събота, 30 декември 2017 г.

Чомаковските чукари



          Много пъти съм бил по Чомаковските чукари – но не за да търся ниши или скални светилища, а за да търся марокански скакалци. Помня как пилотът на вертолета, който пръскаше срещу скакалците се хвалеше, че прелетял много ниско в чуден скален каньон и на мен ми беше прозвучало много подмамващо – какъв ли ще е този скален каньон. А сега сме бойна група тръгнала да търси скални образувания и силни усещания точно там – в този скален каньон. Е - не  сме с вертолет, а с краколет. Времето е слънчево, а пътят след Летовник направо гвачи – текат вади и малки ручейчета отвсякъде – нали се топи снегът, паднал преди няколко дни. Оставяме колите на шест-седемстотин метра преди село Чомаково и потегляме към неизвестното. Освен че се пазим да не се окаляме, внимаваме и да не стъпим в някое кравешко биоразнообразие – има ги много. Отсреща в далечината се виждат гордите скални зъбери на Моняк, врязали се дълбоко в съзнанието и в пейзажите кърджалийски, пазещи своите древни истории и мистерии. А по-наблизо пред нас се зеленеят едни ливади като в Ирландия, както сме ги гледали на снимки. Напредваме бавно - че то закъде да бързаме - скалите няма да избягат - виж нашите хипотези и догадки - може. Пресичаме едно дере – даже май два пъти го пресичаме, като някои хора даже се хлъзгаме и правим лупинги в калта, но слава богу, фотоапарата няма и драскотина, и след няколко такива кални перипетии стигаме до голяма скала с многобройни ниши – като сирене ементал. Тъмен „ементал”, на места с червени оттенъци и издатини. Една такава "арт-скала". 

петък, 8 декември 2017 г.

Главното е, че историите предават чувства

"Историите могат да развличат и понякога да образоват или да защитават дадена гледна точка. Но за мен главното е, че те предават чувства. Те извикват това, което споделяме като човешки същества отвъд нашите граници и нашите раздори. Бляскавите индустрии се блъскат около историите; книжарският бизнес, киноиндустрията, телевизиите. Но в крайна сметка става дума за това, че един човек казва на друг: ето какво чувствам."


Казуо Ишигуро - цитат от речта му по време на церемонията за връчване на Нобеловата награда за литература на 7.12.2017 в Стокхолм.
Снимка: Jeff Cottenden
Цялата  реч на Казуо Ишигуро може да бъзе прочетена тук.

сряда, 29 ноември 2017 г.

Брокенски призрак на Моняк


                            Говориш с тебе си като море,
                            защото силата понякога е в самотата
                            и във смъртта е силата, но днес не ти се мре -
                            нека първо да се разнесе мъглата...

          Тази песен ми блуждаеше в главата, докато шетахме по билото на средновековната крепост Моняк, и мъглата наистина взе да се разнася откъм моста на Лисиците. И тогава видях Брокенския призрак. Долу върху мъглата лежеше сянката ми - неясна, заплашителна и ореолеста. Винаги когато слънцето свети отзад, а сянката ти лежи върху бял и влажен екран - мъгла или облак (което е едно и също) се появява феноменът "брокенски призрак". "Брокенски" защото за пръв път е бил описан  на връх Брокен в планината Харц, нейде у Немско в края на 18 в. Ако беше описан за пръв път на Моняк, наричан връх "Хисар алтъ" от местните, щеше да се нарича Хисаралтъшки призрак, макар че пък виенското колело като е описано за пръв път във Филибето, защо не се нарича "Филибелийско колело", или "пловдивско", а се нарича "виенско", ъм? Мъглива работа е това с имената. Призрачна.
          Сетих се и за Жофруа дьо Вилардуен - нали и той е шетал по тези крепости, заедно с Анри Фландърски, братът на Балдуин през 1205 г. Мислех си какво ли са правили войниците на тази крепост, когато е имало мъгла. После спрях да мисля. С моите приятели си сипахме по чаша вино...
          Беше красиво. Долу, под мъглата се таеше село Широко поле. А от другата страна - към моста гледката си беше както винаги велика.

Мостът над яз."Студен кладенец" гледан от "Моняк"


събота, 25 ноември 2017 г.

"Кралският гъделичкар" с премиера в Пловдив

          В култовия пловдивски клуб „Петното на Роршах”, беше представен новият ми сборник с разкази  „Дневникът на кралския гъделичкар”, съвместно с книгата с разкази на журналистката и писателка Светлана Дичева – „Разкази от черен шоколад”. Двете книги представи писателят Александър Секулов. Той задаваше въпроси и към двамата свързани с тънкости и тайни от работилницата на всеки писател - как събираме идеи и теми за разказите си, как преценяме кои от тях да останат и кои да махнат, каква част в разказите почива на истински случки, и каква е измислица.



          Следваха въпроси от публиката към авторите за техните книги или за това, което са споделили относно начина си на писане, след което водещият Александър Секулов покани  пред микрофона собственика на издателство „Лексикон” и съсобственик на най-голямата издателска къща за преводна литература ИК „Бард” – Йордан Антов. Той завладя публиката в клуб „Петното” с истинска лекция за издателското изкуство. 
          Срещата завърши с раздаване на автографи и с неформални разговори на чаша бира.

събота, 18 ноември 2017 г.

