Мамка ти, домнуле сомнуле

     
          От колата до брега на язовира настъпил пет черни бръмбара. Два мъжки и три женски, но Мишо Сома даже не ги забелязал. Макар и видимо подмладен този ден, той все пак отдавна не бил във възрастта да ахва радостно от всяка пълзяща и мърдаща твар. Просто ги настъпил без да иска.

          Малко преди това, бил спрял съвсем хладнокръвно оранжевия москвич направо в камънака, встрани от пътя и въпреки страничния наклон. От руското возило до водата имало не повече от 40 дни разстояние. Оп! Чакай! Това с четиридесетте дни ще остане чак след края на разказа, а тук трябва да е: “не повече от 40 метра разстояние”.

          Водата била спокойна, с бледа, млечно-сивкава мараня над нея като ореол. Сторило му се дори, че имала малко лукав вид, сякаш криела нещо. Мястото не било от най-привлекателните, било направо грозно – обрасло с онези сухи драки, дето им викали “христов венец”, с жълти като бабини зъби трошливи камънаци и без нито едно дръвче за сенчица, или за просветление. Но за Мишо Сома, то било много магическо. Тук, два пъти вече – информацията била от достоверен източник - се появявал сом. Бавен и невероятен, като Лохнеското чудовище, така го описвали очевидците със страхопочитание. И пак точно за тази вода, врачката от едно турско село му предрекла, че “ще хванеш нещо, дето веднъж се хваща, но много да внимаваш да не ти се изплъзне друго”.

          Не знам дали вие знаете, какво е да си обсебен от желанието, какво ти, направо от манията, да хванеш сом. Както се вика, влязла му била сомова кост в мозъка. Станал бил като сомнамбул. До късно вечер обикалял разни маниашки сайтове за риболов, които все завършвали накрая на “.com ”. И това го влудявало още повече, защото той го четял като “сом”. В специализирана литература научил не само латинското име на сома, но и как му викали на седем други езика. Разказвал на свои приятели-рибари: “ще хвана такъв сом, че да нахраня половината Сомалия”. До такава степен се бил повредил, та даже познатите му твърдели, че настъпили морфологични изменения в него - главата му се била приплеснала от темето към брадичката, а устата му се опънала към двете уши, досущ като сомова муцуна. Да не говорим за погледа – един такъв рибен и във всяко отношение, досущ като поглед на звено от върха на хранителната верига.
          Затова и Мишо, хванал здраво новия си турски харпун, кепа и двете въдици с лазерно наточени куки и тройки, въобще не забелязал онези пет черни бръмбара, дето ги споменахме в началото. Направо ги прегазил като Хитлер Полша.

          След малко се върнал до оранжевия москвич за да вземе надуваемата лодка, въже, найлонов чувал и разни други дребни такъми и пак се курдисал на брега. Разполагането на цялата инсталация във водата му отнело не повече от 40 минути, защото правел всичко с хъс, но и крайно педантично. Опънал едната от въдиците, нагласил стара футболна топка за шамандура, малко по-навътре от предполагаемото място на сомовото леговище, което преди това “напипал” със сонара. Шамандурата вързал към чувал пълен с едри камъни, спуснат на дъното. А над самото леговище пък, закачил майсторски стръвта – млада, ококорена каракуда на единичната кука и топче нещастни червеи на тройката, върнал се на брега и седнал доволен. Чувствал се като художник, подготвил серия от блестящи скици и на крачка от шедьовъра. През цялото време, дали случайно, или защото обичал старите градски песни, тихичко си тананикал “За мен ти си морска сирена, морякът удавник съм аз”. Ама я пеел накрая - “рибарят удавник съм аз”, защото първо, не бил никакъв моряк и второ, така пó му пасвало на заниманието в момента.

          Водата продължавала упорито да е спокойна и лукава, само дето поизгубила от блясъка си, сигурно заради слънцето, което било слязло вече от небесната сцена, шмугвайки се зад кулисите на отсрещните планини. Точно ей това време, когато денят сякаш не искал да си тръгва, а нощта още не била готова да настъпи, било най-красивото край този язовир. Всичко придобивало един такъв мандариново-пастелен, или дори още по-рядък цвят, та нежните души се изпотрепвали да охкат и да му се кефят.

