 9 август 2018 г.

На кон в сърцето на Родопите

Сбруята в очакване
       
          Модерният човек обича "световните места" - ходи масово до Париж, до Рим, а някои даже всяка седмица са в Гърция. "Модерната география" е лесна - всеки може да я стигне за час-два със самолет, да се слее с тълпите туристи, да направи справка от екрана за тази или онази забележителност. Но едва ли са много тези, които са се качвали скоро на кон. И то не просто да се качат, а да изпитат тръпката от дълга разходка из зелените, диви хубости на Родопите.
          Да избягаш в гората, да прекъснеш всякаква връзка с нарцистичните социални мрежи и да драснеш по диви пътеки, където не срещаш никого. Макар и за кратко. Това предлагат много места из Родопите. Все още. Бягство от суетата и от шумотевицата на големия град, от екраните, от нашето собствено его.

Запознаване с Вихър преди разходката

четвъртък, 19 юли 2018 г.

На острова на сбабените


Връхлита гледката
боде сетивата
вгъва те и те оставя бездумен –
девет баби гонят хвърчило в тревата
оплитат се
в десет бастуна

Пътят более за ходилото на пророк
сухи сенки пролазват в почуда -
девет баби тъпчат присойно хоро
кекави баби -
с десет бастуна

Всичко тук тули се в измерение пето -
Господ е вятър в конопена нива палувал
а девет баби подпират небето
и есента -
с десет бастуна

Есента е само наужким надежда
наужким и залезът
се пули като маймуна  
девет баби си пощят последното лято
изглежда
а във пейзажа – десет бастуна.

Оттича се пътят в тиха тъга
смалява кротко хора и думи
по него - потайни - бабуват Смъртта -
девет баби
с десет бастуна.




вторник, 10 юли 2018 г.

Сиври кая


          Стефан ни подмамва. Пуснал е в Социалната мрежа кратка стръв: "не съм ходил на Сиври кая. Тръгвам в събота. Който иска..."
          Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.


          В събота потегляме - сигурни и убедени. След село Срединка, на пътя, малко момче маха странно. Сякаш "стопира", ама по детски. Спирам и го качвам. Да има - десетина- единайсет години. Тръгнало било за Енчец - това е има-няма километър, до магазина, да купува цигари на баща си. Той, вика, не може. Шишман - дебел е. Сто педесет и шест кила. Всеки ден съм така - до магазина, за цигари. Сериозно момче, не се усмихва - сигурно и детството му е сериозно, навъсено. Кой знае. Какво ли е да вървиш през живота със сто педесет и шест килограма. Това е двойно на моите. Спомних си баща ми - Бог да го прости - как ме пращаше да му купувам ракия от кръчмата в циганската махала, от малък до голям вече - до осми-девети клас. Взимах празно лимонадено шише и тръгвах. Помня, че ми беше много неприятно и ме беше яд на него.

сряда, 4 юли 2018 г.

Вода, скали, зелено



          Някои неща, изглеждат недостъпни. На пръв поглед. Но удоволствието, както казват мъдреците е в пътя, в усилието да стигнеш някъде, а не само в пристигането. Колко е хубаво да прекрачиш прага на дома си в неделя, без да знаеш къде ще си след два часа примерно. Без да си планирал посока, място, време.


          Нещо такова правим тази неделя. Само знаем, че искаме да сме край вода, скали, зелено. Ама това в Източните Родопи е лесноизпълнимо желание.
          Само след няколко километра стигаме до голяма вода, после ходим, ходим, ходим - с пътеки и без пътеки, през снеголоми и снегопади в гората - сериозно и едновременно приятно изпитание. И все си казваме - искаме тази вода да я видим като птиците - отгоре. Да я видим наистина ли е толкоз голяма и толкоз синя. Или е позеленяла от отражението на гората в нея. Да чуем гласа на неделното ехо.

сряда, 27 юни 2018 г.

Скалите над Ненково


          Тръгнахме към едни скали. Над село Ненково.


          По пътя срещнахме: нула човека, една костенурка, две пепелянки, седем крави, около 17 тромави пеперуди "цигена" и към 8744 мравки. Или може би бяха 7844 - не съм много сигурен. Куче не можахме да видим, но го чухме как лае отдалече, откъм три самотни къщи, както и магарета не видяхме, но усетихме под краката си... така де онези търкала, дето им се отделят под опашката и намирисват интересно.
          Е, ядохме много череши. Много. От старите сортове - не много едри, с ужасно дълги дръжки, но пък сладки като мед и нямат нужда от пръскане с разни отрови със сложни имена. Просто плодовите мухи, дето правят черешите да червясват, не стигат чак дотук. Далече им е.


