Храмовете Хаджар Ким и Мнайдра в Малта

Малта е малък скалист архипелаг от 7-8 островчета в средата на морето наричано Средиземно, което както личи от името е в средата на Земята. В Малта няма гори, няма реки, няма планини. Но е рай за туристите и за любителите на историческите забележителности и морските спортове.

Какво ме впечатли от първите часове? Първо лявото улично движение. Така и за няколкото дни на престоя ми не успях да свикна като пресичам улицата да гледам първо наляво, а не вдясно като у нас. Добре развитата мрежа от автобуси е друга особеност на Малта. На практика можете спокойно да стигнете всяка точка на двата големи острова с автобус, като разписанията им са добре означени и достъпът до информация за линиите е лесен. Градежът на 90 процента от сградите е от дялани варовикови камъни, с жълтеникаво-кремав цвят – крепости, катедрали, домове подпорни стени, огради. Този стил веднага се набива на очи. Интересен е – създава усет за стегнатост, подреденост.

Най-старите мегалитни храмове в Малта – Джантия на остров Гозо, както и Хаджар Ким и Мнайдра са също основно градени от този вид варовикова скала. На тях трябва отделно да обърна внимание. Това са храмове изградени от цивилизация живяла на островите от четвърто-трето хилядолетие - 3600 г. до около 2500 година пр.н.е. По-стари от египетските пирамиди, Стоунхендж и повечето други мегалитни храмове. Само Гьобекли тепе в Турция държи първенство – от него по-стар мегалитен, стоящ храм няма.

Трите мегалитни храма са изследвани многократно със сериозни археологически разкопки през последните двеста години. За цивилизацията изградила тези стоящи каменни храмове нищо не е достигнало до нас – като име или култура. Първо пускам снимки от храмовете Хаджар Ким и Мнайдра, в южната част на главния остров. Те също, както и храма Джантия на Гозо са в списъка на Юнеско за световно културно наследство. Хаджар Ким е проучван за пръв път през 1839 г от английски офицер, а през 1949 на място са открити три малки стауетки. Мнайдра е по-близо до морето и е изгревно ориентиран по посока на слънцето храм. И двата храма са от типа „трилистник“ или „детелина“ като план.

Автопортрет със залез и червена блуза

Значи, глейте сега, бях решил да готвя пиле с праз, обаче като нарязах праза, видях че имам и наронен нар, а и круша от неизвестен сорт и после не знам какво ми стана… Джас-прас и си направих мозайка-автопортрет. Необходими продукти – нарязан праз, един наронен нар, половин белена круша нарязана на ситно, но за носа оставих по-голямо парче, обелки от краставица, една мандарина, белен шам-фъстък. Може да не си приличам много, но пък съм сладък, щото после се изядох целия (праз и круша? – спокойно, праза отиде при пилето в тигана). Впрочем автопортрета се казва „Автопортрет със залез и червена блуза“ (ако се чудите какво правят онези резени мандарина, горе над главата ми – това е залеза).

