Госпожа Ре минор

"И все пак – мислеше си Тео, в пристъп на безпомощно просветление – не може техниката да убива импровизацията".
Беше се сетил за акордеона в прашния черен калъф, в ъгъла, зад вратата, просто ей така. Или всъщност, беше сънувал онази ръченица. За пръв път да сънува ръченица, макар че не беше съвсем сигурен - как можеш да сънуваш, хм, ръченица. Все едно да сънуваш сряда.
Не беше докосвал стария велтмайстер от петнайсет години, а някои клавиши, може би, и от двайсет. Донесе му го един турчин от гедерето, още по комунистическо време. Майка му даде триста лева и от неговата книжка изтеглиха последните триста лева за да го купят. Вълшебство, потрепваща приказност, окриляща възбуденост – това е незначителна част от усещането да се сдобиеш със смразяващо нов, блестящ, черен велтмайстер от гедерето. Със сто и двайсет баса.
Докато го вадеше от кутията, Тео, на когото това беше само едната половина от името – тази, която уж трябваше да го сближава с Бога - си припомни специфичния му мирис – мирис на калъф за акордеон, на акордеон, на мях и на цялата онази съвкупност от прецизно изработени детайлчета, от която беше направен. Установи, че акордеонът нрава си мени, но мириса – никога, и това по-скоро го успокои, отколкото го зарадва.
Наблюдаваше съсредоточено как пръстите му подредиха първо ре-минор. Тази добра, стара госпожа Ре минор! Беше забравил, че така се обръщаше някога, не без ирония, към гамите-дамите – госпожа Фа минор, госпожа До диез мажор… Обожаваше минорните госпожи. Те бяха като сладолед след погребение. Нещо повече – те бяха жерави летящи в клин над главата на заминаващо си есенно момиче, което има в името си “ре”. Ренета, Мирела, Дарена. Ако можеше, цял живот би свирил само минорни госпожи. Та нали още в четвърти-пети клас, в детската му глава се беше прокрадвал болезнен ужас само при мисълта за свят без минорни гами.

Днес ще бъдеш с мен в Рая

“Мога да отида с нея дори в ада”. Това само си го мисля, докато мършавия сервитьор ни настаняваше на една много подходяща за двама маса, до един много подходящ за двама фикус.

Тя сяда изящно, с изправен гръбнак и загатва усмивка. Никога досега не съм обръщал внимание на това, как сяда една жена, но тази пред мен умееше да го прави леко и красиво, сякаш се беше упражнявала дълго и упорито върху всеки детайл.

Просто не вярвам, че сме двамата тук. Потъваме бавно в началото на някакво наше общо времетраене. И всичко е някак-си трепетно.

Виждам една пепелява пеперуда да прелита зад гърба ú и ми е нужно време да осъзная, че това е сервитьорът, който е донесъл бялото вино, което сигурно аз съм поръчал преди това. Налива ни по два пръста с перфектен бакхусов жест и сега си наглася папийонката зад нейния стол.

Казвам ѝ нещо, но странното е, че помня много добре не моите думи, а нейният кратък отговор.

-          Мой какво?

Какво ли съм изтърсил? Вглеждам се в устните ú, чиято привлекателност веднага усещам като хармоничен трепет на едно конкретно място под панталона си. Не знам дали с другите мъже е така, но винаги когато искам да предприема нещо важно, ставам малодушен, като малеби. Като малеби от Малибу. И какво да кажа сега, след като не помня какво казах преди малко. Хванал съм се за чашата с неописуемо настървение и си мисля, че може би ще е уместно да спомена нещо за Омар Хаям, но пък…

Пространството около нас тежи и се мъчи да ни раздалечи още повече. Пепелявата пеперуда се опитва да я оглежда отзад, макар и дискретно. Нека я оглежда, аз си имам привлекателните устни и хармоничния трепет. Какъв ли е цветът на червилото ú?  Малинов, шипков, вишнев. Може би просто красиво червен.

Когато ме попита имам ли деца, почти видях балончето над главата ú в което са затворени думите – като в карикатурите. Така ли ми се стори, но устните ú не помръднаха. Дали пък не е вентрилок, или е брилянтна актриса. Като онази, готината – дето се подвизава в три-четири филма на Алмодовар. Не беше ли някаква Витория.

Очаквах го този въпрос, макар че сега ми се струва смешно като се сетя как се бях готвил за срещата. Подстригах се, нова рамка на очилата си направих и две сутрини правих лицеви опори, но от това не станах нито по-висок, нито по-слаб.

-          Да, две – казвам като се старая да докарам открит и твърд  глас. Това не е уточнение за двете сутрини с лицевите опори, а за децата.

Въпросът си е най-нормален, но на мен кой знае защо не ми стана приятно, че го зададе.

Никога не съм и допускал, че познавам жените, тези двойнствени на трета степен, създания. Но тази срещу мен е гурия от Левант. Загадъчна Леда, макар че аз не ставам за Юпитер. Ще бъда един дебел лебед. Дебел лебед. Махам леко с ръка за да пропъдя сполетялото ме точно сега прорицание, че “дебел лебед” е палиндром.

За да потвърдя правилото, че съм виртуоз в изричането на глупави фрази във важни, или романтични моменти, изтърсвам:

-          Имаш ли мъж?

Славеите са кучета

          Разказвам му на възпълния хипар за онзи славей дето ме пощуряваше две утрини поред  - бях се озовал в един сбутан курорт с дълго и глупаво име. Някакъв див славей, който направо ме разби – будеше ме с една и съща отчетлива, любовна песен. От шест тона само. Но сластни. Шестосластие.

          „Трябва да запомня тази мелодия” – казах си на втората утрин. „Това е уникален подарък. Изтананиках я няколко пъти в банята на хотела с егати тъпото име. Излязох от банята и вече я бях забравил. После пак си я спомних…”

          И пак я забравих.

          Възпълният хипар, като чу историята,  с равен тон и сякаш в реда на нещата, казва: „О, славеите са…” И ме закова с онази дума. Направо ме ококори. Повторих я няколко пъти – беше съществително и започваше със „с”. А после я забравих. Не знам как, но я забравих. Каква беше тази сила на забравата - как не се мъчих да я запомня, а сякаш я забравях още повече. Изключителна дума – на пръв поглед не пасваше като определение точно към славеите, но всъщност беше разтърсващо оригинална. Цветуща. Точно защото беше приложена към тези хвъркати сладкопойници. Моят хипар я изтърси съвсем спонтанно, без изобщо да я търси в паметта си. До края на вечерта така и не си я спомних. Споделих с него - и той вече не я помнеше. Хипарите са като децата. Беше я забравил, както се забравя мъдрост, която си изръсил когато си на пет и се опознаваш пред огледалото.