          А скалите мамят  като сирени - трудно е да ги отминеш, да им устоиш и да не тръгнеш към тях. Те пеят толкова омайно. Смайват, изумяват. С формите си, със структурата си, с дупките си и с наподобяванията на странни същества. С чудатостта си. Сякаш съм попаднал на зелена сцена, с митични същества играещи чуден, бавен театър. Театър, в който действието се развива с хилядолетия.

събота, 23 юни 2018 г.

Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шестосластие.
          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”
          И пак я забравих.
          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.
          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.
          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…
          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.
          Побърквах се. И нищо.
          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.
          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.
          Доживотно не я намерих.
          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.
          С цяла дума.

вторник, 5 юни 2018 г.

Автограф на плашило


          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...

четвъртък, 31 май 2018 г.

Кич - да! Гавра - едва ли!

          Представете си следното:
- спектакъл на пиесата „Ромео и Жулиета” на Шекспир, играна само от мъже;
- Балета „Лебедово езеро” на Чайковски, в който играят само балетисти;
- да чуете „Марсилезата” – химна на Франция, изпълняван в реге варианта на Серж Гензбур;
- Рекламен афиш по „Тайната вечеря” на Леонардо, със знойни девойки вместо Исус и дванадесетте апостоли.

Друга "употреба" на Вапцаров стих над магазин за зарзават

          Е? Как ви се струва? Да изброявам ли още примери за странни хрумвания правени уж в името на изкуството. И на красивото.
          А от два дни куцо и сакато седнало да се оплаква, как някаква певица рецитирала стихове на Вапцаров. На фона на ориенталска музика. И какво - това с какво ще намали силата или значението на Вапцаровата поезия. Че нещо не ми е ясно. Гавра? Не - аз бих го нарекъл кич. Бих го нарекъл експеримент. Да - може да е пошъл, неудачен, ексцентричен, но е просто един експеримент. Гаврата цели да принизи естетическата или морална стойност на нещо.А с този клип не виждам такова нещо - няма промени в текста на стихотворението, нецензурни подмятания, или каквото и да било, което не е част от оригинала.

Скандалната реклама на Марите и Франсоа Жирбо, заимствана от "Тайната вечеря" на Леонадро да Винчи

          По-страшно ще е ако Вапцаров бъде забравен – поезията на Вапцаров, което, надявам се никога да не се случи.
          Питам  пак - "Ромео и Жулиета" по-малко велика пиеса ли е, ако да речем един режисьор си е позволил да я направи в хомосексуален вариант - т.е. и Жулиета и Ромео да са мъже? Вапцаровото "Прощално" по-малък шедьовър на българската поезия ли ще е, ако бъде изпято от върли метали, рапъри или цигански духов оркестър.
          И да - примерът с онази група дето от години пее по елементарен начин възрожденски песни и песни по стихове на Ботев - защо никой не я заклеймява? За мен това е същата "гавра", без разлика.
          Неотдавна бях писал, че не е допустимо разголени мажоретки да подскачат на песен на един шоумен, пред паметник на жертвите и героите във войните, на Националния ни празник - 3-ти март. Тогава много хора наскачаха - как може - това било толкова умилително и красиво. Не - за мен това е пошло. Това е може би по-близо до гавра с Националния празник, с  паметта на жертвите и на героите. Но един експеримент по велика творба, не я прави по-малко велика. Впрочем времето го е доказало.
          Когато се разхождах преди две години из Банско, над един магазин за зарзават видях изрисувана цяла стена с лика на Вапцаров и с негов цитат за храната и верата. Това е не по-малък кич от въпросния клип на певицата - също е комерсиална употреба на стих от големия поет, но някой да е негодувал, да е алармирал в община Банско и да има реакции.
          Искам просто да подчертая - който "употребява" класически културни постижения за кичозни и комерсиални "проекти" - той сам се излага, сам се гаври със себе си, със собственото си културно ниво. Нищо повече. Нищо по-малко.
          Според мен такива явления служат още по-ярко да изпъкне стойностното, вечното. На поезията на Вапцаров ще продължим да се дивим и да ставаме на крака и след век и след два. На въпросната певица - силно се съмнявам.
          А реакциите, които донякъде са обясними, също са интересен показател за културна и естетическа зрелост.
          Толкоз.