La belle dame sans mélancolie


                            Недомълвяш лунава, малките думички,
                            от които паячета ще тръгнат по кожата ми
                   на един дъх един от друг
                   дъхави
                   с килнат от мохитото нимб
                   вместо това си говорим глупости -
                   за котките, снобския Côte d`Azure,
                   руйната реколта от грозде и есен
                  забавляваш се да пукаш
                  балоните на копнежа – притъжна и нежна,
                  по тихите балкони на вечерта
                         по телата – притихнали сутри
                        На сутринта -
                        сухите стъпки на двама,
                        които уж приличат на нас,
                       се разделят с почуда:
                          само очите ли остаряват
                           в меланхолията на пейзажа.

понеделник, 13 ноември 2017 г.

Водата ти зелена, вятърът ти кафяв

       
          Красотата е неуловима. Красотата на есента те кара да спираш на всяка крачка, но знаеш, че не можеш да я хванеш в капана на фотографиите.



           Окото е ненаситно, а техниката - безсилна пред багрите на циганското лято в Източните Родопи.


           Така преди време, помня, си бял изрязал цели страници в едно френско списание, посветени на есенните цветове на канадската гора. Пазех ги в папка тези изрезки и им се любувах с години. И мечтаех да видя всички красиви гори по света в есенните им одежди. А още не бях опознал Родопските гори.


          И ето сега плах опит - оказа се, че водите на язовира са зелени, а вятърът - кафяв.  Водите наистина бяха зелени, а вятърът дали е бил кафяв - фотоапарата не го показва, но трябва да се доверим на Коко - той каза, че е кафяв.

вторник, 31 октомври 2017 г.

Диоген, тиквите и онова мъничко нещо

          Диоген Миткалото, живееше в едностайна бъчва без ТЕЦ, но с южно изложение, край „Факултето”. В този последен ден на октомври, надвечер, излезе както обикновено с фенера си от тиква да търси Човека. Още го наболяваше главата - вчера до късно беше чел Вазов на шльокавица. "От шльокавицата ще да е - не от Вазов", помисли си. Вятърът беше стихнал и може би затова си затананика „Вятър ечи, Балкан стене”, но без особен ентусиазъм. Вървя дълго по улиците, виждаха се и други хора – най-вече деца с бабите си, с фенери в ръце. Фенери от тикви.  Миткалото много се зачуди. "Те пък какво ли търсят с тези фенери. Дали не ловят приказки с тях"? Минаваше край паметника на американските летци дето загинали докато търсели майка си и баща си в небето над София и се беше замислил, абе защо, аджеба, тез американски летци все търсят майките си и бащите си над екзотични страни – Виетнам, Ирак, Сърбия, и тъкмо да открие отговора, гледа насреща му Душко Добродушков.
-                -  Ти пък какво се мотаеш тука, аз търся Човека, ам ти… – попита го Диоген.
-                -  Ами аз, такова, Диги… нали знаеш, търся тикви – ден година храни.
-                -  Ееее, все за кльопачка мислиш, бе. Няма да седнеш да прочетеш някой разказ. Например от Елин Пелин – смъмри го добродушно Диоген.
-                -  Ааа – чета аз, чета. Даже преди да си опека поредната тиква първо вдълбавам по кората някой цитат, я от Славейков, я от Вазов, а веднъж даже и от Вапцаров. Па ú се любувам, любувам и тогава чак ще я опека – ей така както си е с литературата по нея.
          Засмяха се. Диоген гледаше човека, а Душко гледаше в тиквата на Диоген. Па плеснаха с ръце и се прегърнаха. Душко извади една плоска с тиквов първак и отпиха – единият – за Човека, другият за Тиквата. После изядоха тиквата. Печена. Върху стари вестници и списания.

          И двамата не знаеха, че вътре в тиквата-фенер живееше много мъничко човече – то си беше направило също фенер от тиквена семка. И то търсеше. Нещо много мъничко…Но какво? Ще ви кажа, ама друг път.

петък, 27 октомври 2017 г.

Колекционер на минало

          Много пъти съм минавал край този вехтошар. Той заема огромен двор на излизане от Кочериново вляво от пътя в посока към Рилския манастир. На входа му се мъдри табела на чужд език "Антиквариат" или нещо такова, но аз си го наричам "колекционер на минало". Защото там наистина попадаш в миналото - в нашето си, недалечно "минало-бешело". Това минало, което не престава да ни казва това, което има да ни казва - стига да можем да го чуем. И да искаме да го чуем.



          Много от нещата на двора са вехтории и нямат никаква колекционерска или естетическа стойност - стари машини, перални, автомобили. Но има и истински "бижута". Като транзисторите "ВЕФ", подредени като войници. Нямаше семейство без "ВЕФ навремето. Легендарната фраза "цъкни вефа да чуем Кидика"... Моят спомен е как вървим по тесните улици на Стария квартал на Кърджали с моя приятел Стамен, той е гушнал неговия "ВЕФ" и слушаме радио "Свободна Европа" в неделя следобед. Тогава пускаха "упадъчна музика" - "Дийп Пърпъл", "Юрая Хийп", и какви ли не от онези хардрокаджиите. Сигналът ту  беше ясен, ту заглъхваше, но ние се кефехме, че нещо такова достига до нас от далечните ефири.


понеделник, 23 октомври 2017 г.

