Приказка сияеща с мека светлина

          Това е книга със сияеща мека светлина. Отвътре. Осветена от искриците на устните ни предания преминали през много тъмни векове и стигнали до нас. Заложени в нас – тези, които живеем по тези земи отколе. Изпълнена с луда свобода. И майсторство. Населена с приказни герои, магии, приключения, с шапки-невидимки и въллшебни боздугани. С откачалки – добри и лоши, които те пренасят в друга земя, в друг свят, в други измерения. И ти пътуваш, пътуваш, пътуваш с тях и чрез тях и разбираш, че все сме си същите и днес - несретници - мечтатели. Само дето се взимаме на сериозно и от детския приказен свят правим един неприказен свят на възрастни. Всъщност това не е приказка, а приказен роман, написан с красив богат, поостарял и сладък език, какъвто не говорим, но всички обичаме да слушаме. Затова е хубаво тази книга да се чете пак, и пак. Тя е една голяма метафора за живота, за годините, които са ни едничкото богатство. За прямостта, която всеки убива постепенно в себе си.
          "Приказка за Стоедин" на писателя Никола Русев е от онези книги - издавани някога, но понеже са били различни от тогавашния соц-мейнстрийм, останали да прашасват по рафтовете на библиотеките. И забравени. Като "Грехът на Малтица", като "Калуня Каля"... Преиздадени и възродени за наша голяма радост. А какъв филм би станал по нея...ако се пипне с размаха на "Властелинът на пръстените", примерно... Просто си мечтая...