вторник, 8 май 2018 г.

Дилън и дървеницата 3

"10 юли, петък

     Снабден съм вече с билет от вчера, проучих разписанието на влаковете до Лезен и само чакам да дойде  времето за тръгване. До обяд прибирахме окосената от предния ден трева със Серж и точно когато привършвахме започна да вали дъжд – отначало колебливо и нарядко, а после такъв порой се изсипа, сякаш Дядо Боже беше отворил всички кранове на небесното си апартаментче. Обядвах набързо, взех фотоапарата, чадъра и една мушама (от склада) и тръгнах към 13,45 ч. първо се отбих до отдела за чужденци към полицията където си взех разрешителното за пребиваване и оттам направо на гарата. Пътят до Егл (Aigle) е точно един час и минава все покрай езерото – през Лозана, Веве ( където е живял в последните си години Чарлз Чаплин), Монтрьо и Шильонския замък. От Егл се прехвърлих на теснолинейно влакче с форма като нашите софийски трамваи и с него стигнах до Лезен. Изкачването е доста стръмно, може би е с денивелация 1200 м, а гледките които се откриват са наистина  алпийски – прелестни и зашеметяващи. Лезен е известно швейцарско курортно селище в Алпите, където дори белгийската кралица Фабиола е била преди 25 години във връзка с откриването на хотел носещ нейното име. Селцето е терасовидно разположено по планинския склон, а самите къщи и хотелчета са чудно хубави – понякога само от дърво, а друг път с парапети и резбовани дървени тавани – изобщо – приказка. За съжаление не можах да направя нито една снимка поради лошите и непригодни условия.
     На входа на самия фестивал провеждаше се на открито в предварително оградено и охранявано място) претърсваха всички влизащи, като есесовци. Аз бях предупреден и си оставих чадъра и фотоапарата на гардероб. Като се озовах пред голямата сцена в момента свиреха група „Джеймс” (James) от Великобритания. Те скоро свършиха и след пауза от 45 минути на сцената излязоха група „Тексас” от Шотландия, които бяха едно чудесно откритие за мен.
     Стилът им беше нещо като фънк-рок или диско-рок на моменти, в класически вераинт без нищо от шотландския фолклор. Имаха и някои известни песни, а после видях в различни магазини за касетки и плочи техни записи на касетка ( а също и на група „Джеймс”). След „Тексас” имаше пак около 50 минути пауза, през която се подреждаха и настройваха всички уреди и инструменти за следващия състав – на моя дългоочакван и бленуван къдрокос американец Робърт Цимерман, който ще остане в аналите на поезията и музиката на ХХ век като Боб Дилън.


Тениската от турнето на Боб 1992 г - спомен от концерта в Лезен

неделя, 6 май 2018 г.

Дилън и дървеницата 2

     
     
Релефна карта на езерото Леман


     Продължавам с дневника:
     „Обаче ние с моя кораб продължаваме бързо и смело нататък. Следващата спирка е Тонон-ле-Бен (Thonon-les bains). Дотук е и моя билет и аз ща не ща трябва да сляза. Всъщност се оказвам единствения пътник, който слиза тук, при все че градът е по-голям от Ивоар и може би дори от Нион. Нещо започва да ме съмнява, но в крайна сметка днес не се интересувам толкова от туристическата страна на въпроса и за разлика от японците на кораба, които сигурно изщракаха два филма от по 36 кадъра. В моя (иначе японски) апарат изобщо нямаше лента още от Кърджали. Изкачвам старинната част на града и се озовавам на обширна тераса-градина с пейки, цветя и разкошен изглед към езерото и отсрещния бряг, където смътно се различава и Лозана. Продължавам по главната уличка, като преди това опитах да се обадя до вкъщи на майка, но безуспешно. Имах две карти в джоба си, чието използване беше целта на моето нелегално пътуване до френския бряг – едната телефонна карта с 20 импулса, останала ми още от октомври неизразходвана докрай, а другата – банковата ми карта за банкнотни автомати, с която трябваше да поукрепя финансовото си положение. След известно вървене по главната уличка забелязах насреща си пощата, пред която имаше автоматично банкнотно гише. Изтеглих шестстотин френски франка, след това опитах пак да телефонирам, но пак без успех, след което изтеглих още двеста франка. С това целта ми беше изпълнена. Оставаше ми да помисля как да изхарча дрънкащите ми в джоба единадесет франка на монети и как да си уплътня времето до 14,00 ч., когато ми беше корабът обратно за Нион. Не можах да си харесам нито една картичка от Тонон, само една си купих, представляваща релефна карта на езерото Леман със заобикалящите го Савойски и Швейцарски Алпи. Старата част на града беше красива, но новата не беше нищо особено. От терасата-градина надолу до пристанището се движат две железопътни кабини, много оригинално направени, каквито бях виждал вече в По, само че там бяха безплатни, а в Тонон – с билет.
     На връщане още веднъж се полюбувах на красивия френски бряг и завиждах на онези, които имаха дори и малки вили там. В 15,15 ч. бях в Нион, прибрах се, а привечер излязох да спортувам, така че после три дни имах мускулна треска на краката.”