          Три дни я търсих – с търсенето ставах и лягах. Будех се по славеево време – някъде към четири и половина – пет. И подреждах думи наум. За тези три дни изредих стотици започващи със „с”. Хиляди.

          Славеите са: сладури, смотаняци, старци, сладострастници…Стабиляги, самураи, свирци, себелюбци…

          Отхвърлях десетки ненужни като сеизмолози, секунданти, сиренари, склеротици.

          Побърквах се. И нищо.

          Е, да – спомних си, че тогава, възпълният хипар беше казал и друго: „славеите са кучета – те могат да имитират всяка мелодия, която чуят. Веднъж аверчета пуснали на касетофон парче на Пърпъл и някакъв славей запял абсолютно точно солото на Ричи Блекмор”.

          Това как да е – можех да го понеса, но онази дума със „с”, така и не я намерих повече.

          Доживотно не я намерих.

          Ей така човек може да се размине с цяла дума в този живот.

          С цяла дума.

Автограф на плашило

          Докато се мотах из едно лозе и търсех буболечки, усещам как някой ме потупва по рамото. Чувам:, "може ли автограф", с плашещ тембър? Обръщам се - плашило. С книга в джоба. Еми дадох му автограф с лозов сок, щото нямах химикал.

          Написах му: "На Плашимир, който най-добре знае какво е да те гъделичкат с птичи пера и да не можеш да се почешеш". Сега стои и чака слънцето да изпече добре сока, та да може да си прочете посланието...

Даване име на жена

                                                                                    И Адам наименува

жена си Ева (живот), защото тя беше майка на всички живи (Битие, 2:20)

Има тайнствено име, което е само за теб. Различно от това, с което всички те знаят.

Име, което зрее бавно като плод.

Трябва да го намеря и да ти го поднеса.

Буквите му ще обикалят около теб, сякаш са планетите от Слънчевата система. Ти ще бъдеш тяхно слънце и ос.

Затова ще ти дам слънчево име с ОСем букви.

Газела.

Си ти.

Балета “Жизел”.

Предчувствие за гъвкава походка. За грациозния гръб на дива котка.

“Г”-то е грация на газела.

Рап за “Р”-то.

(Изпълнява се от двама души с широки дрехи и съмнително възпитание. Единият бръмчи през цялото време, като тропа с крак на първа и пета сричка:

“Ръ-то дава ритъм, ръ-то дава ритъм”…

а другият рапира основния глас: )

“Когато погледнах за пръв път към теб,

видях че си готова като шест без пет,

само малко “ръ” май ти трябва в раменете,

малко френско “ръ” и гласът ти ще засвети.”

Обада.

Като Обада на зазОряване, изпълнявана От влюбен трубадур пОд прОзирния прОзОрец на ОбичанОтО мОмиче, пОтича “О”-то. Обадата Обладава въздуха пОд прОзОреца. Обсада ли казвате? Не. ОблОст и Обич ще се слеят в еднО “О!” О, катО издадени напред устни заОблени за целувка.

 Обятия.

Arda longa, vita brevis

За да изпробват чувството му за действителност, малко след като навърши дванадесет, баща му и дядо му го заведоха на реката и го попитаха на какво му приличат речните камъни. Той отвърна - на камили.

            Беше юли, дъждовните месеци бяха отплували или на север, или много, много на юг и камъните кротко дояха течното злато на слънцето.

            Дядо му – Камен Киното, а и баща му, бяха от тези хора, на които викаха къде почтително, къде шеговито “пенкилер”. Те разбираха от всичко и помагаха на всички, дори и на тези, които нямаха нужда от помощ. Бяха като правени в един и същи калъп – сухи и кротки, скарани с къпането, но за сметка на това жилави.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – беше казал сякаш на себе си баща му край реката тогава и започна да го учи как да познава кои камъни обичат да пътуват, и кои не са мърдали от десетилетия от местата си.

Докато подскачаше от камък на камък, Камен за пръв път беше почувствал да го обзема тайнствена и красива мечтателност. Още като дете беше усетил, че реката е дълга и край нея се мечтае дълго.

Когато направи четиринайсет или може би петнайсет, дядо Камен Киното му подари първата истинска четка за рисуване и с това го свари неподготвен. Дотогава, Каменчо все още не беше прочел нито една книга, но беше рисувал безброй пъти къщи и таласъми с въглени от печката или с парчета от керемида. Три дни беше като омагьосан. Започна да маца върху каквото му попадне с червената боя в красива кутийка, която баща му измъкна незнайно откъде. Беше хубава, гъста боя - не като акварелите, с които рисуваха в училище. Най-напред пред погледа му попадна кравата Минка, върху чийто жълтеникав корем се появи интересна рисунка на женско лице с брада, а когато майка му го подгони да го бие, той се опита да я умилостиви като ú каза, че това е нейния портрет, когато е ядосана. После, на вратата на клозета в двора, изникна крилата крава с голямо виме и странно вдигната нагоре лъвска опашка. След три дни, разбира се, рисуването  му омръзна.

На следващото лято, което не можеше да бъде упрекнато в нищо друго освен в леност и оскъдни валежи, пак отидоха двамата с баща му на реката.

-          Красиво нещо са камъните, мамка му – каза бащата и започна да го учи как да разпознава кои камъни са болни, и кои – здрави. - Подхванеш ли камъка, обърни го оттук-оттам, виж цвета му и дали няма петна от сипаница, огледай му жилките, почукай го о друг камък и по песента му можеш да прецениш ще се търкаля ли още хиляда години жив и здрав, или ще се разтроши след първия порой.

Камен се беше зазяпал в отражението на скалите в реката и тъкмо да попита имат ли камъните любовен период, изпита непредвидения копнеж да зърне припичащо се на брега голо момиче. И се отказа от въпроса.

Алпхорн

Йост имаше дълги, октоподести пръсти, а жена му седеше зад мен, на задната седалка, макар това да не е най-важното в разказа. Започвам по този начин само защото не мога да започна така: “онази нощ, на вилата на Шарли Мита в Швейцарските Алпи ме наебаха”. Ще се съгласите, че такова начало въобще не е магично, нито пък отговаря съвсем на истината, колкото и тайнствена да е тя. Затова и никога няма да започна така един разказ.

Без да го усуквам повече, продължавам: Йост, докато шофираше, хванал кормилото с дългите си октоподести пръсти ми обясняваше, че алпийският рог, или алпхорн, както още се наричал, се изработвал най-често от иглолистно дърво. Дълъг бил три метра и четирийсет, но се разглобявал на две или на три части, за да е по-удобен за пренасяне. Неговият се разглобявал на три. А жена му – не знам дали ви казах, седеше зад мен, на задната седалка.    