След премиерата на "Дневникът на кралския гъделичкар"

Първата официална премиера на книгата мина.  Фоайето на читалище "Обединение 1913" събра много приятели, хора на духа, любители на разказаните истории. Чуха се чудни звуци на виолончело, чуха се хубави думи за книгата, за издателство "Лексикон", за организаторите от РБ "Н.Й.Вапцаров". Прочетоха се откъси от разкази, имаше спомени, разменени мисли и закачки. От всичко по малко. Имаше атмосфера на приятелство и усмивки. Имаше цветя. И огромно перо от лешояд. За гъделичкане на настроението. И снимки...



вторник, 10 октомври 2017 г.

"Кралският гъделичкар" с премиера в Кърджали

          "Дневникът на кралския гъделичкар"  - книгата и аз, ще ви очакваме в понеделник - 16-ти октомври, от 18 ч., в читалище "Обединение 1913". Ще поговорим за разказите, за някои други истории, около написването или каквото ви дойде наум да питате. Ще бъде забавно и приятно! Книгата ще представи писателят Иван Бунков. Представянето е в рамките на честванията за Деня на Кърджали и се организира от Община Кърджали, РБ "Н.Й.Вапцаров" и издателство "Лексикон".

петък, 6 октомври 2017 г.

Нещо от теб се отдалечава...



Понякога ти се струва, че нещо от теб се отдалечава,

нещо мъничко - не знаеш какво...

Ти го викаш плахо, то се колебае, чуди се,

уж иска да остане, но ти обръща гръб.

Ти не знаеш какво е, но го усещаш - нещо от тебе си тръгва...




събота, 30 септември 2017 г.

Преводачите

          А някога, по старите книги, преводачите ги пишеха на първа страница, непосредствено под името на автора. Чудно!


          Честит ден на преводачите!

четвъртък, 28 септември 2017 г.

"Чистилището" на Златю

          "Открих" Златю Бояджиев. Просто в понеделник отидох в "Чомаковата къща" в Старинен Пловдив и не знам колко време гледах прехласнато картините му разположени по стаите. Знаех - да - че е имал "десничарски" и "левичарски" периоди в творчеството си и лесно  установих кои картини от кой период са. На мен повече ми харесаха "левичарските" картини - щури, абсурдни, бурлескови, многоцветни.

"Суматоха", Златю Бояджиев

          Картините са "чистилището" на един художник, както може би стиховете са "чистилището" на поета.
          Дадох си сметка, че все по-малко неща правим с ръцете си, а все повече - с машини. Дори в изкуството - музиканти, художници, танцьори продължават да работят с ръце (освен с глава) и правят красиви неща, а - парадоксално - писателите - не. Те пишат с... печатарска машина. И с компютри. Посланието го има, но го няма рисунъка на буквите, няма я индивидуалната рисунка на текста. Почеркът.
          Някога на рисуването също са казвали "писане".
          А Златю е уникален. Картините му разказват, дърпат те за дрехите, чоплят ти  сетивата.
          Който има път към Стария Пловдив да иде да го види - ще погледа, ще помечтае, ще се пренесе някъде, където никога не е бил....

сряда, 13 септември 2017 г.

Оверлог-мост

Мостът над язовир "Кърджали" към село Сухово - понякога толкова абстрактен, понякога съвсем истински.

четвъртък, 31 август 2017 г.

Тюленово. Другата България


          Тюленово е море, скали и спокойствие. Друга България? Онази, която не гради огромни комплекси на морето, не завладява плажни ивици, не бетонизира красиви природни кътчета. Тук няма да срещнеш пияни чужденци, които не знаят даже в коя страна са пияни. Това е край, който няма как да не обикнеш, независимо дали идваш за първи, десети или сто и десети път.


          В селото постоянно живеят тридесетина души, но през лятото в скалите има и "пещерняци". В многобройните пещери се настаняват хора, които прекарват по седмица или две в общуване с морето и слънцето. И със себе си. Хора, които се зареждат от общуването с природата, нищо че нямат баня, а "олинклузивът" им са слънцето, морската вода, тишината на скалите. И от време на време китарите.


          Тюленово са рибарите, които си свалят сутрин лодките по релси и ги качват вечер. Тюленово са милите, усмихнати хора, които не бързат за никъде. Гмуркачите, които вадят миди и рапани, или просто съзерцават подводните красоти.

понеделник, 28 август 2017 г.

Доплеров ефект


                         Пътуваме към децата си.
                      Зад нас избледняват бавно 
                         като песни,
                           тези, на които сме деца.
                         Обичта ни винаги по-плътна е
                               по посока на движението.

понеделник, 21 август 2017 г.

Делчево приказка от камък и дърво


          Село Делчево си е пак там - съвсем на края на Пирин - от него се вижда долината на Места с град Гоце Делчев и нататък надигащата се верига на Родопите. Уличките са пусти, къщите са си все същите - едните стари, килнати, но разказват истории. До тях съвсем нови, натруфени - механи и къщи за гости, които не ти се ще да посещаваш. Привличат ме старите - от камък и дърво, с излющена мазилка и криви дървени порти. Къщата на баба Злата, на която се оказа, че съм направил може би последната снимка в живота, си беше там, с некролога на вратата, но се виждаха наченки на строителни дейности. Може би скоро и тя ще се превърне в къща за гости и ще изгуби стария си вид.






петък, 4 август 2017 г.

