Торино - любов от пръв поглед

Седя на летището в Мюнхен и си мисля за Торино. Имах достатъчно време да си намеря изхода за самолета, да поседя и да зяпам. Изведнъж си давам сметка каква тишина е навсякъде край мен, въпреки многото хора. Сякаш съм сред неми. Или сред немци.

И така – за някакъв си час съм в Италия. Италия в случая е Торино.

            В понеделник, в 9 ч сутринта вече съм в центъра на четвъртия по големина италиански град. Почвам да снимам като невидял – то аз съм си невидял де, и докато снимам си мисля, че за да се насладиш на едно пътуване където и да е, трябват очи, уши и най-вече мисъл. Сетивата улавят каквото има за улавяне, а мисълта го обработва и осмисля – ето това прилича на еди-кое-си, това е уникално, това е чудесно, а това – странно. Понякога мислите нямат нищо общо с видяното. Или не винаги осъзнаваш какво виждаш в момента.

В Торино впечатляват правите улици и бароковия стил на сградите в центъра. Както и галериите с колонадите – над осемнадесет километра. Спокойствието и тишината – също. Може би защото е понеделник сутрин. И е февруари.

"Амазонка" - дърворезба ("Amazon")

"Амазонка" - кестен, 33 х 22 см, Иво Георгиев 

( Ivo Georgiev, "Amazon", wood carving, chestnut)

Как се пише за национален герой

          Затварям очи и сънувам пътища.
          Пътища снежни, прашни, пътища на хора и съзаклятия. Коварни и сладки. Калдъръмени. Барутни.
          Сънувам как един мъж говори, а сякаш разплита нишката на живота си, по която цяла една нация да може да го намери. Да може да се намери.
          Някои спират край него, заслушват се в думите му, но не го разбират, други не се спират изобщо, трети го разбират, но се правят на глухи, четвърти го замерват с хули, с шумни и празни думи за да го заглушат, пети са на второто юзче и си говорят за ланшния сняг...
          Националният герой е разплитане на времето. Тази нишка, която е разплитал за да можем по нея да стигнем до него е прерязана и се е превърнала в лабиринт. В него има хиляди други нишки, които водят към хиляди национални герои с неговото име.

          Той ни убягва ден след ден - когато произнасяме откъслеци от негови фрази, които тълкуваме често погрешно, когато преразказваме негови реални или въображаеми постъпки до припадане и най-вече когато правим от него аршин, по който да се съизмерваме, макар да знаем, че това е безсмислено.
          Затварям очи и сънувам пътища, за които всички мечтаят, но по които никой не смее да тръгне. Пътища апостолски, осеяни с много любов към другите – по тях се върви най-трудно.
Мъжът е уморен и мълчи. Завърта въпросителни като змийчета в тефтерчето си. Само малцина знаят, че един негов ден е бил по-трепетен и смислен, отколкото всички стихотворения, всички речи, изсмукани от пръстите в негова прослава.

          За национален герой не се пише.

          Националният герой се живее. Всеки ден.

Най-южната жп гара

       
          14.02.2016. Мотриса "Дезиро" на най-южната гара на България - в с.Подкова, обл.Кърджали.
          На пръв поглед ако не бях писал тези данни, човек може да си каже, че това е снимка от някоя по-подредена държава - от онези дето неистово се стремим да ги настигнем. Ще си каже, че вътре седят усмихнати дами и господа, които четат книги докато пътуват, говорят си за Ницше или за Сартр и си казват "данке", или даже "бонжур". Ами така де - и влакчето новичко, и гарата прясно освежена, а и графитите даже не бих казал, че са вандалски нашарени. Е, можело е райтърите с флаконите да се постараят повечко, ама явно са бързали момчетата да не ги хване машиниста. Че това било голяма болест сред локомотивите у нас - тази болест графитите била като шарката по хората едно време. И на никой няма да му мине през ум, че това е всъщност най-южната гара в Родопите, че и в България - гара Кулата край Петрич е само с някаква стотна от градуса по-на юг, ама няма да издребняваме сега.
          Та, който иска красиви гледки по пътя - да си зареже колата и да хваща влака за Подкова - изживяването е изключително - такива прекрасни гледки не могат да се видят по шосето, а и не се замърсява природата с изгорели газове...

Само той и тя

Огнестрелният изравнител

          Огнестрелното оръжие изравни хората. Това, за което се бореха и мряха бедняците и простолюдието по време на Великата френска революция, и което толкова искаха да постигнат комунистите – равенството и братството, вече е постигнато. Благодарение на автоматичното пушкало. Казват, че Самюъл Колт известния оръжеен конструктор е измислил тази крилата фраза: "Бог създаде хората, а аз ги направих равни". И то някъде през 40 -те години на 19 век още.

            
          Така е и до днес. Застреляните преди години деца във финландско училище са братчета на убитите в американско училище ученици, които са побратими на убитите на 13 ноември в Париж десетки невинни, млади хора и т.н. Вестник "Льо Монд" ги публикува във всеки брой - жертвите от 13-ноември - снимките им са наредени една до друга - всички разлики между тях са заличени от един изстрел.

          Пистолетът и калашника са част от масовата култура, както кока-колата, холивудските филми или поп-фолка у нас. За да натиснеш спусъка, дори не се искат кой знае какви умения. По уестърните многократно сме гледали бой на индианци и бели. За индианците, стрелбата с лък е истинско изкуство, изискващо многогодишна практика и усъвършенстване на бързината, точността, ловкостта, отработването на много движения. Усет за траекторията на стрелата, за вятъра и какво ли не. Нищо подобно не е нужно за да натиснеш спусъка. За да стреляш не се изисква да учиш десет години техниките как да владееш тялото и духа си в манастира Шао-Лин.

          Помня, едно от последните желания на баща ми, преди да почине, беше да си купи газов пистолет. Явно и той е стигнал до същия извод за „равенството”, което дава „патлака” в джоба. По този начин, той – осемдесет - годишният старец, съзнаваше, че ще изравни своята немощ и безсилие със силата и бруталността на околния свят. Че ще придобие все пак някакво самочувствие, някаква защита в този…айде да го кажем неуютен, за слабите и бедните хора, свят. Не успя да си купи пистолет баща ми, както не успя и много други неща да направи в своя живот.

         Значи наистина огнестрелното оръжие прави „равни” младите и старите, учените и неграмотните, силните и слабите, изравнява тренираните и ловките с несръчните, изравнява мюсюлманите с християните и атеистите. Просто „изравнява” наред.

          Останалото няма значение.

          И това е жалкото...

Да си изпревариш сянката