-                             - Духа се както при тромпета – не е много трудно, но се иска тренинг на устните. – поясняваше Йост на своя френски с много симпатичен немски акцент.

-                             - И какви пиеси свирите? – попитах аз, заради свободата на изразяване, а и от любопитство.

-                             - Знаеш ли, малко творби има писани за алпийски рог – започна Йост. – От класиците, Леополд Моцарт – бащата на Волфганг Амадеус е писал за този инструмент. Творби за квартет пък, има още по-малко, така че срещаме големи трудности с намирането на партитури. Понякога сме принудени да дублираме гласове и да свирим практически трио и даже дуо.

Преди век и нещо, великият Брамс…

И ми разказа за втори път случката с Брамс, но за да не губим темпо, ще ви я разкажа по-нататък.

Спрях да питам. Случваше ми се да замлъквам внезапно - понякога от стеснение, понякога за да изглеждам по-умен. Започнах да се чудя, какво ли е накарало хората по тези места да измислят такъв дълъг инструмент. Дали височината на високите, сини планини? Едва ли, защото по тази логика селяните в Хималаите би трябвало да свирят на инструменти от по шест-седем метра.

Преди месец, Йост ме беше поканил на концерт в Нион. Негов приятел от Лозана - и то не кой да е, а известният Йозеф Молнар, представяше пред публика албум със свои изпълнения на алпийски рог в съпровод на пиано. Дотогава и не подозирах, че може да съществува такъв дует. Аз не съм човек с еснафски предразсъдъци и веднага “щракнах”, че тромавият алпхорн в съчетание с виртуозното, по калиграфски прецизно пиано звучеше адски нестандартно. Подкефих се. Рогът вървеше напред демонстрирайки сила, като валяк, сякаш без да се съобразява с богатия диапазон на пианото, но в същото време без нито един излишен тон. Просто бях всмукан от сладката бездна на тази музика. Към края на концерта съвсем определено ми изплува оня разказ на Ромен Гари, в който един гигант, висок близо три метра, избягал с жената на директора на цирка, в който работел. Тя била лилипутка - висока осемдесет сантиметра. И директорът на цирка, в разказа, се питаше: “много ми е любопитно, как го правят, много ми е любопитно”. Докато слушах прехласнат това безмилостно съзвучие на дългият три метра алпийски рог с нежното, женствено пиано, в главата ми кънтеше: “как го правят”. След малко пак: “как го правят”. Но го правеха и се получаваше добре. Именно защото двата инструмента бяха напълно различни и сякаш несъвместими. След концерта си купих диска и взех автограф от Йозеф Молнар. От пианиста – не.

Когато пристигнахме на вилата – трябва да е било към шест следобед, Шарли Мита ни посрещна отпред, с добре отрепетирано  гостоприемство. Вилата му беше с типичната за този край архитектура – долния етаж изграден от масивен камък, а втория етаж и мансардите бяха почти изцяло направени от импрегнирано дърво. От всички страни беше заобиколена от добре поддържана, скучновата, зелена морава, в която имах усещането, че не пъпли дори една мравчица.

Разтоварихме багажа и музикантите веднага взеха да вадят калъфите и да сглобяват инструментите. За да не им се мотам в краката, аз се заех да вдишвам яростно и с пълни гърди прекрасния въздух и да възприемам гледката, която се откриваше надолу към долината с град Сион и към отсрещния масив на Алпите. Направиха ми впечатление две неща: от всички вили наоколо, на видно място, неумолимо се вееше швейцарския флаг и имаше много цъфнало мушкато по балконите. Всичко това, заедно с всеобщата еднакво сресана зеленина, страшно ми приличаше на пейзаж от многократно получавана една и съща пощенска картичка.

          Четирите инструмента, вече сглобени, бяха подпрени на стената на вилата, за “да свикнат” с околната температура.

Шарли (с неговото добре отрепетирано гостоприемство) беше подредил за аперитив два вида бяло вино, собствено производство и за мезе – фъстъци и зелени маслини. Започнахме да подгряваме с лек разговор за малки неща и големи първи глътки. Освен Йост, още двама от квартета бяха с жените си – все дами на възраст около петдесетте, с балсамирана някогашна хубост. Подпитваха ме как се чувствам в страната, харесва ли ми? Във въпросителните им изражения долавях, че се чудят – какъвто съм финяга - какво ли правя в съботите и неделите. Те нямаше как да знаят, че хубавото на самотата е това, че те кара по-често да си измисляш паралелни животи и понякога да се чудиш – сега в кой от паралелните си светове се намираш.

Мамка ти, домнуле сомнуле

     
          От колата до брега на язовира настъпил пет черни бръмбара. Два мъжки и три женски, но Мишо Сома даже не ги забелязал. Макар и видимо подмладен този ден, той все пак отдавна не бил във възрастта да ахва радостно от всяка пълзяща и мърдаща твар. Просто ги настъпил без да иска.

          Малко преди това, бил спрял съвсем хладнокръвно оранжевия москвич направо в камънака, встрани от пътя и въпреки страничния наклон. От руското возило до водата имало не повече от 40 дни разстояние. Оп! Чакай! Това с четиридесетте дни ще остане чак след края на разказа, а тук трябва да е: “не повече от 40 метра разстояние”.

          Водата била спокойна, с бледа, млечно-сивкава мараня над нея като ореол. Сторило му се дори, че имала малко лукав вид, сякаш криела нещо. Мястото не било от най-привлекателните, било направо грозно – обрасло с онези сухи драки, дето им викали “христов венец”, с жълти като бабини зъби трошливи камънаци и без нито едно дръвче за сенчица, или за просветление. Но за Мишо Сома, то било много магическо. Тук, два пъти вече – информацията била от достоверен източник - се появявал сом. Бавен и невероятен, като Лохнеското чудовище, така го описвали очевидците със страхопочитание. И пак точно за тази вода, врачката от едно турско село му предрекла, че “ще хванеш нещо, дето веднъж се хваща, но много да внимаваш да не ти се изплъзне друго”.

          Не знам дали вие знаете, какво е да си обсебен от желанието, какво ти, направо от манията, да хванеш сом. Както се вика, влязла му била сомова кост в мозъка. Станал бил като сомнамбул. До късно вечер обикалял разни маниашки сайтове за риболов, които все завършвали накрая на “.com ”. И това го влудявало още повече, защото той го четял като “сом”. В специализирана литература научил не само латинското име на сома, но и как му викали на седем други езика. Разказвал на свои приятели-рибари: “ще хвана такъв сом, че да нахраня половината Сомалия”. До такава степен се бил повредил, та даже познатите му твърдели, че настъпили морфологични изменения в него - главата му се била приплеснала от темето към брадичката, а устата му се опънала към двете уши, досущ като сомова муцуна. Да не говорим за погледа – един такъв рибен и във всяко отношение, досущ като поглед на звено от върха на хранителната верига.
          Затова и Мишо, хванал здраво новия си турски харпун, кепа и двете въдици с лазерно наточени куки и тройки, въобще не забелязал онези пет черни бръмбара, дето ги споменахме в началото. Направо ги прегазил като Хитлер Полша.

