Ескизи от един литературен конкурс

Има страни, в които литературните конкурси са институция. У нас не е така, макар годишно да се провеждат сигурно над сто лит.конкурси и конкурсчета. В нашата страна институция е по-скоро футболното първенство, но аз няма да говоря за футбол, защото нищо не разбирам от този бизнес – ще говоря за една литературна награда. Не бих казал, че нашата съвременна детска литература ми е до болка позната -  не, по-скоро имам поглед от последните 5-6 години и тези впечатления са до голяма степен свързани с участието ми като член на журито на конкурса за детска литература „Петя Караколева”.

Тази година отново бях поканен да съм в журито на въпросния конкурс, което приех с подобаващата отговорност. Предоставени ми бяха около 15-на книги, като ми заявиха, че като ги прочета, ще получа и друга част книги, които в момента били на разположение на членовете на журито в София. Започнах усърдно да чета, водех си бележки,  правих справки в интернет за някои автори и техни произведения - и така близо седмица. Тъкмо когато бях приключил и очаквах да получа втората партида книги за конкурса, ми се обади секретарят на Читалище „Обединение” - съорганизатор на конкурса, за да ми заяви, че няма нужда да чета другите книги – журито единодушно е определило лауреата – писателката Петя Александрова. Предвид на житейския ми и литературен опит, и на географските ширини където живея, успях само да зяпна и да не си давам вид на много ядосан. Но бях. Оказа се, че никой от журито не е сметнал за необходимо да ми се обади по телефона и поне със зле прикрито неудобство да ми поиска мнението. В интерес на истината аз бях отличил като открояващи се доста над другите, две творби – книгата със стихотворения на Димитър Златев „Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци” и „Смокиново момиче” – сборник включващ едноименната повест плюс разкази на Петя Александрова. Т.е. въпросът не е в това дали книгата не е добра като качество, а в това, в кой сериозен конкурс журито взема решението си без да има предвид гласовете и мненията на всички членове, и на всичкото отгоре ги лишава от възможността да прегледат всички книги заявени за участие. Отговорът в стил „радио Ереван” би могъл да е: а) в конкурс, в който жури са Петка и Чапаев; б) каква е тази чуждица: „сериозен конкурс”? А ако излезем от шеговития тон, отговорът ще е: в нито един.

Терзанията на един член на жури

2049-та. Водното огледало

Стоях, облегнат на перилата, вгледан в загадъчната и тиха вода и зяпах мухите. Когато не дължиш пари на никой и денят е безоблачен, няма какво друго да правиш освен да скучаеш зяпайки. Изведнъж в устата ми влезе, като у дома си, една муха. Това малко помрачи блажената ми скука – взех да кашлям, зачервих се и накрая с яка храчка изплюх мухата надалеч във водата. Изпитах гордост от постижението си, но не минаха и трийсет секунди и с мощни загребоци довтаса двуместното кану на водноогледалната полиция.  Единият от полицаите закачи сгъваема стълбичка за перилата и за нула време и двамата се изкачиха при мен.

-         Водноогледална полиция, сержант П…чев. Легитимирайте се, господине. – каза сержант П…чев.

-         А-аааа – послушно изплезих езика си. “Все пак удобство си е това нововъведение с езиковата легитимация”, си помислих. Веднага ти го сканират и всичко лъсва за тебе – кой номер гащи носиш, с какви оценки си завършил седми клас и кои са любимите ти числа, с които пускаш тото.

-         Мдаааа! – каза по-неумолимото на вид ченге. Загазили сте, господин Огледалов. Току-що нарушихте член 268, алинея 13, т.2 на ПеДеГе.

-         Не може да бъде. Аз си скучаех най-достопочтено и зяпах му…

-         И се изхрачихте във водата – прекъсна ме сержанта. Знаете ли, че последното такова нарушения е било преди 21 години, извършено от…момент – и той затърси по екрана на устройството, с което ми беше сканирал езика преди това – от някакъв турист от Чукотка, с психически отклонения. Как не ви е срам! Освен това миналия петък сте се опитали да ритнете единственото бездомно куче в нашия град, което е защитен вид и е под закрилата на госпожа кметицата. То беше обявено миналата година за куче на годината в целия ЕС и наградено лично от еврокомисаря по кучетата с медал.

-         Ама, не…мухата…

-         Знаете ли, господин Огледалов, че в Европа само още в два града са останали единични екземпляри от такива кучета и то…момент… – втренчи се в екрана онзи – по-неумолимия – ето…едното е с опадали зъби в Рошиори де Веде, а другото е в Каспичан. Трикрако и еднооко.

-         Аууу – горките – опитах се да си придам състрадателен вид.

-         И на всичкото отгоре преди 8 дни сте се скарали на съседката си баба Руска…

-         Ама ние много добре се разбираме с… - опитах се да се защитя.

