Искащите до последно се преброяваме - един иска, ама не може, щото щял да ходи не знам къде, друг никъде нямало да ходи, но пък прогнозата не му е по мярка, трети - бил далеко, четвърти - високо.
Минаваме покрай нашата скала с прозореца, на която бяхме миналата неделя и ѝ махваме дружелюбно. Още ни държи красотата на това преживяване.
На моста преди язовир Боровица Стефан вече ни чака. Тръгнал в 7 сутринта от Пазарджик и пристигнал по-рано. След десетина минути пристига и Ицо Тодев с негов приятел от Димитровград. Групата е пълна.
От всички нас, само Ицо е бил по тези места и той ни повежда. Тръгваме по потайни пътечки, в гората. Вървим от северната страна на язовир Боровица, който като му гледаш силуета на картата си прилича на гущерче или на малък змей. Но ние не можем да го видим отвисоко и за нас си е една красива вода, с интересни заливчета и зелени ръкави. Някъде на четвърт от пътя, Катя и Калоян ни оставят и казват, че ще ни чакат на полянка с хубава гледка към водата. Четиримата мъже продължаваме. Вървим по пътека, която на места е доста трудна или се губи. Дъбрава, камънаци и причудливи гледки. Стигаме до впечатляващата Асаркая, без да изкачваме, разбира се, върха. Тъпчим по зигзагообразен каменен път, който някога може би е бил зид или граден подход към крепостта, така и не е ясно, но тръпката е пърхаща вътре в нас, защото знаеш, че вървиш върху нещо градено камък по камък от хората, преди столетия.
Почти целият път в дъбравата е осеян с гъби. Много гъби. Някои са с впечатляващи размери и ние се сещаме, че в народния фолклор гъбите вървят ръка за ръка с тъщите.
Под нас огледалото на язовира вече свършва, което означава, че наближаваме Сиври кая. На отсрещната страна първо се виждаше пътя за Безводно, а после нещо като пътеки и Ицо казва, че отсреща също има път до скалата, който първо слиза до коритото на Боровица, но после изкачването на сипея е мисия трудна и не за всеки възможна.
О, Сиври кая! Скала за катерачи и за богове. Обхождаме я бавно от три страни, или почти. Говорим си с нея. Питаме я защо има такава голяма пукнатина от едната страна. Защо има дребни камъни в много от нишите. Защо самите ниши са с различни размери, сякаш правени от различни майстори, което може би е така. Тя отговаря на неин си език. А на нас ни се струва, че по-скоро мълчи. Гледа ни остро и от високо. Поздравява ни, че сме си направили труда да ѝ дойдем на гости, че ѝ било доскучало вече.
Според
Стефан, Сиврито е най-западната скала с издълбани ниши, в Източните Родопи. Може
и да е така, а може и да не е, но е най-острата и внушителна.
Обратният път е по-кратък - притъмнялото небе бърза да слезе при нас и да ни прегърне с буреносна прегръдка спускаща се откъм връх Чиляка. И ни прегръща. Почти не спираме, мокри, освен за няколко залъка и пак крачим, крачим. Забираме си останалите членове на групата и под лек дъждец излизаме пак на това чудо на цивилизацията - асфалта, изморени и доволни.
Разделяме се - Ицо и Тодор се връщат към Димитровград, а Стефан остава още един ден по тези места за да разгадава дали формулата "човек-Родопи-човек прим" наистина е вярна.
Много достоверно и с лич
ОтговорИзтриванената емоция на пътешественик ,Иво представи преживяното .
Благодаря! :)
Изтриване