Къщата с часовника

            Коко иска да влезем вътре. На минаване покрай нея е видял, че е тъмна и страшна, а страшното винаги привлича. Само една мъничка, червеникава светлина се е мярнала през едно от прозорчетата. „Това е аларма”, казва той. В неговото съзнание тази къща е едно много загадъчно и призрачно място.

„Искам да влезем в тази къща. Тя е измислена. И в нея сигурно има много играчки. Палячовци, кукли, колички. Искам да влезем. Хайде, де! Ама с тебе, защото мен много ме е страх сам. Хората ги няма защото са отишли да живеят в другата им къща.”

И защо са сложили аларма?

„За да не влезе някой да им открадне играчките. Или времето.”

За него къщата с часовника е тайнствен свят, плашеща риба, която неудържимо привлича.

На другия ден посещаваме къщата и се качваме чак на тавана, където е механизма на часовника. Бащата на днешния собственик е правил часовника сам, през 1957-58 г. Изумителното е, че е нямал китка на лявата ръка, изгубена вследствие на взрив на бомба. Зъбните колела са от бронз, отливани са в Пазарджик по специално зададени размери. Така бай Тодор с едната ръка се е увековечил. Това е единствената частна къща с часовник в България. Има други подобни, но те са обществени. Кой ще наследи часовника? Сина на бай Тодор – Христо, има двама сина, но те си имат нови, уредени къщи и едва ли ще се върнат отново в старата.

Къщата с часовника, строена в 1931 г. (сн.Алекс Попов)

Къщата с часовника. Много добре поддържана, тиха къща. Бяла къща.

От вътрешната страна, откъм механизма, часовете са написани наобратно и стрелките също се движат обратно, както е всъщност при всички часовници гледани от обратната страна. Сигурно така е и с времето. За нас то върви по един начин, а погледнато от друго измерение, от друга страна, то върви по напълно противоположния път.

Така както за Коко хората вървят по два противоположни, но напълно нармални пътя – малките растат и ще станат големи, а големите се смаляват и един ден стават малки.

В къщата с часовника времето сякаш е спряло. В нея за време не се говори.

Стрелките се въртят, механизмите цъкат, и времето ни чака да направим геройство, или някоя грешна стъпка.

Времето…

Тръгваме си с Коко от къщата с часовника, радостни от това, че сме били заедно и че (почти) сме видели нещо толкова тайнствено, неуловимо и… страшно, като времето.

(Къщата с часовника е в град Ракитово, в южната махала по пътя за ресторант "Светлоград". Строена е през 1931 г, а часовника - през 1958 г)

Крилото

            Неговите приятелки му помагали. Те приготвяли картонените кутии и другите леки материали, режели каквото трябвало, държали където имало нужда. А той, юнакът, който искал да лети, след много блъскане, скрепване и правене-струване, най-после стъкмил крилото. То било едно много голямо, дълго и широко крило, с правоъгълно сечение, подобно на двойните крила на едновремешните авиони и по средата - със съоръжение за намърдване на човека. По форма, било леко извито като аборигенски бумеранг, но това ви го казвам само на вас, защото по онези места никой не знаел какво е това бумеранг. Естествено, веднага се преминало към изпитването му, че сърце юнашко не трае, но преди това, си направили обща снимка, за всеки случай.

            Започнали с една архаична камионетка, останала от текезесарските години – юнакът се качвал на каросерията с крилото, засилвали се по един пуст път, с най-високата възможна, за пътя и за машината, скорост, и оттам се оставял на прегръдките на вятъра. Неговите приятелки, разбира се, били там, а също и няколко деца и кучета - както се полагало при подобни явления. Имал няколко неуспешни опита първия ден и крилото даже леко било повредено. На втория ден, той бил още по-мераклия - от 7 сутринта започнал да го поправя, и след като приключил, яхнал пак камионетката по стръмните пътища. Късметът му го сграбчил чак към единадесет, когато се явил вятър и се въздигнал постепенно и неочаквано, чак до височина, колкото пет-шест триетажни къщи. Ято тъмни птици незнайно откъде се появило, порисувало с гракания по небесния лазур и уплашено хлътнало покрай странното съоръжение.             

            Новоизлюпеният Икар го избила отвътре някаква щастлива премала, та се провикнал с разцъфнало гърло “ииюхуууу”. Голяма радост изпълнила въздуха и почти веднага оросила и земята. Камионетката бибиткала, приятелките му викали и се прегръщали, а децата и кучетата реагирали според техните си естетически разбирания за радост. Цялата еуфория траяла доста дълго, но в един момент – долу, на пътя, разбрали, че не могат повече да следват крилото – толкова бързо се понесло то във висините, подето от някаква закачлива умисъл на вятъра. Юнакът преминал над обширна площ с буйна растителност, като се чудел, колко непознато красиво може да изглежда всичко познато, гледано отгоре и бил леко главозамаян от усещането. Крилото се мятало по въздуха, досущ платноходка от стиропор, пусната в езеро – т.е. неуправляемо – ту слизало ниско долу, почти до върховете на храсти и дървета, ту се издигало нагоре, кривяло наляво-надясно, но летяло и летяло. Всичко било първично, тихо и истинско.

            Юнакът летял така ден, два, три... Кръжал над села, над махали с по три-четири стари къщи от граден камък, каквито били повечето от старите къщи по този край, прелитал над върхове и рекички, подплашвал отгоре стада с овце, кравите мучели философски, а пуйките го гълчали като сърдити клюкарки, че им развалял рахата. Съзирал и самотните фигури на магарета, които изглеждали странно безкраки отгоре. Те гледали с недоумение към небето и се чудели какъв е смисълът на джунджурията, която се носела над тях. Прелитайки над една джамия, той усетил да го промушва от високоговорителя гласът на мюезина, но не разбрал дали този глас носел благословия, или проклятие. Погледът отгоре го карал да усеща някакво божествено надмощие, сякаш се чувствал нещо повече от хората, животните, растенията под себе си. На третия ден, обаче, бил явно попритеснен – вятърът не стихвал и той продължавал да се носи като небесен “летящ холандец”, без да може да се приземи. Душата му се преситила на пейзажи, на гледки, на красоти и на летяща поезия. В един момент си дал сметка, че има проблем и той е в това, че няма храна, вода, и не може да ходи по голяма нужда. С малката се справял добре и дори му било приятно, защото го правел нетрадиционно – вятърът го гъделичкал и си играел със струйката, като малко дете на чешма.  През тези дни, той почти не спал – на втората нощ, задрямал за малко и блажено засънувал, че лети безспир в огромното небе, но изведнъж летателният му апарат се запалва, и постепенно, изгаряйки, се приземява благополучно. В този момент се сепнал и за малко не паднал от крилото. На зазоряване минал над някакво езеро, гледал разкривеното си отражение в набраздената от вятъра вода и се чудел дали рибите го виждат. За скачане било опасно високо. Започнал опити да запали крилото с джобната си запалка, за да може изгаряйки то да се приземи, но вятърът му пречел. Помислил за приятелките си, които му помагали в майсторенето и му станало тъжно, че не може, дори една по една, да ги качи за по едно “кръгче”.

