Приключението "Шан кая"

          Пътуванията са ценни най-вече с това, че дават възможност да срещнеш невероятни хора. Силни като скали и нежни като сълза божия. Хора, които здраво са се намърдали в пространството и времето, и осветяват кротко ежедневието ни. Та и пътят до „Шан кая” е осеян с такива познанства. Още от предния ден се срещаме с Николай Нинов и обаятелната му спътница Лидия, а с тях е, разбира се, и Венци – тоз виден утроболог, поет и приятел. Същата вечер слушаме и омагьосващите разкази на Юмер Тасим от хотелския комплекс на брега на Арда, който се оказа също интересен събеседник и философ.

          На 24-ти септември, потегляме четиримата по посока на Поточница, където ни посреща Айхан. И дума не може да става да се измъкнем от гостоприемството му и от кулинарните изкушения на жена му Мелиха. Ние и не искаме да се измъкнем, затова сядаме на масата, лапаме вкусотии, пием кафе и чепкаме житейски лакърдии, каквито в града не можеш да чуеш. Радваме се на тези грейнали млади хора, как след всяко наше посещение недовършената им къща става все по-довършена, смеем се когато Айхан казва, че кучето му е пенсионер, или че лисиците вече посещават курника му на смени, затова и броят им в двора расте, а на кокошките - намалява. 
          После по план-график следва смяна на тойотата на Николай с едно препатило голфче, че бай Тошо не смогнал да асфалтира междуселския път, по който трябва да поемем и ни трябва по-междуселска кола. 

Столът с половин седалка, на който човек може да седне и да си напълни душата с планина

          Минаваме Морянци и поемаме към село Сладкодум. Знаем, че там търкалят животеца си сизифовски единствено бай Ибрям и жена му, като единия от тях - май жената, била кмет на мъжа си. И на селото де. Пътят не е чак толкова разчорлен, бил съм по много по-страшни пътища, но на места слизаме за да облекчим голфчето - все пак и то се задъхва, а и да усетим мириса на тревите и да пуснем тъмните делнични птици да излетят от душите ни. Наближаваме към виждащите се отдалеч две-три странни коли пред неугледна къща, но първо забелязвам един стол. Стол? Да, стол. Дървен и овехтял, като излязъл от разказ на Вазов, ей така самотно запокитен сред природата. Обърнат е към джендемясалият източнородопски пейзаж, а край него се вижда, че тревата е отъпкана - значи някой идва често тук, сяда, пълни душата си с планина, пуши и се опитва да помири вселената с мислите си. А може би се моли, че както виждам тук джамия няма. Не се сдържам и веднага вадя апарата, като модерен каубоец. Модерните каубойци използват айфони и фотоапарати, вместо пищови. През това време Николай и Лидия вече са при бай Ибрям, а той ги посрещнал с думите: "ей, ама сякаш Господ ви праща".  Много ясно, че сме му се паднали от Господ, а не от моментната лотария. Приближаваме и останалите, и виждаме нещо като самоделен канал за ремонт на автомобили, в края на който стои, съвсем като истински, стар москвич, а двигателя му се е кротнал отстрани. Всъщност всичко - москвича, дюшека върху предния калник, канала, куката завързана на самоделна дървена арка, самият собственик - всичко е като някаква артинсталация - извън времето и сбърканящината на целия наш виртуално нафукан свят. Оказва се, че бай Ибрям иска да стегне легендарното возило, но му трябвала помощ за да премести тежкия двигател с един-два метра, точно под куката. 

Венци, бай Ибрям и Николай Нинов, подпряни на едно легендарно возило

          Разприказваме се с него и той ни казва, че сам го ремонтира, и че този москвич го е направил инженер. По надолу се вижда другият московец - той си е в движение и с него сладкодумецът обикалял до околните села, когато му се наложи. Гледам ги, радвам им се (на москвичите) и си спомням, че на подобен и аз се учих да карам и аз го разглобявах, защото баща ми имаше почти същия. Че какво им е - те са си почти като автомобили. Нашето голфче се е сгушило от срам край тези легенди и си трае. 
          Преди да тръгнем, добрякът Бай Ибрям ни предупреждава, че имало много змии - толкоз много тази година, че той даже се чудел кой ги пуска, мааму стара, а после ни показва пътя, казва ни кога трябва да завием наляво, кога надясно, кога въобще да не завиваме, след което се разделяме като стари приятели.