Киселчово - Бардово бърдо фест

          Не е ли странно - точно тези места, които ни се струват забравени от Бога, са всъщност докоснати от Божия пръст, и там ходят само такива хора - малко странни, малко луди, с китари, акордеони, кофи за перкусии, палатки, и с особени възгледи за това, кое е добро и кое - не. Нещо такова се получи и в Киселчово, в Родопите - място забравено, или докоснато от Бога. Място с библейски пейзажи и големи хора.



Ако се чудиш накъде да хванеш...

петък, 28 юли 2017 г.

На крилeтe на водно конче до "Скалния прозорец"


Изящен полски хвощ - лятно стъбло

          Потегляме сутринта по хладно. След Костино свиваме към с.Божак и малко преди селото оставяме колата. Божак е затънтено село с десетина къщи има-няма. Зелено е. И диво. Нищо че вече е края на юли. В края на селото виждаме кола с пловдивска регистрация и мъж и жена с пъстри дрехи да се суетят нещо до колата. Питаме ги за пътеката, но те казват, че не се оттук и не знаят. Били калайджии. Боже - вярно че имаше и такава професия. Говорът им е един такъв много чист и мек, гали ухото - такъв в града не можеш да чуеш.
          Жената след малко тръгва към ручея с един казан и започва да го търка с пръст и пясък.             Снимам я и продължаваме. Стигаме до малък каньон с водопад - като преди това сме се натъкнали на високи, сочнозелени хвощове. Такива високи не съм виждал. А може и да съм виждал, но обичам да се учудвам. Търсим брод откъде да преминем на отсрещната страна на дерето. Край водата летят множество водни кончета calopteryx. Те са с изключително красива окраска на крилата - зелено-синя металик. Не са виртуозни летци, както е привично за водните кончета - по-скоро полета им наподобява на пеперуден - тромав, артистичен, сякаш са подпийнали. Снимаме ги - толкова са много край нас, та се шегувам с другите, че тук има цяла водна конюшня. След известно лутане преминаваме на другия бряг, защото Венци има спомен, че пътеката е от другата страна. Движим се в гора през повечето време, докато стигаме до сливането на две дерета - Костинското и Голяма Бара. Тръгваме надолу по коритото на последното. Мястото става все по-красиво - причудливи скали се изправят ту от едната, ту от другата страна. Бавно, фотографски бавно се придвижваме напред - снимаме скали, пеперуди, водни кончета, деца.

Калайджийка - една забравена професия

Първото водно конче, което ни даде насока за пътя

четвъртък, 20 юли 2017 г.

"Кралският гъделичкар"* тръгна към хората


          Не, не съм Илия, но днес имам повод да почерпя - "Дневникът на кралския гъделичкар" тръгна вече към читателите в страната. Седемнадесет разказа, които ще ви пренесат в различни точки на земното кълбо и в различни точки на необятните човешки взаимоотношения. Разкази, които дълго след като сте ги прочели ще продължават да отекват в съзнанието ви, да ви  ръчкат, натъжават, или разсмиват.
          Пожелавам много приятни мигове с "гъделичкаря".
          Останалото - здраве!


          *"Дневникът на кралския гъделичкар",изд."lexicon", 186 стр., 12,98 лв

понеделник, 17 юли 2017 г.

Още за дивите Родопи


          Щастлива случайност ме срещна с момчетата и момичетата, които работят по инициативата "Rewilding Europe" и по-специално в частта за Родопите "Rewilding Rhodopes". Една чудесна инициатива, целяща да направи Европа отново по-диво място, каквото е била преди 40-50 и повече години. Бяхме на една от площадките за хранене и наблюдение на лешояди, край село Стари чал, Крумовградско. Говорихме си дълго за лешоядите, щъркелите, за проблемите с отравянето на вълци с пестициди, което косвено може да доведе до отравяне и на лешояди и да провали дългогодишната работа и усилията на много хора по опазването им. В тази връзка от октомври 2016 г към екипа им са дали на разположение и специално обучено куче, което надушва отрови.


          После, пресякохме село Поточница и по тайни пясъчни пътища преминахме река Арда, минахме под махала Кулич и спряхме до скали. Там ми показаха едно от находищата на румелийски трахелиум (Trachelium rumelianum Hampe). Растението е балкански ендемит -  има го само тук на Балканите. У нас се среща в Родопите и по скалистите места на Югозападна България. Както всяко едно от редките растения и това е уникално по своему - расте по скалите - буквално избуява от тях, без да има нужда от почва под него. Поема вода от дъждове и от въздушната влажност. Сигурно сте забелязали близкото звучене на латинското му име с това на трахеята при човека. Наречено е трахелиум защото в миналото се е смятало, че помага за болки в гърлото. Скалата където растеше беше досами отбивката за пещерата "Гоук ин" - път, по който съм минавал многократно с приятели, но без да съм го забелязвал и познавал. Най-ниските стръкове бяха поне на три метра височина - т.е. трудно би могло да ги пипне човек, може единствено да ги съзерцава.
          Разделихме се с Христо, Стойчо, Добри, Деси и другите с пожелания пак да се виждаме и да дойдем някой ден на площадката край Стари чал да снимаме лешоядите отблизо. Сигурно ще го направим. Защото дивото все повече ни привлича и ще ни привлича.

петък, 7 юли 2017 г.

Хенри Торо - "Уолдън" или животът по принцип

          Обичам тези връзки - чуеш или прочетеш нещо, което споменава друго, което пък те провокира да потърсиш трето, четвърто и така затъваш в чудни „открития”. Открития, които си ги е имало отдавна, но ти стигаш до тях по твой си път, с твоите си емоции - почти като в детска игра. 