Мелба

Нели Мелба, прочутото колоратурно сопрано се събуди в мекото легло на хотелския си апартамент в центъра на Лондон и усети как страшно ú се яде сладолед. Дори промърмори със сънен глас: “Боже мой, бих се отдала на първия човек, който ми даде да си близна малко от неговия сладолед!”

Господ надникна през прозорците на апартамента ú в хотел “Савой”, който Той беше позволил да стане първият напълно електрифициран хотел в Европа, размаха пръст и тихо ú подвикна като юнски вятър: “Нело, я не споменавай напразно името Ми за глупости! Забрави ли, че довечера ще пееш в “Лоенгрин”, ма? Какво ще стане с гласа ти? Не стига дето Съм направил живота ти песен…”
           Мелба, разбира се, не го чу и сякаш за да пропъди досадното желание, размърда пръстите на трийсет и две годишния си ляв крак изпод белоснежната завивка. Реши да си спомни за прекрасната вчерашна вечер. Бяха се събрали както обикновено, лъскава компания от отбрани нейни ласкатели в ресторанта на хотела.

Необичайното беше, че в края на вечерята, тих и необходим като подправка, към тях се присъедини самият мосю Ескофие. “Кралят на готвачите” или “готвачът на кралете”, както го величаеха. Откакто се беше настанила в петзвездния “Савой”, вече повече от месец оттогава, прочутият французин-главен готвач на ресторанта на хотела я ухажваше с такива вкуснотии, че тя скришом си облизваше пръстите. Скришом, за да не я видят и одумват разните му там графини и лордове, които неизбежно търсеха компанията ú. А вчера, след вечерята, този същият мосю Ескофие се беше качил лично да я изпрати до апартамента ú. Там, пред вратата, преди още Нели да разбере какво става, уж притеснителният готвач - магъосник се наклони към ушенцето ú съвсем естествено, както никой в Австралия не би могъл да го направи, след това прокара финия си кулинарен език по долния мек край на ушната мида, почти до мястото откъдето тръгваше обицата, и ú прошепна: “Имате най-прекрасния глас, който някога съм слушал. Утре вечер, след “Лоенгрин”, ще Ви очаква нещо вълшебно.” Нели Мелба си спомни как от него лъхаше на кардамон, на естрагон, но най се усещаше неговият южен нагон, от което на нея ú стана, разбира се, приятно.

Портокаловото дърво

      Трябваше да направя една анкета – от онези абсурдните, които си въобразяват, че могат да определят контурите на омразата и обичта между различните етноси, населяващи дадена територия. Имах да анкетирам пет български, четири турски и три ромски семейства, с деца в училищна възраст. Бях приключил с турските още предишния ден и в следобеда на този ден, тъкмо прекрачвах прага на гостната на петото българско семейство, когато бях силно тонизиран от две неща – от бюста на домакинята и от едно голямо, зелено дърво в саксия.
Младата жена беше леко закръглена, средно висока, с дълги коси на кичури и вталена блузка, достатъчно къса, че да оставя да се вижда една достойна ивица от корема ú, с пъпа в средата. Но бюстът, ах, бюстът…
      - Малее, какви големи лимони – възхитих се аз без угризения, като гледах към растението, разбира се.
      - Не са лимони. – отвърна жената, с лека усмивка и добре подплатено самочувствие – това са портокали.
      - А! Портокали! Такова голямо дърво и с толкова плодчета – продължих, докато разстилах анкетните листове и се разполагах на масата. – Пък аз…как ми заприличаха на лимони.
      Дървото беше наистина отрупано с плод – имаше поне четиридесетина опулени, почти еднакви топки и будеше респект с размера и зеленината си.

      - Това е семейна реликва. – каза не без гордост домакинът, който седна срещу мен, готов да бъде подложен на кръстосания огън от въпросника – Донесено е било от прадядо ми, преди шейсет и кусур години, от Македония. По време на войната.
      - Преди шейсет години! – не успях да прикрия възклицанието си, като почти забравих за внушителния бюст на жена му и започнах да кроя планове как да изчопля историята на това героично дърво, подпиращо сякаш с лекота тавана и семейната хармония на дома.
      Не се наложи да прибягвам до хитрости – домакинът беше словоохотлив добряк – от тези, дето разказват открито дори и карикатурните случки от живота си. Започнахме това, за което бях дошъл, като помежду въпросите от анкетата слушах одисеята на портокаловото дърво.
      - Прадядо ми участвал в Отечествената война в боевете при Страцин. Може да си чувал за Страцинско-Кумановската операция във Вардарска Македония. Говорим за октомври четирийсет и четвърта – поде младият мъж.
      - Да, да – чувал съм. - отговорих, с интонацията на експерт-историк, макар че единственото, което знаех е, че някакви български части са се мотали из Македонията по онова време, биели се с немците, задигали каквото им е харесвало от манастирите и селата, и задявали македонките – изобщо държали се като истински освободители.
      - Прадядо тогава е бил 42-43 – годишен, поручик от запаса. Още в началото на боевете при Страцин, намира портокалчето в един изоставен немски окоп. Било в глинена саксия, килната на една страна, близо до тялото на убит немски офицер. Растението било не повече от две педи високо. Нали си бил чешит и го влечало всичко свързано с овошки и добитък, когато видял саксията, веднага му щръкнали ушите и нещо в него запърхало. Другите преджобвали труповете на фрицовете, обирали оръжие, пари и разни ненужни трофеи, а прадядо – взел портокалчето. “Сигурно немският офицер го мъкнеше от Гърция като подарък за своята фригидна фрау, чакаща го, я в Саксония, я в Бавария” – шегуваше се многократно през годините той, като оглеждаше тържествуващо околните за да види какво впечатление им е направил с такова “учено” изречение.
      - Според Вас, има ли нещо, от което детето Ви да се чувства притеснено в училище? – зададох поредният въпрос от това всеобщо обществено благо наречено анкета, малко притеснен да не прекъсна нишката на повествованието за портокалчето.