          Именно в средата на цялото това свечеряване, щото Мишо Сома изобщо не си поглеждал часовника, а пък май и въобще не си го бил взел от москвича, та именно тогава, когато жабите започвали да подгряват за жабешките си оргии, усетил първото дръпване. Кордата изведнъж се опнала, Мишо скочил, посред тананикането, между последната сричка на “морска” и първата на “сирена”, грабнал пръта и възбудено засякъл. Ръцете му леко потрепервали от предчувствие, защото усетил някаква тайнствено шаваща сила на другия край. Все така държейки пръчката, избутал лодката навътре във водата, метнал предвидливо през рамо 70-сантиметровия харпун, хвърлил двете силиконови ръкавици и скочил в гумения съд. През цялото време внимавал кордата да е опъната и като правел леки придърпвания се приближавал бавно до шамандурата. Само си повтарял наум: “Бавничко Мишо!, спокойничко, Мишо!”- за да не му се пръсне сърцето. Бавно, бавно, ама пак си треперел, като колекционер-нумизмат, който правел последните крачки преди да пипне, търсената цял живот рядка монета от І или ІІ век. Като стигнал над мястото на рибата, отворил карабината на вирбела и откачил плувката.

          И тогава започнал танцът. То било разиграване, то било чудо, ама Мишо бил готов на всичко, като японец по време на война. Понеже бил сам, вързал си кордата около кръста, за да може да гребе и да мори сома. Две гребвания напред, едно назад, две вляво, четири вдясно. После завъртане в кръг, плясване, завъртане в обратен кръг, пак шумно плясване… Речна самба за двама. Колко са танцували така, колко са се морили двата сома не се знае, но отдавна било тъмно. И по едно време, което пък съвсем не било ясно кое време било, но със сигурност се разпореждали вече малките часове на нощта, двукракият сом сметнал, че рибата-сом е достатъчно изтощена, защото изглеждала поуспокоена. Започнал на леки припомпвания да я изтегля към себе си, да я изтегля и да се подготвя. За какво ли да се подготвя? Ами за харпуна. Изкаран на повърхността, едрият дънен обитател усетил промяната в налягането спрямо дъното и това много го нервирало. Започнал пак да се мята, да се вълнува и най-вече да вълнува малката гумена лодка. Стигнало се до такова положение, че не можело да се разбере кой кого вади – в единия край на кордата сом и на другия край пак сом. Само дето единият се казвал Мишо. Някакъв дуализъм имало в цялата работа и някаква вътрешна крехкост на момента. Сякаш насън, мокър и изтощен като бог, рибарят снел харпуна от гърба си, прицелил се в своя див, мятащ се, уж с последни сили, антипод и стрелял. Кога успял да свàри и да размотае кордата на харпуна и да си увие другия край пак около кръста, направо си останало загадка даже и за самия него.

          Именно оттам нататък нещата се развили хем необичайно, хем мълниеносно (както стават истинските неща) – за не повече от 7-8 минути. Възможно е през тези минути всеки да си е мислил за другия, но най-вероятно е мислел за себе си. Сомът, с безкрайно наранено достойнство, драснал с всичката дива сила на 100 килограмовото си тяло направо към дъното и когато по-късата от двете завързани около кръста на рибаря корди се опънала, той просто го повлякъл след себе си. Мишо се претърколил през лодката и започнал отчаяно да рита и да маха с ръце, защото не бил съгласен с тази подводна среднощна разходка. В тези драматични мигове, Мишо се сетил, незнайно защо, че на румънски, сом било “сомнул” и почти се усмихнал на нелепата си хрумка. Дори успял да си каже наум: “Мамка ти, домнуле сомнуле!”

          След два дни, повиканите двама водолази, влезли почти от същото място. Ориентир им бил оранжевият москвич, който като вярно куче си стоял още там - пак на четиридесетина метра от брега. При четвъртото спускане, единият от водолазите закачил първо кордата, после намерили подпухналото тяло на Мишо с полуусмивката. Чрез дърпане, успели да извадят на брега и сома със забитата в него стрела и все още, с едва забележими признаци на живот. Бил наистина впечатляващ екземпляр.

          След погребението, всички опечалени опитали от пържения сом с наливно бяло вино. И казали “Бог да го прости, Мишо! Голям рибар беше!”

         Но никой от тях така и не узнал как е "сом" на онези седем езика.

              (От Сборника "Исус ми прати sms", изд."Арс", 2009)