Блусът, Алън Ломакс и размисли около един филм

Във филма „The Blues - Feel Like Going Home“ на Мартин Скорсезе много пъти се споменава името на Алън Ломакс. По време на Голямата депресия в САЩ,, забележете, Библиотеката на Конгреса подкрепя множество културни проекти, един от които е за запазване на традиционната музика. По този проект известния музиколог Алън и баща му Джон обикалят Юга и откриват стотици самоуки музиканти и им правят първите записи, много от които са останали в историята. Така в Щатския затвор на Луизиана те намират Лед Бели, и го записват - така както си е със затворническите дрехи. Филма започва с едно живо изпълнение на „Snake dance“ – емоционално изпълнение на малка флейта и два тъпана, в което музикантите не само свирят, но и играят. Те живеят музиката. Всъщност това е цял ритуал, култура. Така са били и нашите свирачи на хора по селата в отколешни времена – кавал и тъпан или гайда и тъпан, макар чувствата и усещанията да са различни. Във филма виждаме и чуваме Мъди Уотърс, Сон Хаус, Джон Лий Хукър, а за кратко се появява и любимия ми блусар Кеб Мо, с чиито песни в колата, пътуването ми се превръща от отегчително в приятно. Скорсезе е майстор, знаем. Умее да разголи душите, да подбутне нещата така, че да станат тъжно - весели, а също и да предизвика интереса на зрителите към целия път на легендарния стил „делта блус“, от африканските корени до днешните времена. Защото съгласете се - блусът е хибрид - африканска душа примесена с американска тъга и мъка. Точно това се усеща ясно в старите блус-изпълнения от 30-те или 40-те, превърнали се в стандарти. Неуморната теренна работа на Алън Ломакс ми напомня на нашите първи етнографи Ангел Букорещлиев, Васил Стоин и след тях Николай Кауфман, които също са скитали от село на село, от къща на къща, да търсят и записват автентични мелодии и песни, които днес биха били забравени ако не бяха те. Тяхната работа също буди възхищение. Кауфман е този, който открива специфичния неделински двуглас. Той е този, който открива и невероятната Файка Сиракулева, от която през есента на 1954 г. ще бъде впечатлен и същият Алън Ломакс при идването си в България. Плод на записите правени по време на това посещение е плочата с автентични народни песни издадена след пет години като „World Library of Folk and Primitive Music Vol XVII: Bulgaria“. Ломакс, помним, е този, който намира и грамофонната плоча с българска народна музика, в някакъв забутан магазин в Ню Йорк през 70-те години на 20 век, в която е и „Песен на овчарката“, изпълнена от не много известната по това време дори у нас певица с артистичния псевдоним Валя Балканска. Той е човекът, който ще настоява песента да бъде включена в златните грамофонни плочи, поставени на „Вояджър“ 1 и 2, като послания към други цивилизации. Ние, в България, ще разберем, че тази песен лети в космоса, чак след няколко години, от документалната поредица на Карл Сейгън „Космос“. Всъщност „The Blues“ е документален филм от седем серии, във връзка със сто-годишнината на блуса, отбелязана през 2003 г. в САЩ. Целта на филма е и да запознае днешните по-млади поколения с възникването и историята на тази музика. Всяка част е режисирана от различен режисьор, между които освен Скорсезе виждаме един Вим Вендърс и един Клинт Истуд. Истинска наслада за феновете на блуса.

Скалната църква край Михалич

Скалната църква край село Михалич. Единствена триконхална скална църква у нас, със стъпала надолу, мамещи към тъмното и потайно сакрално място. Местността се наричала „Айпандо“, което идвало от „Свети Пантелеймон“.

Чудиш се и се маеш как е дълбан целият този храм в дълбочина и височина, във варовиковата скала. Колко ли време е дълбан, от колко ли души и изобщо какво търпение е трябвало за да дялаш скалата с месеци, години и животи. Нямало ли е за тези каменари и вярващи артрит, ревматизъм, тендовагинит – можем само да гадаем. И всичко в името на вярата, спокойствието на духа и тишината. Има ги и сега в този скален храм.

Крепостта край с.Маточина

Руините на укреплението Букелон или Букелу, край село Маточина, на 600 метра от турската граница. Тази крепост, заедно с още една (Провату), която не е идентифицирана днес, е осигурявала северния фланг на защита на Одрин или средновековния Адрианопол. Край нея са се водели важни битки през вековете. През 378 г. наблизо е дрънчала голямата битка, в която готите правят на пух и прах римските легиони на Валент.

Крепостта е играла роля и в българо-византийските войни през 8-9 век. В 1205 г. битката на Калоян с рицарите от 4-ия кръстоносен поход, водени от Балдуин е била недалеч от това място. Всъщност най-вероятно самата висока кула, която виждаме сега е по-късна – може би строена през 13-ти или 14-ти век. За кратко крепостта е била и седалище на епископ.

В момента на моето посещение кипяха археологически разкопки от екип на Мариела Инкова, които целят да разкрият старите стени на първата крепост и да установят значимостта на обекта. Името Букелон, според археоложката идвало от „букеларии“ – в римската империя така се наричали охраната на едрите земевладелци. Те били хранени с бисквити, направени от препечен бял хляб и оттам вероятно започнали да наричат така крепостта. На една от страните има изписани с червени тухли инициали „М,Н,А“, които най-вероятно са от името на изтъкнат византийски соколар живял през 13-ти век, когато е достроена и високата кула. Нямат нищо общо с български цар Михаил Шишман, както се опитват да направят връзка някои пишман патриоти. Реално, крепостта е била твърде кратко време в български ръце през всичките векове, та чак до 14-ти.

А Маточина днес е село само със 7 жители. Пътят до него от Свиленград е в окаяно състояние, а асфалтовата настилка е от периода на ранния Бай Тошо. Недалеч от кулата, в ниското, се вижда модерното телено заграждение, което ни пази от тълпите мигранти. Странно – преди имахме строго пазена граница с кльон, някой да не избяга, а сега имаме кльон някой да не влезе в нашия рай.