Палимпсест (тъжен разказ)

     През нощта срещу 22 юли 2008 година Иван Добряк, потомък на белогвардейци дошли от Русия през Турция и страстен любител на чая, седна да пише за смъртта на баща си. Написа първата дума - “когато” и спря. Каза си: “Дано този разказ стане най-тъжният на света. Трябва да е най-тъжният на света.”
     И си даде сметка, че когато един син погребва баща си, всеки път се случва нещо мистериозно, непонятно и недоловимо, извън сезоните. Нещо, което сякаш се случва на страничен човек. На някой безделник, който е седнал в отсрещното кафене, пие чай оолонг с мляко и мед и гледа невъзмутимо как в блока отпред, непознат, леко брадясал тип кърши ръце и се чуди какво да прави защото баща му преди час издъхнал.
     Той въздъхна и продължи да пише.
     Когато бащата на Иван Добряк отишъл да поръча некролога за смъртта на своя баща, в печатницата го накарали да седне на някаква жалка, оцапана с мастило масичка и да съчини текста. Седнал той опечален и докато в главата му се гонели думи, които все му се стрували кухи и изтъркани, като “мъка”, “непрежалим”, “твоята доброта”, “липсваш ни”, изведнъж усетил, че в крачола на панталона му се напъхало нещо голямо и внезапно. Църкащо и раздиращо. Истински жив снаряд, дошъл сякаш от друг свят. Плъх. Баща му се стреснал, изпуснал химикала, или по-вероятно - химическия молив, защото това станало през шейсет и седма година, може би извикал, инстинктивно хванал плъха през крачола и с погнуса започнал да го стиска с ръце. Хората от печатницата, които били в стаята, явно нямали бащи за погребване този ден и започнали да се хилят на резките и паникьосани движения на своя клиент. Ето тази поотупана от прахта - тук пишещият се почеса зад ухото защото не му хареса женския род на думата “прах” и реши да я сложи в мъжки – та, тази поотупана от праха случка, свързана с погребението на неговия дядо беше запомнил Иван, разказана от баща му. Споменът с плъха в панталона и кикотът на мъжете в печатницата се беше запечатал трайно в съзнанието му като негов личен спомен и без да е записван някъде, беше надживял баналния текст в некролога.
     Четиридесет и една години по-късно, когато на двадесети април 2008 година към осем вечерта бащата на Иван Добряк бил в предсмъртна агония, синът излязъл на южния балкон на апартамента, погледнал от високото светлините на града, вдъхнал свеж въздух и се обадил на “Бърза помощ”. Линейката дошла бързо и с това се свършили хубавите неща през този ден. С помощта на лекаря, който не си струвало да бъде описван и на шофьора, който бил облечен с анцуг “Пума” и се казвал Галилей, свалили баща му от петия етаж на блок “Плутон” до колата. Иван Добряк тръгнал със своя автомобил след линейката и скоро след пристигането в спешното отделение, една лекарка – нито млада, нито много стара, с добре тренирана безцеремонност му съобщила, че дядото умира и е най-добре да си го прибере обратно у дома, та там да си умре. “Дядото” – така казала онази нито млада, нито много стара кокошка. И той – с чужда помощ - успял да го качи на задната седалка на своето “Волво” - шестнайсет или седемнайсет годишно и потеглил обратно към блока, като преди това преглътнал няколко пъти на сухо. Пиело му се чай. С повечко коняк.

Кръв

На покрива на сградата на един родопски град и съвсем близо до ръба, стои самотна, може би малко колеблива фигура и както се вижда отдалеч – странно облечена.

Сградата изглежда хем изпъкнала, хем леко смалена, въпреки че е на четири етажа и е лято. По-точно - на три етажа, но ако броиш таванските – пак са четири.

Максим…

Не, нека да е… Марирус.

Точно така – Марирус е този, който стърчи несъразмерно голям отгоре на покрива, с възбудени вени, характерно грозноват, като герой от абсурдна пиеса. Обаче, понеже по-горе споменахме, че стои малко колебливо, нека го използваме за допълнение на описанието – на покрива на четириетажната сграда, Марирус се открояваше колебливо като грозноват герой от абсурдна пиеса.

Съсредоточава се уж, а според неговите думи, изпуснати в едно импровизирано интервю за “Le point” - сгъстява въздуха край себе си. Гледа с квантов поглед в една точка, някъде в далечината и иска да осъществи връзка с Онова Наоколо И Навсякъде, което никой не знае как точно трябва да се нарича. И затова всеки го нарича както си знае.

Сградата е точно подбрана като разположение, височина и перспектива. Да е представителна, с ведро изражение и с достатъчно свободно пространство наоколо – откъдето по всяка вероятност идва усещането за изпъкналост. Долу, площадката на двора вече е оборудвана с всички необходими неща – специалното бяло платно с кафявия кант е добре опънато, асистентите с четките са там – важни и в нервно очакване, като свити пружинки. Там са линейката, фотографите, изкуствоведите, камерите, зяпачите… Всеки си знае мястото, защото няма право да пропусне.

Е, Марирус, завърна се у дома…

Къде са сега тези, дето те наричаха “Русо Кървавицата”? Сигурно са наблизо ­ безименни, смалени, смахнати от завист. Или ще следят отразяването на дългоочакваното културно събитие по телевизията.

            Градчето плете спокойния си ритъм – движещите се като хлебарки автомобили, тъмните хора по балконите на белите  къщи, нарастващата снага на пушек от нещо запалено в края на ливадата на отсрещния хълм. Градският пейзаж е попълнен с нови офиси на банки, магазини за мобилни телефони и дрехи втора употреба. Зелената елипса на стадиона. Лятото е примамливо тук - въздухът е чист и приятелски се вмъква в дробовете на хората. Дърветата, с различно зелени премяни – по-тъмнозелените на черните борове и по-светлите на габъра и на бука, създават една рядка феерия, омайваща туристите идващи от равнината. Зеленото сякаш убива силното слънце и то не е така ослепително за очите.

            Да-а, всякак са го наричали. На Запад го приемаха като ексцентричен артист и медиите го хвалеха, защото им пълнеше колонките с арт-сензациите. Тук, у дома, естествено, го мислеха за побъркан некадърник. Като “какво толкова”. Макар че вестниците не пропускаха да отразят всяка негова проява в чужбина, така както и на Кристо – другия ексцентрик. И ето, сега се беше върнал. Сякаш беше избягал от картината на местен художник и пак се връщаше за да заеме мястото си в нея след години.

За последния скок?