          Покрай такива „връзки” потърсих да чета Хенри Дейвид Торо.  Дали името му е витаело във въздуха, или съм го мярнал споменато в статия за едно или за друго. Може би нещо свързано с „гражданско неподчинение”. Книгата „Живот без принцип” е в чудесен превод на Албена Бакрачева и може да бъде намерена в "Литернет", а преди пет години беше издадена и в книжно тяло („Сиела”, 2012 г). Зачетох се в описанията на живота и размислите на човека, който е вдъхновявал Ганди, Мартин Лутер Кинг и Мандела, бил е любим на Толстой и Пруст, а също и на френските студенти участвали в майските събития през 1968. Така казват.
          Най-значимите текстове на американеца са в този сборник - там са и тези за природата - приятел на човека, израз на любовта му към  горите и всичко диво, там е и прочутото "Гражданско неподчинение”, което е може би най-цитираното и обсъждано негово есе, там е и "Живот без принцип", както и най-значимото, и като обем, и като съдържание съчинение "Уолдън или живот в гората". В тези трудове на Торо могат да се разпознаят много от темите, които и днес вълнуват хората по света - екология и унищожаване на горите, критика на консуматорското общество и свръхзадоволеността, ролята на гражданското общество като коректив на властимащите, неконформизъм. Някои от идеите му, както казах, са устояли на времето - те са просто извън времето, други са стряскащи, а трети са не съвсем вдъхновяващи, или направо са проява на ексцентризъм.

Възстановка на бараката на Торо, в която той живее край езерото "Уолдън" от 4 юли 1845 до септември 1847