     „6 юли, понеделник
     Хубав ден имах днес. В 9.00 потеглихме за Женева с Серж Фишер (техник) и Рита (стажант). В покрайнините на града има опитно поле, засято със зеле. Там се води селекционна работа в насока – устойчивост на сортове зеле срещу атаките на зелевата муха (Delia brassicae). На всяко растение, в основата на стъблото се поставя кръгла уловка, в пазвите на която  мухите снасят яйцата си, последните се преброяват и се проследява при коя растение има най-малко снесени яйца в продължение на вегетационния период. Тези с най-малко снесени яйца се оставят за самоопрашване и семената им се вземат за следващата година и така се продължава с години селекцията. Та ние поставяхме именно тези кръгли уловки за яйцата – общо около 1000. На последните ни заваля даже един хубав дъжд, но трябваше да ги довършим, а после, когато свършихме, естествено, дъждът спря. Освен нас тримата имаше и един около 53-55-годишен мъж, да го наречем технолог, който също ни помагаше. Щом свършихме , четиримата отидохме в една селска страноприемница да обядваме. Обстановката беше много приятна, разговорът и обядът също бяха сладки, а накрая технологът (също много приятен човек) взе че ни плати сметката…
     След обяда имахме да посетим няколко оранжерии – и край Женева, и край Нион, та се прибрахме в Станцията към 15.45 ч.
     Излязох към 17 ч. и ходих до банката да си обменя френските франкове за швейцарски, напазарувах и се прибрах.
     Разбрах от Серж, че тази седмица се открива рок-фестивал в селището Лезен, където между плеядата известни изпълнители ще пее и Боб Дилън. В главата ми влезе муха да проуча програмата на фестивала и ако мога да отида.
     Ще бъде лукс! Йе!

     7 юли, вторник
     Получих аванс от 900 швейцарски франка, което прави възможностите ми за отиване в Лезен по реални и осъществими. Все още никакви подробности за датата, на която ще пее Дилън. Фестивалът е от 8 до 11 юли включително.

     8 юли, сря
     Цял ден съм отсявал интересното и полезното от една грамадна купчина списания. Чак накрая на деня, случайно от един вестник научавам, че Дилън ще пее на десети, в петъка. Набелязвам си точките, какво да направя в четвъртъка.
     Направо съм зашеметен от музикалната програма, която се представя в Швейцария. ОТ по-малко от две седмици съм тук, а вече минаха концерти на „Дайър Стрейтс”, на Елтън Джон и Ерик Клептън съвместно, на Ани Ленъкс (от „Юритмикс”), на Джо Кокър и т.н. От днес тече фестивалът в Лезен с изпълнители като Джо Кокър пак, Боб Дилън, група „Притендърс”, а от миналата седмица пък тече друг фестивал в Монтрьо, където на 12-ти (тази неделя) ще пее Ерик Клептън.

     Просто да се хванеш за главата, къде да отидеш, кого да слушаш и как да дадеш толкова пари (за път и за вход).”

петък, 4 май 2018 г.