Статуя в един от тунелите на Лувъра

Разказ, който искаше да е друг

            Веднага искам да ви кажа, че отначало този разказ беше съвсем друг, но не му провървя. Бях го публикувал в един интернет сайт, посещаван най-вече от чувствителни жени, с лек уклон към меланхолните есени и  пилешко със зеленчуци и може би затова разказът започваше ето така:

            “Жената си живеела съвсем сама в оня родопски градец. То, уж градец, градец, ама си бил като един малко по-голям, протегнат край реката селски смок. В него имало къщички с прекопани, терасирани дворчета, из които хаотично стърчал по някой стрък зарзават, и разкаляни, миришещи на отлежало спокойствие улички. По тях, важно и методично, кълвяли пилци чак до късна есен – когато, за да спазят поговорката, хората ги брояли…”

Началото не е лошо, нали? Едно такова идилично и някак предразполагащо. След това, обаче, се разказваше за сина на тази жена, който бил женен в Германия, но изведнъж, взел, че умрял. Германката, вярна на своята северна практичност и последователност, изпратила праха на покойния си съпруг с колет в България. Нищо не подозиращата майка получила кутията с праха в родопския градец, но помислила, че това е кафе (защото и преди била получавала колети с кафе и немски курабийки) и с него взела да черпи комшийките, когато ú идвали на гости. Ето как бяха описани събитията към финала:

“А нашата жена, майката де, като получила пратката, естествено, пак събрала комшийки и приятелки на актуална раздумка, сварила кафе от новия колет, само дето германката не пращала въобще такъв артикул този път. Вярно, поучудили се всички, че този път кафето от Германията, имало странен вкус и не се разтваряло както друг път, но кой ги знае там какви щуротии пият сега младите, така казали нейните гостенки.”

В този си вид, разказът си беше сносен и той много се обичаше. Но като започнаха да го одумват, че това било чисто плагиатство, че такъв разказ вече съществувал, че автор му бил Станислав Стратиев, други казваха, че не, това бил разказ от Станислав Сивриев, но го били чели много отдавна, а трети настояваха, че са го чели оня ден – книгата им била още в чекмеджето и бил, ама сто процента, от Чудомир. Аз, разбира се, много се притесних и ми идваше да си отгриза я едното ухо, я едното око, но ако можех, разбира се, нямаше да го направя. Утеших се с това, че и Шолохов някога бил обвиняван, че е плагиат и то за цял роман, да не говорим, че Моцарт използвал в сонатата си в а-moll (писана в Париж през 1778 г) цяла партия от една соната на Хюлмандел. На мен историята ми беше разказана от една леля и мислех, че е оригинална, защото не съм се и съмнявал, че една истинска леля може да ме подведе. Вярно - и друг път съм имал подобни “откривателства”. Веднъж сънувах, как конструирам страхотна машина - много проходима, еднокошова, отпред с мощно гребло, отгоре с жълта кабинка, с красиви лостове за управление, хидравлики и т.н. подробности и когато се събудих с почуда установих, че съм “изобретил” багера.

Както и да е, ходих в библиотеката, намерих след много лутане въпросният разказ, който се оказа на Светослав Минков и в който ставаше дума за колет от Америка, но така или иначе, като изключим различията, двата разказа си приличаха. И въобще не ме интересуваше дето Гьоте бил казал, че само един глупав творец може да твърди, че неговото произведение е само негово. Дали от това, или беше съвпадение, но космите в ушите ми взеха да растат по-гъсто и започнах да виждам околния свят с един нюанс по-сиво.

Зачеркнах разказа и той ме зачеркна, и взаимно се забравихме.

След две-три години обаче – чиста случайност - се появи Снежанка. Тогава, онзи разказ, съвсем самичък дойде при мене: “Сега, виж какво, вика, ние със Снежка си направихме нов разказ, макар и със същото начало, като тук-там само намърдахме малко пряка реч, за повече непринуденост. Няма да ни се сърдиш, сега това е демократично, пък и аз нали си имам собствен живот…”

И започна да си се разказва сам, променен до неузнаваемост:

Гълъби

Тук някъде, според не потвърдени сведения, трябваше да има един герой на още не написан разказ. Но първо съзираме грамофона с въртящата се на него грамофонна плоча. Игличката препускаше по микро-браздите малко уморено и превръщаше физическото стъргане в електромагнитни  импулси, а електромагнитните импулси се преобразяваха в уна палома бланка, която, освободена от тон-колоните, излиташе през разтворените източни прозорци на къщата с много надежда. И ето го – точно там, на двора, на два-три метра пред гълъбарника, кльощав и с оформена лека усмивка, Методи гледаше умилено четирите гълъба с натежалата походка, кацнали на покрива и беше изпълнен с нещо решително и приятно. Знаеше, че сега е повече от готов за герой на интересна история и се надяваше, тайно се надяваше, че някъде някой вече е седнал и пише за него. Леката усмивка, обаче, не идваше от това, а по-скоро от спомена, как като малък не можеше да казва правилно някои думи и обръщаше убедително съгласните в тях. “Гъбъл”, вместо “гълъб”, “кобар” вместо “кораб”.

Баща му правеше ковчези. Методи смяташе, че това трябва непременно да се спомене от този, който ще пише, или вече пише, историята. Впрочем, да правиш ковчези е незабележима и недооценена от обществото работа, която изисква първо да си поне малко философ и второ да свикнеш с мисълта, че не можеш много-много да израстеш в кариерата. Такава или онакава, но благодарение на тази професия, баща му успя да го изучи. Казваше, че цял живот не може да се начуди, как едно такова просто сандъче от мукава и чамови дъски, може да е натоварено с толкова тъжен патос и сълзлива безнадеждност от хората.

Още преди да се пенсионира, баща му започна да си прави свой ковчег, защото не обичаше да го сварват неподготвен. За каквото и да е. Такъв си беше. Правеше го бавно, от орехово дърво и с много орнаменти – като произведение на изкуството. На всеки, който се интересуваше, казваше, че орехът от всички видове дърво, най-добре пазел задгробните тайни. Методи не питаше защо е така, от страх да не би да не го разбере. В главата на баща му почти беше узряла идеята как да направи дъговидни крака на ковчега, та да може да го ползва още приживе като люлеещо легло. Затова преговаряше от доста време с майката на Методи да му направи меко дюшече от дунапрен за дъното и възглавница с кокосова вложка.

Дедо ви, Рилският манастир

Навремето, още когато бях малко манастирче си мислех, че всичко, което хвърчи в небето са кръстове. Тогава тежах две каруци камъни и пет дъба дървен материал и нямах никаква представа, че Земята е кръгла. Толкова кръгла, като два църковни купола, слепени в едно. После се оказа, че не само била кръгла, но се и въртяла на всичкото отгоре. Сега съм далече от времената, когато си мерехме камбанариите с другите манастири; достигнах онази достолепна възраст, в която ставаш хем по-мъдър, хем по-приказлив. Така е – приказливичък съм, но знаете ли колко премествания, пожари, възкръсвания, укрепвания и колко влечения по школи и заблуди останаха зад мен. Понякога съм се усещал много близо, а понякога безкрайно далеч от Бога, но се научих да приемам всичко спокойно. Законите на Гей-Люсак, или откритието, че атомната маса на златото била 196.9665, признавам си, не ме взривиха от възторг. Даже честта, оказана ми от онези от “ЮНЕСКО”, приех равнодушно като крава, спечелила първо място на селски панаир заради доброто си родословие.