          Какво ми харесва в неговите опуси - че изразява ясно и открито позициите си без да му пука, че на някого няма да му хареса, или че ще засегне някого.  С някои постулати съм съгласен - с някои - не. В "Гражданско неподчинение", той описва престоя си за една нощ в затвора, където е тикнат поради отказ да плаща данъци. Отказът е мотивиран с това, че не желае да плаща данъци в държава, която подкрепя и допуска робство. Мисля си какво би станало, ако сто хиляди българи откажем да плащаме (временно) данъци на държавата, докато тя - нашата държава, не покаже ефективни мерки и резултати за борба с корупцията. 
          В "Уолдън", Торо е най-разгърнат - описва своя живот в построена от него дървена барака на брега на едноименното езеро в продължение на две години и два месеца. Тонът му е обикновен, разказвателен, без парадиране и маниерничене. С големи подробности ни описва колко пари е изразходвал за дъски, за прозорци, за семена, които си е засял за да се изхранва, колко метра е надлъж и на ширина къщата му, как се е отоплявал и изобщо как е живял "единствено с труда на двете си ръце". Пред читателя се изгражда образа на "спартанец", живял с минимум средства, отдаден на наслаждението да съзерцава природата, да я опознава, да чете и да описва своя живот и своите размисли за живота. Направо живот близък до този на някогашните светци - отшелници, като вместо молитви - Торо критикува. Критикува съгражданите си, фермерите, приятелите си, традициите, алкохола, труда, образованието, религията - горе-долу всичко, за което се сетите. Нарцистичен и фанатичен индивидуалист - такъв ни се разкрива до голяма степен в "Уолдън". Когато се настанява да живее в бараката на 4 юли 1845 г, Торо е на 28 години. Неженен. Всъщност, той изобщо не е отшелник – бараката му била на около километър и половина от неговото градче Конкорд и по думите му, всеки ден ходел до там за да чуе клюките. Че по кърджалийските села има хора, които живеят много по-изолирано и отшелнически и днес. Съвсем в пустошта. Един от тях е бай Ибрям от с. Сладкодум, за когото бях писал тук. Да не говорим за Тунджер който беше преди в Мумджидан, а сега както чувам отшелник в "Гяур махала". Странно е – Торо хем цветущо се присмива на съгражданите си, какви клюкари били и как нищо не правели и висели по цял ден на улицата за да наблюдават кой минава и т.н., хем той самият ходи често до градчето за да прави като тях. Фактът, че критикува хората край него, говори, че самият той се смята над тях:
          „Понякога, когато се сравнявам с другите хора, ми се струва, че се радвам на по-голямо благоразположение от страна на боговете, надвишаващо според мен заслуженото”, пише в глава „Усамотение”.
          Оттам крачката, че си богопомазан да поучаваш и да наставляваш масите е само една.
На много места Торо си противоречи – по отношение на железниците, на древните цивилизации, на усамотението си, на труда. Веднъж заявява: „Всъщност ТРУДЪТ ни е напълно безсмислен”, а после в друга глава казва: „Дори и да е на границата с робията, ръчният труд навярно никога не може да се сравни със злокачествената леност. Той носи в себе си трайна и непреходна нравственост, а учения довежда до класически резултат.”  
          Ту заявява, че ходи всеки ден до градчето и че го посещават редовно хора, ту пък казва, че живеел самотно като в прерията и, че приличало много повече на Азия или Африка, отколкото на Ню Инглънд. Дори по това време езерото Уолдън изобщо не е такова диво място, каквото му се е искало сякаш на Торо. С ж.п. линията, минаваща досами водата, с близостта на града, с фермите, за които той пише, с дървосекачите, рибарите, събирачите на боровинки и какви ли не още, Уолдън изобщо не е пусто, прерийно място. Всичко това го изтъквам за да подчертая, че опита му да ни покаже как чудесно си живее без обществото, без вестници и т.н. е камуфлаж. Не е съвсем истински. Имам усещането, че той прикрива или омаловажава много от фактите, за да изтъкне само тези, които са полезни за неговите постулати.
     „Повече от пет години се издържах единствено с труда на двете си ръце и установих, че шест седмици работа годишно са напълно достатъчни, за да покрият текущите ми разходи.”  „Простота, простота и пак простота” ни учи Торо, но в същото време нека не забравяме, че самият той не е женен, не храни семейство и в края на краищата живее в такава (привидна) простота само две години и то без да къса изобщо с обществото и връзката със семейството си (майка му е продължавала да го пере почти до края на живота му, сестрите му са му носели сладки и храна в бараката край езерото и т.н.). Да не забравяме и че дори за поправка на обувките си той ходи до града на обущар, вместо да си ги кърпи сам, както би направил един истински отшелник (точно на път за обущаря той е  задържан за неплатени данъци и прекарва една нощ в затвора, случка, станала повод за написване на легендарното "Гражданско неподчинение"). Катрин Шулц, пише в „НюЙоркър”, в статия посветена на трудовете му : „Лицемерието е, че Торо е водел сложен живот, преструвайки се, че живее простичко. Още по-лошо, той проповядва на другите да живеят така, както самият той не живее”.
          Пак според нея, Торо е толкова популярен поради няколко причини – първата е, че се чете избирателно, а втората, че се изучава рано – още в ученическите години и това, че той насърчава да не слушат възрастните, няма как да не се хареса на тийнейджърите, които по правило са бунтовно настроени срещу всякакви установени норми, авторитети и закони („Всъщност старите не могат да дадат никакъв ценен съвет на младите, собственият им опит е твърде ограничен, животът им е изцяло провален”). Той представя света на възрастните, не какъвто е в действителност, а такъв какъвто го виждат децата – най-вече самостоятелност на действията, без семейни и обществени отговорности.
          Спор няма - Торо е интересен, хаплив, начетен и критичен в творчеството си. Той е мислител, продължител до голяма степен на идеите на Русо за дружелюбната природа, тази, която трябва да опознаваме, пазим и обичаме, а не само да се чудим как да печелим от нея, най-често унищожавайки я (ако беше жив днес просто виждам как щеше да напише и глава "Туризъм", в която да критикува днешния хищнически туризъм). Всичко това е много ценно и красиво при Торо. Главата "Четене" в "Уолдън" е брилянтна възхвала на четенето и знанията получени от книгите и особено от древните старогръцки и латински автори.
          "Уолдън" трябва да се чете, но внимателно и критично, дори и когато го четем за удоволствие, или обща култура (или защото е модно да се чете Торо). Да се поразмишлява над казаното от него. Хубаво е да потърсим нещо повече за живота на самия Хенри Дейвид Торо, за влиянието на Емерсън върху неговите философски възгледи, за обществените условия на неговото време, за да го разберем по-добре и по-правилно може би.
          Именно търсейки нещо повече за него "напипах" интересни "връзки" - този  път свързани с една от моите любими групи. "Игълз". Водещият вокал в непреходния хит "Хотел Калифорния" - Дон Хенли, преди двадесет и шест-седем години е започнал проект за спасяване на горите и част от крайбрежието на езерото "Уолдън" от домогваниията на безнесмени, туристически предприемачи и всякаква подобна сволоч , първоначално инвестирайки лични средства, а в последствие с организирането на благотворителни концерти край езерото. Цялата сума е надхвърлила 22 милиона долара и е използвана за закупуване на почти 680 дка от крайбрежието с горите в тях, за организиране на учебни програми за студенти и откриване на Институт "Торо" . Ето при такива факти как да не си помечтаеш за спасяването на крайбрежието на язовир "Кърджали", например, от всичките хотелиери, бракониери, ресторантьори и обикновени мърлячи, които мърсят и цапат като пред наближаващ потоп.
          Е, няма да се ядосвам - отивам да си пусна любима песен на "Игълз" - този път не "Хотел Калифорния", не, а по-подходящата "The Last Resort", пак с гласа на Дон Хенли.


* всички цитати от "Уолдън" са по превода на Албена Бакрачева

понеделник, 26 юни 2017 г.

Приказка сияеща с мека светлина



          Това е книга със сияеща мека светлина. Отвътре. Осветена от искриците на устните ни предания преминали през много тъмни векове и стигнали до нас. Заложени в нас – тези, които живеем по тези земи отколе. Изпълнена с луда свобода. И майсторство. Населена с приказни герои, магии, приключения, с шапки-невидимки и въллшебни боздугани. С откачалки – добри и лоши, които те пренасят в друга земя, в друг свят, в други измерения. И ти пътуваш, пътуваш, пътуваш с тях и чрез тях и разбираш, че все сме си същите и днес - несретници - мечтатели. Само дето се взимаме на сериозно и от детския приказен свят правим един неприказен свят на възрастни. Всъщност това не е приказка, а приказен роман, написан с красив богат, поостарял и сладък език, какъвто не говорим, но всички обичаме да слушаме. Затова е хубаво тази книга да се чете пак, и пак. Тя е една голяма метафора за живота, за годините, които са ни едничкото богатство. За прямостта, която всеки убива постепенно в себе си.
          "Приказка за Стоедин" на писателя Никола Русев е от онези книги - издавани някога, но понеже са били различни от тогавашния соц-мейнстрийм, останали да прашасват по рафтовете на библиотеките. И забравени. Като "Грехът на Малтица", като "Калуня Каля"... Преиздадени и възродени за наша голяма радост. А какъв филм би станал по нея...ако се пипне с размаха на "Властелинът на пръстените", примерно... Просто си мечтая...