Дилън и дървеницата

     Благодарение на една дървеница успях да видя Боб Дилън на живо. Даже два пъти. Добре - ще поясня. 
     Дипломната ми работа в Аграрния институт в Тулуза беше върху дървеничката Orius – хищен вид, който нагъва трипсовете и листните въшки по земеделските култури, като пилешки пържолки. Когато се върнах в „мила Родино, ти си земен рай” от Тулуза, взех да се оглеждам за работа, а междувременно започнах да пиша до разни научни институти по Европа дали не им трябва нахъсен ентомолог „родно българско производство”, но с френска закваска. И не щеш ли – на третото или още на второто писмо – не помня, получих отговор от най-голямата научна станция по земеделие във франкофонска Швейцария – тази край Нион, че от толкова време само мен чакали и изгарят от нетърпение да ме вземат на шестмесечно бачкане, да им бавя именно дървеничките от същият род Orius, щото те там много обичали да ги отглеждат.
     След дълги перипетии за получаване на виза – поне четири месеца мотане – заминах най-после за Нион на 25-ти юни, четвъртък. През тези четири месеца най-важното, което е за отбелязване е това  - не знам в кой филм съм го видял или чел в книга – че опитах първо да пратя по пощата документите до швейцарското посолство с молба да ми издадат визата по пощата без да се разкарвам до София. Един вид – нали – някаква плаха надежда че вече и ние сме бяла страна. Разбира се не получих никакъв отговор и когато накрая се явих лично – там ме посрещнаха като дългоочакван пациент от „Четвърти километър”: абе ти ли си тоя дето ни прати документи да му издадем виза по пощата?”. Та толкоз за белите страни и визите.
     Дори и не подозирах, че само петнадесетина дни след пристигането ми, ще бъда на едни планински била на 1250 м. и ще гледам и слушам Боб Дилън. Като приказка. Карам поред с извадки от моя дневник, писан тогава през лятото на онази 1992 г.

     „5 юли, неделя
     За днес съм планувал, не без доза притеснение, специална операция, която беше отложена от предния ден, поради лошото време. Ставане към осем, бръснене, закуска, излизане. Небето бе покрито пак с облаци, но се виждаше, че не са дъждовни и буреносни. Минах през пощата и пуснах първите си две писма: едното за вкъщи, другото до Мариан в По, Франция и после, през стария град се спуснах надолу към езерото. По това време на деня нямаше много хора по улиците – все пак се срещаха млади двойки бутащи колички с деца, или пък възрастни хора да се разхождат по крайбрежната алея. Стигнах до пристанището и започнах да проучвам разписанието на корабите. Точно след половин час щеше да пристигне кораб от Женева и да продължи към Лозана, като обслужва едновременно и отсрещния френския бряг. Взех си билет и щом дойде плавателният съд се качих. Навигацията по езерото Леман явно не датира от вчера, а историята помни и трагедии. Още през 1892 г. по тези води се случва авария с първия тогава „кораб-салон” – „Мон Блан”, чийто парен котел избухва точно в пристанището на Лозана- Уши (Ouchy) и убива двадесет и шест пътници, пътуващи в салона на първа класа. Още едно доказателство, че не винаги най-скъпото е най-безопасно…В момента всички водни рейсове се ръководят от Главната навигационна компания (Companie Générale de navigation), която разполага с красиви, комфортни и бързи плавателни съдове, обслужващи практически всички селища по езерото.
     От Нион корабът се отправи към френския бряг и първо спря в градчето Ивоар (какво хубаво съзвучие с моето име, нали – Ivoire). На табелка беше изписано, че Ивоар е сред най-красивите градове на Франция. Действително от това, което можеше да се види от кея, където беше спрял кораба, може да се съди, че това е така – старинни сгради, малки и живописни тесни улички, кафененца и ресторантчета, примамващи туристите с уюта си и с красивите изгледи към езерото, и всичко това потънало в зелено, зелено, зелено. По-нататък по брега следват непрекъснато малки замъци, вили, къщички, но винаги разделени със зелено пространство – или големи дървета, или добре поддържана тревна площ.

     Рай!”

     Тук прекъсвам моя дневник, за да кажа, че не съм описал нещо много важно от тогава – страхът. Да – страхът от минаването на границата. Нямах виза за Франция и много се притеснявах, дали ще има граничен контрол на кораба между швейцарските и френските градчета. Това показва, колко ми е било изкривено съзнанието от „желязната завеса” разделяла двата свята само две години преди това и играта на строго пазене на граници, в която бях участвал и аз. Носех си паспорта и нарочно си бях взел фотоапарата „Канон” за да не будя съмнение и да се правя на турист, макар че нямах лента в апарата. Изобщо – страх. Но проверка нямаше. Сега вече толкова години след това и след като нещата толкова се промениха с емиграцията и бежанците – нищо чудно и да има проверки и на корабите по езерото Леман между швейцарския и френския бряг. Не знам. 

(следва продължение)

неделя, 22 април 2018 г.

