Ескизи от един литературен конкурс

Има страни, в които литературните конкурси са институция. У нас не е така, макар годишно да се провеждат сигурно над сто лит.конкурси и конкурсчета. В нашата страна институция е по-скоро футболното първенство, но аз няма да говоря за футбол, защото нищо не разбирам от този бизнес – ще говоря за една литературна награда. Не бих казал, че нашата съвременна детска литература ми е до болка позната -  не, по-скоро имам поглед от последните 5-6 години и тези впечатления са до голяма степен свързани с участието ми като член на журито на конкурса за детска литература „Петя Караколева”.

Тази година отново бях поканен да съм в журито на въпросния конкурс, което приех с подобаващата отговорност. Предоставени ми бяха около 15-на книги, като ми заявиха, че като ги прочета, ще получа и друга част книги, които в момента били на разположение на членовете на журито в София. Започнах усърдно да чета, водех си бележки,  правих справки в интернет за някои автори и техни произведения - и така близо седмица. Тъкмо когато бях приключил и очаквах да получа втората партида книги за конкурса, ми се обади секретарят на Читалище „Обединение” - съорганизатор на конкурса, за да ми заяви, че няма нужда да чета другите книги – журито единодушно е определило лауреата – писателката Петя Александрова. Предвид на житейския ми и литературен опит, и на географските ширини където живея, успях само да зяпна и да не си давам вид на много ядосан. Но бях. Оказа се, че никой от журито не е сметнал за необходимо да ми се обади по телефона и поне със зле прикрито неудобство да ми поиска мнението. В интерес на истината аз бях отличил като открояващи се доста над другите, две творби – книгата със стихотворения на Димитър Златев „Ръководство за рицари, шампиони и други юнаци” и „Смокиново момиче” – сборник включващ едноименната повест плюс разкази на Петя Александрова. Т.е. въпросът не е в това дали книгата не е добра като качество, а в това, в кой сериозен конкурс журито взема решението си без да има предвид гласовете и мненията на всички членове, и на всичкото отгоре ги лишава от възможността да прегледат всички книги заявени за участие. Отговорът в стил „радио Ереван” би могъл да е: а) в конкурс, в който жури са Петка и Чапаев; б) каква е тази чуждица: „сериозен конкурс”? А ако излезем от шеговития тон, отговорът ще е: в нито един.

Терзанията на един член на жури

Това не е колегиално, не е морално, и – просто е провинциално като поведение.

Друга подробност – повестта „Смокиново момиче” вече е била издавана през 2001 г, като отделна книга, а през 2014 е преиздадена, като към нея са добавени разкази – т.е. тук има противоречие на условията на конкурса – книгите да са НОВОиздадени през 2014 г, а не ПРЕиздадени. И ако по отношение на нивото на книгата – аз съм на мнение, че това е една добра книга (дали е най-достойната – не мога да кажа – поради вече споменатия факт, че не съм прегледал всички книги), то по отношение на спазването на регламента съм на мнение, че той е нарушен. Опитвам се да разбера логиката на председателя на журито, уважаваният от мен писател Петър Анастасов – ние сме четирима на едно мнение за лауреата – онзи там в провинцията и да е на друго мнение – пак сме 4:1, така че...той няма глас. В случая става дума, първо – за гаф в цялостната работа на журито и второ - по-скоро за разминаване в изискванията на регламента. И тук стигам до регламента и до един, според мен, недостатък – не може в конкурс на името на изтъкнат писател като Петя Караколева, която е писала, вярно - и поезия и проза, наградата за отделна книга да е само в един раздел –да се състезават и то на равна нога и поетични книги, и такива в проза, че даже и книги с нотирани песни вътре. Ако някой направи паралел с Нобеловата награда за литература, може да каже - ама там също в списъка се състезават и поети, и прозаици, и драматурзи. Да, но там наградата се дава за цялостно творчество, а не за отделна книжица – затова нещата не са съпоставими. Така е и при световната награда „Х.К.Андерсен” – там пък се отличават автори за „траен принос към детската литература” и се разглеждат по пет творби. При такъв цялостен подход, можем да говорим за поставяне рамо до рамо на поети и разказвачи. В нашия случай е все едно да обявим спортна награда на нечие име и за нея да се явят и тласкачи на гюле, и скутеристи, и шахматисти, и да обявим, че шахматистът печели защото е направил мат на 54-ия ход, а тласкачът е тласнал само 22 метра. Нелепо и смешно. Моето предложение е да се обособят два раздела за подбор на книги – раздел „поезия” и раздел „проза”, в който да попадат и приказките.

Още нещо – в кой уважаващ себе си конкурс не се афишира състава на журито. Няма да отговарям в стил „Радио Ереван”, защото ще стане още по-смешно. Обявяването на състава на журито повдига престижа на всеки конкурс и говори за прозрачност и за отговорност при избора на лауреата. Когато споделих тези си терзания с писателя В. от София, той ми каза, че и той е попадал в подобна процедура като член на жури, в конкурс за стихотворения и добави, че това е масова практика, особено когато става дума за конкурси организирани от СБП. Склонен съм да му вярвам. Аз лично не бих искал да имам повече нищо общо с подобни „масови практики”.

Наградата за детска книга „Петя Караколева” е малка награда. Тя нито ще направи лауреата известен, нито ще увеличи десеторно продажбите на книгите му. Но все пак тази награда е на името на изтъкната българска писателка и е чест за града ни, че е била наша съгражданка. Ако изказвам това мнение, то е единствено за да се издигне престижа на конкурса и за не споделя и той съдбата на много други конкурси, които падат до ниско провинциално ниво или съвсем угасват, поради не добра организация или някои не съвсем прозрачни „масови практики”.