вторник, 20 юни 2017 г.

Деветашката маара


          Когато тръгна да пътувам нанякъде, се насилвам да не мисля , че туризмът е бизнес, мода, алъш-вериш. Мафия, Третата световна война (по Мишел Сер) Опитвам се да пътувам най-вече заради насладата от самото пътуване, неочакваните срещи и непознатите гледки. И още – заради това, че туризмът не е само география, а много повече история. Или истории.  Пътувам и заради завръщането, което е част от уробороса на живота.



          Деветашката пещера е величествено място. Толкова величествено, че си казваш – "не, това не може да го има в България. Това е пейзаж от Южна Америка. Или от Северна." Но го има и то изниква пред теб неочаквано, без да е загатнато по някакъв начин.

вторник, 13 юни 2017 г.

Мама

         Вечерта, на 12-ти май 2012 г, след като изпратихме мама в последния ú път, Коко - тогава на седем, докато рисуваше нещо с цветни моливи, каза че баба му много щяла да му липсва и добави: "Дано мама да я роди пак в нашето семейство". После по детски незлобливо ме попита аз на колко години съм, майка му на колко е, и ни разпредели набързо кой кога ще умре.
                     Днес, 13-ти юни, мама щеше да навърши 87 г.
        Докато се роди отново в нашето семейство - нека почива в мир!

понеделник, 12 юни 2017 г.

Една песен...

          Много изпълнения съм слушал на „Amazing  grace” – на Елвис и на Род Стюърт, на Арета и на Селинката Дион, даже и на Джоан Бейз, но най-красивото, най-омагьосващото за мен е това на южноафриканците „Лейдисмит бляк мамбазо”. Беше ми ги записал на касета мой колега от Станцията в Нион и аз се влюбих в тази акапелна група. Луди и брилянтни.

          Та дори и не подозирах, че след време ще участвам в записите на песен, която е втъкала и част от българския вариант на този стар химн на английския пастор Джон Нютън, писан преди повече от 250 години. Е – случи се – едно чудесно парче на Витя Макаров, което записвахме в „Zero project studio”– с китари, гайда, акордеон и три гласа. Това ако не е благодат – да усещаш пулса на нещо, което се ражда, набъбва, расте и става все-по-чудно. Една песен…


петък, 9 юни 2017 г.

Японският чадър


          „Съни бийч”, 1981 г. Или 1982. С десет долара съм в джоба. Стоя пред централния „Кореком” и попипвам банкнотата трепкаво. Тогава „Съни бийч”, демек „Слънчев бряг” беше култово място, имаше много въздух и малко хотели, а сега е обратно.  Беше си късче цветен „Запад” всред нашата сива соц-действителност. Имаше и един ресторант, много шик – „Ханска шатра” – него чух, че още го имало – не знам. Влизам в корекома с моя приятел Юксел и след кратко чудене решавам да си купя автоматичен чадър. Японски. Много бяха модни. Също както българските чадъри били модни в Англия през седемдесетте - така казват – ама на мен не ми се вярва. Беше с извита като кука дръжка и с лъскаво копче за автомата. Какво по-щуро от това да си купиш чадър всред лято, от място, което се нарича „Слънчев бряг”. Тогава още не знаех, че „чадър” е турска дума и значи палатка, шатра. За разлика от повечето езици, в които думата е свързана със слънце, дъжд или сянка. Чуденето в корекома, ако запомнихте, казах че беше кратко, защото банкнотата беше само десетачка. Ако беше стодоларова, чуденето щеше да е много по-дълго. Така е и с другите неща – колкото повече имаш от нещо – толкова повече се чудиш какво да правиш с него. И днес още като разтварям "японското чудо" над главата си се сещам за десетте долара, за спокойния и с много въздух „Слънчев бряг”. Чадърът вече е с една счупена спица, дръжката му е подсилена с бяло тиксо, но продължава да е японски и да ми разказва истории в минало време. 

понеделник, 5 юни 2017 г.

Мухата на тероризма

           Страх ме е да започна тази тема защото ценя думите. Кой ли не си пробва логореята по нея напоследък, а тук не са нужни много приказки.

Сн.Шарл Платийо, "Ройтерс"