"Дневникът на кралския гъделичкар" в "Orange"


Цяла София вече тръпне в предчувствие за гъдел, че ей го двайсет и шести април идва и всичко ще бъде в "Orange". Ще ви чакам приятели!

четвъртък, 5 април 2018 г.

Дървото и птиците




Дали ще се стопя като снежинка
и споменът за мен ще трае миг
  или ще бъда дънер обгорял отвънка
      раздал на птици клоните си живи…

сряда, 28 март 2018 г.

Седмицата

          Понеделник е Лохнеското чудовище - не можеш да го опитомиш, не можеш да го убиеш, не можеш да го видиш даже, и затова го мразиш. И то те мрази, чудовището му с чудовище. Мразиш и езерото, в което се спотайва и тайно ти  се хили сиггурно. Освен това мразиш и майката на езерото.
          Вторникът е Баскервилското куче. Идва ти да го сриташ като помиярче от Коньовица. Ама не смееш - може да ти се отрази на заплатата.
          Срядата е жаба - ако я целунеш може и да стане събота, ама кой днес целува жаба. И то в сряда.
          Четвъртъкът - хм - прилича на крокодила Гена - вярно е че е дълъг, ама всеки момент очакваш да се появи Чебурашка, да те развесели и денят да мине бързо.
          Петъкът минава в очакване на Петкан. Петкан е папагал и все го няма, когато ти трябва. В пет без пет Петкан влита при теб разчорлен и ти казва: "аре бе, майна, стига си работил - само работодателите работят в петък".
          Ох, наистина ли само в събота и неделя човек може да иде в зоопарка и да погледа нормални животни...

сряда, 14 март 2018 г.

Чит Кая


За пореден път се убеждавам, че всичко, което е разположено край вода омагьосва. То всмуква погледа и душата и не ти остава нищо друго освен да му се отдадеш. Независимо дали е скала, стара лодка, паяжина или четене на книга на брега.

Всичко, което е край вода омагьосва

До легендарния въжен мост към село Лисиците съм ходил сигурно сто пъти – пеша, с колело, с лодка, в сняг, дъжд и пек, но и още сто пъти по сто да отида, винаги ще се възхищавам  на гледките и на тази успокояваща душата блага гальовност. Нали знаете онази стара игра – „само три”- „изберете вашите три най-важни предмета”, или „вашите любими три думи”, или "с кои три жени бихте отишли на самотен остров", та ако трябва да охарактеризирам само с три думи Източните Родопи – един от вариантите (крайно оскъден разбира се) сигурно ще е: „планина, река, въжен мост”. Мостът е всъщност палиндром – и от едната страна и от другата се минава (чете) по един и същ начин. Или с малки нюанси. И тази неделя ние ще го минем първо от левия към десния бряг на Арда, и после обратно. Разликата е само в положението на слънцето.

четвъртък, 8 март 2018 г.

Българска връзка в избора на датата 8-ми март?

          И все пак, има ли българска връзка в избора на датата 8-ми март за Международен ден на жената? Според канадската изследователка Рене Коте (Renée Côté), не Александра Колонтай и Ленин са определили датата, а една "българска другарка" по време на Втората международна Конференция на жените-комунистки, през 1921 г. в Москва. Тази неизвестна "другарка" била предложила въпросната дата за отбелязване на февруарския поход от 1917 г. на жените - работнички (състоял се на 23-ти февруари 1917 г. стар стил, 8-ми март по Грегорианския) по време на Февруарската революция в Петербург. Женска мистерия...




          Впрочем самата Рене Коте публикува своите изследвания през 1984 г. в отделна книга излязла в Канада на френски.
          Ето връзка към резюме на изследванията на канадката (на английски език)

п.п. от 9-ти март: По-сетнешно подсказване от писателя Иван Бунков и направената справка в Уикипедия, донамести нещата, че въпросната "другарка" най-вероятно е Ана Маймункова - Ана Май - водач на нашата делегация на споменатата Конференция в Москва.

понеделник, 26 февруари 2018 г.

Гората от приказките

          Понякога човек търси смисъла на битието, търси дълбокото - като мисъл, като надежда, като език. Нерядко търси обвинението, или страха, за да види докъде ще го отведат. Често търси евтини банани по магазините. А понякога търси просто зеленото. Зеленото, което пълзи по камъните, обвива скалите, стволовете на дърветата и ни казва, че всичко е приказка. Зеленото като дъх, като мъх, като трева. Дори зеленото маскирано като синьо. Или като приказка.