понеделник, 15 юни 2020 г.

Кумлигор и Линът


От площада на Бойково, за да хванеш към сърцето на Родопа трябва да поемеш по една стръмна уличка, нагоре. После, извън селото, ни става ясно, че ще газим във вода и кал. Много вода и много кал. Може би последната нощ е валяло обилно, както и предните дни. Както и по-предните дни. И, иначе широкия горски път, е подгизнал. Отначало уж се пазим със Стефан, но после, когато вече сме мокри, ни става все едно. Жива душа няма по пътя - край нас, зеленото ни затиска и иска да ни смачка, да ни сдъвче, да ни покори. Мокро зелено, тежко зелено, тъмно зелено. Зелено като във влажна родопска джунгла. България е била и все още е зелена страна и аз винаги съм се чудил защо устойчивите словосъчетания с прилагателно за зелен цвят в българския език са толкова малко. Те идват чак на шесто място след словосъчетанията с бял, черен, червен, жълт и син цвят (по ЖанаТончева). Сещате се - това са словосъчетания като "зелен хайвер" и "зелено училище", например.
Въздухът е кристален, а птиците пеят омагьосани, сякаш се готвят за песенен конкурс, в журито на който ще е Орфей. Първата ни цел е една интересна скала в местността "Кумлигор". Гората ни връхлита отвсякъде - гъста, безмилостна, плашеща - досущ като в приказка на братя Грим. Стигаме до едно по-открито място, с останки от къщи и други постройки. Това е чифликът на Дели Мехмед, ми обяснява Стефан. Предния ден съм чел за нахията Рупчос и за едно скарване за някаква окосена ливада между селяни от Ситово заедно с Дели Мехмед и други от Дедево. Та се наложило Ахмед ага Тъмрашлията да се намесва и да въдворява правда.
След останките на чифлика следва спускане. Скалата ни е отдясно, в гората. Голяма, величествена, слоеста. Със силно съдържание на пясък в състава си. Когато прокараш ръка по повърхността усещаш песъчинките. Преди това питах Стефан знае ли какво значи името на местността, където е скалата - "Кумлигор". Казва че никой не знае.




По пътя, докато газим в калищака изказвам предположение, че може би това е съчетание от тюркската дума за пясък "кум" (нали се сещате за пустините "Къзълкум" и "Каракум" - съответно "червен" и "черен пясък") и славянската за планина - "гора". Тоест - "Пясъчната планина".


Най-напред виждаме обширна ниша, с аркообразен вход. Покатервам се, нагласям самоснимачката и се кипря. Дишам, оглеждам, съзерцавам. Мястото ми изглежда дружелюбно.
После заобикаляме отляво. Има още интересни образувания - природните стихии са изваяли красиви форми, дупки, овали.




Стигаме до скален проход. Стените му блестят от светлината и влагата като кристални. Стефан е чел, че някои наричали този проход "Портал към отвъдното". Слаб опит за поетично име. Можеше да е "Портал към ягодовите (вишневите, лотосовите) полета". Или "Храмът на ветровете", например. А защо не "Будоарът на самодивите". И даже "Търбухът на Кумлигора". Проходът е много красив с изветрени от двете страни скали на ивици, а отгоре се виждат огромни скални късове като похлупаци. И този блясък като в леден дворец...На много места по скалата е нацъфтял здравец и прави спойката между нежива и жива природа магична.



Стоим и гледаме във всички посоки. Накъдето и да погледнеш дъхът ти спира. Опитвам се да снимам, но резултатът е далеч от живите красоти, които съзерцаваме в действителност. Светлината прави магията. Светлината, която се процежда през облаците и хем не е ярка, хем ражда такива сенки и полусенки, за които трудно се намират подходящи красиви думи. След като сме се наситили и наснимали, слизаме от другата страна на скалата. И там е причудливо и позеленяло от мъхове и туфи нацъфтял здравец.



Въображението може да извика всякакви образи - на човекоподобни страшилища, животни и какво ли не, според ъгъла на гледане.
Макар и с неохота казваме чао на Кумлигор и потегляме към светилището "Лина". То е по-близо до Бойково, но в друга посока. На известно разстояние от него забелязваме дири от автомобил. Стефан предполага, че са от Лада Нива. Следите завиват също в посока на "Лина" и са съвсем пресни - може би от преди половин час. Правим се на следотърсачи, но както ще се окаже по-късно - следотърсачеството ще ни е от голяма полза. Преди да стигнем светилището, наистина чуваме рев на двигател и по пътя се задава...Лада Нива. Шофьорът ни маха. И ние му махаме.
Линът е всъщност голям скален къс, с издълбан в него правоъгълен саркофаг. Абсолютно правилен, дълбок около 60-70 см и дълъг към 1,90 метра. В единият му ъгъл има отвор за оттичане. Недалеч има и още една малка ваничка в същата скала.




Не знам защо мястото се нарича "лина", както пише на табелката. По принцип "лин" е дървен съд за вино, а това прилича на всичко но не и на съд за вино. Най-прилича, както вече казах, на саркофаг и нищо чудно някога да е имало отгоре и покривна плоча, нищо че няма жлебове.


В Източните Родопи има подобни саркофази, какъвто е например тайнственият и изключително красив саркофаг в района на Душка-Ночево - той и като размер, и като дълбочина и като изработка много прилича на този. И също е с отвор.
На връщане спираме край една много красива "летяща чиния".


Скалата е същата като на "Кумлигор" и като на "Лина" - мека, песъклива, слоеста, поддаваща се сравнително лесно на "фризиране" и ерозия.


Вече сме уморени от ходене и от многото впечатления. Поемаме обратно и Стефан ми казва, че до Бойково имаме още поне три километра и то голяма част е нагорнище. Раницата ми става все по-тежка от умората, а краката не ме слушат. Когато излизаме на първото разклонение виждаме следите на Ладата. Спираме се, изследваме ги и се почесваме. Ясно се вижда, че на идване колата е минала по пътя, по който ние сме слезли, а навръщане следите водеха по друг път, който ни е неизвестен. Решаваме да тръгнем по този нов път, с надеждата, че може би ще е по-пряк до селото. Каква беше изненадата ни, когато само след десетина минути видяхме вече първите къщи и вили на селото. Тоест сме вървяли най-много 800 метра, няма и километър, вместо обещаните ни 3 и повече километри и то без никакво изкачване. Неописуема радост и облекчение настъпи в нашите авантюристични редици.
За нула време слизаме в центъра на Бойково, изпълнени с усещането, че и днес сме видели нещо истинско и диво.

Няма коментари:

Публикуване на коментар