          По време на бомбените атентати в лондонското метро през юли 2005 г бях в командировка в Париж. Позвъних на жена ми от уличен телефон и тя притеснено ме пита всичко наред ли, че виж какво ставало в Лондон. Успокоих я, че в Париж всичко е нормално – нерде Лондон –нерде Париж. Казах ú да не позволява на страха да прави от мухата слон. Е, тогава още не подозирах, че Париж ще е другата любима локация на ислямските терористи, но това - после.
          Сигурно и вие сте забелязали, че когато телевизиите и вестниците отразяват самоубийствени атентати, отзвука е някак на „две скорости”. Когато избухват бомби в Израел, или в Афганистан, фактът е само трагичен факт между многото новини, а когато избухне бомба във Франция или във Великобритания, тогава новината става трагедия от световна величина и няколко дни се говори неспирно само за това. Сякаш жертвите в едни страни са по-допустими и маловажни от жертвите в други.
          Тероризъм винаги е имало, но напоследък той навлезе много по-агресивно в ежедневието ни благодарение на средствата за масово осведомяване. Оттам страхът се глобализира. Той наднича отвсякъде. Този конкретен страх от бомби и стрелби на места където се събират много хора. Страх с много нюанси. Признавам си - когато съм на летище се страхувам. Страхувам се не толкова от терористи, колкото да не помислят мен за съмнителен. Това е друг вид страх. Странно, нали. Мухата на страха бръмчи във всички нас. Неловко ми е, че всеки може да подозира всеки. Щателните проверки преди качване на борда са ужасни – вглеждаш се във всеки с подозрение и другите ти отвръщат със същото. Страхът, че може да те подозират без да има за какво - това също е притеснително.
          "Тероризмът е като муха в стъкларски магазин. Малка и слаба, мухата е безсилна да помръдне дори една чаша. Затова тя намира слон, влиза му в ухото и бръмчи, докато го подлуди и побеснял от страх и гняв слонът изпочупва всичко в магазина. По този начин, например, мухата "Ал-Кайда" накара американския слон да разруши стъкларския магазин на Средния Изток."
          Това са думи на израелския историк Ювал Харари и аз съм напълно съгласен с тях. 
          В малките страни, встрани от глобалната политика, в малките населени места нещата със страха имат съвсем други измерения.
          Лично аз, във всекидневието си се страхувам повече от лудите шофьори, които карат мощните си автомобили с 80-100 км в час в града, отколкото от тероризъм. Има много по-опасни явления в нашия живот, конкретно в България, отколкото да се страхуваме от ислямски терористи. И в глобален мащаб е така - та ако чукнем в „Гугъл”, кои са най-честите причини за смъртност по света ще видим, че там тероризмът липсва. Най-отпред са сърдечно-съдовите заболявания, болестите на белите дробове, диабет или затлъстяване. И у нас е горе-долу така, а автомобилните катастрофи присъстват някъде към края. "Тероризъм" няма в тези класации – независимо от държавата – ако изчислим жертвите, те ще са едва нула цяло и нещо от процента от всички причини за смъртност.
          А и като се замислим не е ли нашата здравно-осигурителна система по-голям "терорист", или каналджиите на бежанци в Средиземно море с препълнените лодки, които мине не мине време се обръщат и потъват.
          През 2015 г в катастрофи по пътищата в България са загинали 708 души, а за ранените да не говорим. Непълнолетният шофьор причинил смъртта на 9 души бежанци не е ли терорист?
          Всяка причина за неестествена смърт е ужасна и недопустима, та Бога ми - става дума за човешки живот, но много моля, уважаеми средства за масово поразяване, пардон, осведомяване – не ми пробутвайте на преден план, увеличена под две лупи, една от най-маловажните причини. Мухата на тероризма не може да събори нито една стабилна държавна система, но слонът, който е в самите нас – в политиците и държавните институции, може да причини ужасни наднационални катастрофи. И днес още виждаме последиците от развилнелия се американски „слон” в Ирак и Афганистан, доведен до лудост от мухата „Ал Кайда”, както казва Харари. Е, аз няма да кажа като него, че „Макдоналд`с" е по-опасен от Ислямска държава, но е добре да се замислим – от кои страхове да се страхуваме повече и от кои – по-малко. Защото тези страхове ще предадем и на децата си.





вторник, 30 май 2017 г.

Гайда на три морета

          

                               Кози дявол е гайдата,
                                  с три крака.
                              И всеки крак
                              води към име –
                             духàло, ручúло, гайдуница,
                                 само дъхът е безимен.
                                    Безимен                            

                               гайдарят с потурите
                                     в меха смеха си заключва,
                                                започва да свири,
                                             притуря.
                                             и приказно нещо се случва -
                                         свирнята по присои
                                          се люшва,
                                         на три морета се чува,
                                            три небета отпушва
                                                и ти се струва,
                                                  че козият дявол
                                                      раздува се
                                                     контурите разширява,
                                                    става копà сено,
                                            божи храм,
                                  планина,
                                             после цяла България става,
                                                (
и все пак гайда)
                                         на три морета.

понеделник, 22 май 2017 г.

Хармонията "Ночево"



Две недели поред сме в Ночевските Родопи. Ходим. Изоставяме градове, улици, кафенета, проблеми и драсваме по дивото. За скалните потайности на Ночево и за ходенето сред дивите пущинаци бях писал и преди, и мога и сега да говоря много. Но не искам да затрупвам впечатленията под много думи – просто тази хармония трябва да се види. Да се походи, да се поседи, да се усети.




 Край Ночево ни привличат скалите обвити в мъглата на битието на древните хора. Но там ни привлича и лудналата зеленина на май, дъбравите, привличат ни непознатите пътеки. Привличат ни хората, които, макар и рядко, срещаме. „Ambulator nascitur, non fit” – пише Хенри Торо още в средата на XIX в., като перифразира известна латинска сентенция за поетите. „Ходещият се ражда, не се създава”. Сещам се и за друга крилата фраза – „Краставите магарета се надушват” – тя май не е латинска. И ние всеки път оформяме група от такива надушващи се – дето ще хванат ръжда, ако не тръгнат из джендемите поне един ден в седмицата.