Орешари - Арката и "Небесната пещера"

          Отново моето любимо място - защитена местност Орешари, край р.Арда, но този път съм с по-голяма компания и обръщам внимание на нови детайли. Първо се покачваме най-отгоре на скалата - над самата Арка. Оттам гледката към Арда и цялата околност е магична - като от птичи поглед. Добиваме донякъде представа какво виждат орлите и лешоядите, които гнездят в района. Впрочем точно над главите ни се реят двойка орли и аз се изкушавам да ги снимам, но с моя фотоапарат, а и предвид голямата височина, знам че снимката няма да е добра и затова после изтривам всичко. Най-отгоре, освен оръфания български трибагреник, забелязваме и интересно стъпаловидно изсичане с кръгла форма и с неизвестно предназначение, което е поредното доказателство, заедно с многобройните ниши, че мястото е било светилище в древността и тук хората здраво са шетали и са извършвали култови ритуали.  Слизаме към Арката от другия, югозападен край на скалата. Този път освен големите пещери, забелязвам нови неща - ту някоя издатина приличаща на непознат фосил, ту някой "пазител", който скрито ни наблюдава, ту дебелия "ствол" на поне тридесетгодишен бръшлян покатерил се на десет метра нагоре по скалата.

 Поглед от върха на скалите над Арката. Насреща се вижда съседната скала също с ниши, която приютява и "Попмартиновата дупка".

Интересно изсичане служило за неизвестен ритуал в древността, или е било част от крепостни съоръжения в средновековието. Какво е, с най-голяма вероятност биха могли да кажат археолозите

Много вероятно е това да е голям фосил от неизвестен вид, сраснал се със скалата. Големината му е колкото телешка глава. Вижда се порьозната структура, като на голяма кост

Литературата...

Литературата е на път да бъде изместена от литературния бизнес.

Говоря за добрата литература. Красивата. Елегантната...

1986. "Поетични струни"-Харманли. Бюлетинът

           Началото на октомври 1986 г.
          С моя приятел Спиридон, чуваме, че някакви си щели били да се събират в Харманли. Дрънкали на китари, дрънкали в рими. И хайде да ходим, щото, нали, там ще са любимият ни дует Асен Масларски и Стефан Златев, там ще е Михаил Белчев, Владо Левков и разни други дето сме ги чували, но не сме виждали. Пък и нали Чернобилското лято вече мина, а мира продължава да е заплашен, мааму стара, та да идем с каквото можем и ние да помогнем. И тръгваме. За Харманли. И първата работа като стигаме е да си купим Бюлетинът - нищо че сме студенти, все пак можем да си позволим един бюлетин за нивото на поетичнострунната река в рими.

Разгръщаме го още топъл, топъл и четем, че те "страшно се разпиляват, свършват по принцип зле"...

От тези встъпителни слова разбираме, що е пък туй "поет с китара" и защо е трябвало да се отдели от аленмаковските истории (или истерии).

С дума в леглото

          Тази сутрин се събудих с една дума в леглото. Повтарям - не дама - дума... Ей така някак се появи на разсъмване, от сияйната, тъмнорозова мъгла на просъницата. Дума, която не можеш да срещнеш пред баничарницата, нито в мола. Не гримирана или сбръчкана от вестникарска коректност. Дума, която използвам сигурно на 10 години веднъж, а може и по-малко...Станах, взех големия тълковен речник и забелязах, че и двамата сме остарели - по-невидимо той, тариката му с тарикат, но все пак - думата нямаше "досие" в него. Намерих я в един руски речник и тъкмо да я обявя за руска, озарен, я намерих на друго място и се оказа, че я има във всички славянски езици. И даже нищо чудно в руския да е навлязла от старобългарския. Та такива работи - понякога някоя дума не те е навестявала с години, държиш се надуто с нея, непочтено, отчуждаваш се, а изведнъж се появява в леглото ти, красива и мила. Сияйна.
          Думата "ЗАРЕВО" озари деня ми.