Вие да не сте французи? Ааа, руснаци – щото ми стори, че се докачихте заради Гей-Люсак. То вярно, че името му е малко такова, напомнящо за мъжка носна кърпичка с ухание на люляк. Руснаци, значи … Е ми, добре – то всякакви хора трябва да пъплят по земята божия. Хайде влизайте, влизайте…

Щом сте наша кръв, ще ви разкажа историята за руския кръст.

Беше оня ден – сиреч, някъде към 1945-46-а година, но за дедо като мен си е като оня ден. Значи, освен проядените от дървояди дъски, плъховете и кривите бакърени казани в магерницата, криех в моите потайни кътчета и много предмети, покрити с прах и Божия надежда - кръстове, стари ръкописи писани на тишина и сянка, икони сбирани и пазени с векове, напукани от старост и чудодейна сила, а не като тези дето ги продават сега, с фалшиви пукнатини. Руският кръст ми беше дарен през ХVІІ век от един Московски княз. Казвал се Владимир. Или не – синът му бил Владимир, а той се казвал Николай и бил много богоугоден човек. Тежеше четири килограма. Кръстът тежеше толкова, не княза, разбира се, и беше от чисто 21-каратово злато. На предната му страна изпъкваше фигурата на Спасителя, с трънения венец и с изключително сполучливо изработено страдалческо изражение. Руската ювелирна школа беше вече в подем в онези времена и майсторите не гледаха само размерите, а започваха да обръщат внимание и на изяществото, на красивия детайл.

Ох, как обичах миризмата на пържени тиквички с кисело мляко и чесън през тези векове – седемнайсти, осемнайсти, та чак до средата на двайсти век. Когато се понесеше от магерницата, проникващата, но блага миризма, чак смола ми потичаше от гредите. Идеше ми да зарежа цялото си достолепие, да се наредя с монасите на дългата маса и да ям цяла седмица само тиквички - вие им викате “кабачки”. Сега вече никой не пържи тиквички в манастира – и тук минаха на бързо хранене, както и в религията впрочем, но това е друга тема.

Та през тази 1945-а ли е било, 46-а ли, отде се взе един тарикат от Търновския край – учил, недоучил за инженер-химик.

Улични музиканти

Камбаната на черквата удари няколко пъти в ре, и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с Евстати – той своя „Стративариус”, а аз китарата. Евстати твърдеше, че другата камбана – по-голямата, звъняла в си-бемол, а аз настоявах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това няма значение за размера на социалните осигуровки на клисарката. Бяхме се паркирали пред самия главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на „Хлопам на вратите на Рая”. Точно в този момент, отгоре, откъм камбанарията, като истински Спайдърмен с черно расо, се спусна по въже отчето и започна да споменава често “анатема”. А между няколко анатеми, успя да вмъкне и че вместо да сме влезели в храма да се молим, ние сме просили, и освен това какво сме търсили тука, с тези инструменти, а не сме идели да копаме тютюн с други инструменти. Събрахме набързо партакешите си, през което време една баба успя да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, Евстати смутолеви едно бързо „Бог да прости”, и изчезнахме.

Решихме да си опитаме късмета пред отсрещното училище. Викаме си, те днешните ученици имат пари – пушат, пият, коли карат, та все ще снесат по някоя стотинка. Хайде – пред главния вход, и като подкарахме „Един неразделен клас”, после „Тухла в стената”, не си е приказка. Веднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, като много ни се радваха, а някои даже откровено се целуваха. Добре, обаче не пускат кинти. Един вика: елате, вика, ще ви черпим един час по химия при Молекулата, други викат: не, елате с нас на физическо – тъкмо днес ще прескачаме „коза”. Едно очилато сладурче – има-няма трети клас, ни покани да влезем в техния час – те пък щели да вземат събиране и изваждане с двуцифрени числа. Евстати промърмори, че то и без това днес никой почти не смята с трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към Общината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.

Пред Общината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: я се махайте оттука, че днес г-н кмета ще посреща седем делегации. Първо, вика, една делегация от Баден-Баден, и една от Хасковски минерални бани, после по една от Ийст и Уест Страфордшир (тези от Уест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегация от Бъчварската асоциация на Елзас и последната била от бизнесмени от южната част на Източен Горен Анадол. Ама Евстати, нали не е вчерашен, се усети и казва на оня костюмирания, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. Онзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Балканската Дяснодемократична Задруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса – бял, зелен и червен, спряха току пред главния вход. Оттам наизкочиха, кмета, няколко заместник-кметове и някакви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. Портиера тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с мерцедеси в цветовете на националния трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас – „Химна”! - и ние с Евстати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме „Горда Стара планина”. Самият портиер измъкна отнякъде кашон от водка, или от уиски – не видяхме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджия, като освен това и запя доста школувано. След това цялата делегация се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. Видяхме, че и тука няма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. Цигулката на Евстати беше много ценна и той й викаше нежно - моят „Стративариус”, правил му я бил лютиера Страти, от Узунджово. Такава цигулка, вика Евстати, няма друга по света, щото после Страти се отказал от лютиерството и взел да гледа люти чушлета и домати. Абе честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигуларят философстваше, че възвишените чувства се изразявали само с ниски тонове и обратно.

Евстати предложи да идем пред музея, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни бутнат безплатно разглеждане на експозицията от секция „Неолит”. Той кандиса, като само промърмори, че в Женева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката, имаше и няколко майки с малки деца. Аз забавлявах децата като им правех муцунки, а Евстати обръщаше внимание предимно на майките, като се надяваше явно да отпуснат нещо от “майчинството”. Нищо не получихме, освен няколко солетки от малчуганите, като Евстати едвам измъкна своя „Стративариус”, от ръцете на двегодишния Ричард-Десимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да я пълни с пясък.

Точно когато привършвахме мелодията на „Птиците умират сами”, цяло ято птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна някаква още пърхаща водна кокошка. Хукнахме като обезумели към Ветеринарната, да ни изследват за птичи грип – аз, Евстати и водната кокошка, като още по пътя Евстати кихна два пъти. Като пристигнахме, цялата  ветеринарна служба имаше някакъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.

А, питате за птичия грип ли? Абе кой ти мисли за такива работи, когато има ядене, пиене и пари...