-         …баба Руска, че поливала френския си райграс с лейка от китайски порцелан със сцени от интимния живот на монасите от манастира Шаолин и че готвела нелегално шкембе чорба без да плаща акциз. А възрастната жена била със скъсани тапети в кухнята и…а, не, то това няма връзка,… така…имала слабо сърце и болно папагалче…

-             Не е папагалче, а канарче и не е болно, а пойно – вмъкнах с плаха надежда в гласа.

Мечтатели

Двама мечтатели съзерцават водата от въжения мост към с.Лисиците, над яз."Студен кладенец".

Едит, която разказваше

Беше началото на август. С пъстра компания французи, големи приятели на България и на българския фолклор, бяхме седнали да вечеряме на кораба „Емона”, на язовира. Настроението беше чудесно - денят се беше протегнал вече зад нас като красив, уморен заек, залезът се стараеше да допринесе допълнителни багри към красотата на момента и дори това, че мидите и някои от рибните ястия в менюто бяха свършили, не можеше да помрачи впечатленията ни. Бяхме обикаляли разните му там забележителности, бяхме говорили за траки и римляни, за кръстоносци, за победили и победени войски, и с приятна умора си разказвахме кой какво е правил, или кой какво иска още да научи. В някакъв момент бях впечатлен от думите на едната от дамите – Едит, френска еврейка, както се изрази тя самата. Тя каза, че е разказвач – разказвала приказки. Това избухна в съзнанието ми като изключително явление, подобно откриването на античен артефакт в тютюнева нива. Край мен винаги е бъкало от пишещи от всички полове (то, вече не съм сигурен дали са само два половете, де), с различни нюанси в претенциите за гениалност, но никога не съм чувал някой да се обяви просто за разказвач. Полюбопитствах какви приказки и пред кого ги разказва и тя обясни - всякакви приказки – от цял свят – били нещо като клуб от съмишленици. Обикаляли из цяла Франция, но ходели и в Близкия Изток. Там, заедно с разказвачи от Израел и Палестина си обменяли гостувания – в Палестина разказвали израелски приказки на децата, а после в Израел пък с палестински разказвачи ходели при малките еврейчета да им разказват палестински приказки. Това ме накара да се ококоря още повече – боже, нима имало и такива работи по Леванта. Значи не са само страхът, бомбите и страданията в мислите на хората по тези библейски земи. Чувал бях, наистина, че там  - в арабските страни още я има тази традиция - в някои кафенета и ресторанти платени разказвачи всеки ден разказвали истории. Но все пак...

Пейзаж с язовир "Студен кладенец"

          Есенен поглед към язовир "Студен кладенец", който в момента е почти пресъхнал в една обширна зона навътре от това, което смятаме за "опашка". Изгледът е от вътрешността на разрушена къща (по всяка вероятност бивша ж.п. спирка?). Прилича на картина, нали?

"Мигранти"

            Всъщност това е моя снимка (в цветно обръщане) на голяма колония дървеници от вида Oxycarenus lavaterae Fabricius, върху ствола на липа. Преди двадесетина години този вид го нямаше у нас, а днес на много места по липовите дървета в края на есента могат да бъдат видени тези малки насекоми струпани в "лагери" буквално едно върху друго. Така те прекарват зимата, а напролет мигрират по растенията от сем.Слезови. Абсолютно безвредни са както за хората така и за културните растения. Така че, който ги види, няма нужда да ги мачка и убива, каквато е първичната реакция на човека, когато не познава даден вид (човешки или животински).

           Всяка прилика с човешки миграционни процеси, разбира се, е случайна.

Промиване на мозъци

Композиция от пластилин и въображение

Създаване на миналото или пак за Калуньа

          Честото набиване в главите на определени конкретни дати от миналото ни най-често води до ограничаване и едностранчивост в разбирането на историята. Така, като кажем 1396 г – в нашето съзнание изниква като табелка забита с пирон – да, падането на България под властта на Османската империя, сякаш това е станало като отрязано с нож. Ние не знаем какви са били настроенията, поведението и живота на голямата маса от населението - и по-точно на отделните индивиди. Така е и с другите дати от историята ни  - знаем нещата в едър план (уж), обобщено, но не знаем подробностите. Това твърдят и Ст.Хокинг и Млодинов – ако не сме непосредствени участници в събитията от миналото, то това означава, че те биха могли да са се случили по много вероятни начини, а не по точно един твърдо определен.

          В тази светлина ми се иска да разгледам романа „Калуня-Каля” - на Георги Божинов за живота през 19 в. в един ограничен район в Родопите. В него няма дати, няма схематичност, няма обобщеност. Има автентична, пълнокръвна сага за живота на един планинец-единак - Калуньо с неговите мисли, действия, терзания, заблуди. Има писане без желание да се хареса на този или онзи, без маниерничене – писане като отприщване - истинско, живо. Роман, който не се интересува от това как ще го определят – верен (или не) исторически, етнографски, с неясен жанр, или с предозирано архаичен език. Той просто е въздействащ. Роман за един чепат характер и за неговия (самотен) свят.

Диспут на политическата менажерия

Композиция от пластилин

Слухове, "алековки", бошлаф...

Чух слух, че наближавали избори. Може и да излезе верен, съдейки по това, че по дърветата и електрическите стълбове, традиционните некролози взеха да отстъпват място на други хартийки – по-луксозни и шарени, но също толкова скучни и мрачни и пак с име и снимка на разни хора.

Този път – ако излезе верен този слух – смятам да се възползвам от правото си да не гласувам. Досега гласувах редовно и винаги с някаква смътна надежда, с някаква позитивна нагласа, макар все да избираха други – не моя фаворит. Честно казано и да печелеха моите избраници едва ли нещата щяха да са по-различни. В политиката нещата си имат свое ограничено русло на случване и то не зависи от качествата на отделните хора – дали са честни, красиви, обичат дюнер, или моралът им започвал от утре. Там важна е партията, като цяло, доктрината – не личността.

Понякога има и изключения – като сегашния кмет на Момчилград, който направи толкова за града си, че работите надхвърлиха средното ниво на случване и това със сигурност няма да му бъде простено в съответните политически кръгове.

Не е тайна, че още от античността та до днес, икономическото положение влияе и на резултатите и на активността по време на избори. Затова подобна изборна (и политическа) фрустрация като моята не е изолиран случай и е предсказуема, предвид нерадостните стойности на много икономически показатели. И защото избирателите си „лаят”, а керванът на политиката си върви невъзмутим. Безсрамен. Алчен за власт и за „алековки”. „Алековките” са банкнотите от 100 лв, които много хора изобщо не виждат в ръцете си. На тези зелени хартийки е отдадена заслужена почит на „Щастливеца” Алеко, който пръв в нашата литература събра в образа на Бай Ганьо онзи нашенец – нагаждач, готов на всичко за да докопа келепирец, включително и чрез домогване във властта. „Юнак”, за когото идеалите и моралът са бошлаф - „едно магаре тури за кандидат, и магарето ще ти избера, майка му стара”. И ето, 120 години от излизането на Алековата книга, нещата с изборите са бошлаф. И при соца изборите бяха бошлаф и сега пак са бошлаф, само че завоалиран под знака на многопартийността.

Да гласувам било мое право. Но мое право е и да не гласувам.

И изобщо не се хваля – не - даже ме е срам, че нещата са стигнали до такова дережде, че да дам гласност на това си право. Във Франция отколе (а напоследък и у нас) има две теми табу при общуванего на хората – едната е, каква ти е заплатата, а другата – за кого си гласувал на изборите. И двете се пазят в съкровена тайна, а аз се улавям, че напоследък и по двете теми си казвам открито истината. Защото нямам какво да крия – крие се ако имаш много, малкото не е за криене.

Иначе  - ако излезе вярно това, че наистина ще има избори – желая на всички кандидати да са живи и здрави – а ние останалите ще правим каквото можем за прогреса и оцеляването на човекоединицата.

Годинка-блогинка

Ето че се извъртя една годинка, през която не се срамувах да се зова Блогърин.  Демек правя една годинка от първата публикация в блоГчето. Да ми е все така пъстричко и пълно с щуротийки, и дай боже да се множат посетителите, както е тенденцията през последните месеци.

"Лао Дзъ и Дао"

Пластика от пластилин

Спомен за Лисабон

Соколовски манастир

Детайл от вътрешния двор на манастира.

Възможности

           Тридесет спици в главината сбират се -
             в празнотата между тях е полезността на колелото.
                От глината ваят съдове, но вътрешната празнота ги прави полезни.
                 Домът пробит е от врати и прозорци
                но празнотата обитаем го прави.
               Възможностите идват от това, което го има,
          полезността - от това, което го няма.

                               Лао Дзъ, "Тао Те Кинг"

Празници в делници

      Ами да си спомним, че днес е ден на поезията и на музиката, но освен това бил ден и на възрастните хора, както и на вегетарианството, и на разни други неща...
      Та кой каквото му е на душата да празнува - да си празнува.
      От мен поздрав за почитателите на поезията с едно стихотворение на Филип Хорозов (нека почива в мир!):

    Наставление за подпиране на небето


     Подпри небето, с каквото намериш.
     Подпри го, въпреки че няма да се срути.
     Сигурност със „с” като молитва,
     с която се копаят алеи в лунни градини.

     Небето не вярва на вдигнати ръце.
     Още по-малко на показалец и безименен пръст.
     По-добре подпората да е от тръстика.
     Когато е свободен вятъра, да си я разклаща…

     Небето се подпира и със шепот.
     Понякога с дим от влажна цигара.
     Казаните думи се поглъщат обратно.
     В собствените очи си факир за илюзии.

     Това е!
     Докато се върна отново,
     подпри небето с каквото намериш.