понеделник, 27 май 2019 г.
Тулуза -28 години по-късно
Всъщност има много Тулузи. Всеки, който е живял там или е бил като турист, е видял и почувствал своята.
Общото между тях е тухленият цвят.
И Гарона, която все така тече, спокойна, през този май. Колко ли вода с името Гарона е изтекла през тези двадесет и осем години? Океан?
Не бях много подготвен за тази среща, а и то как можеш да се подготвиш за среща с носталгията, за среща с твоето някогашно било-небило. Такива срещи са винаги красиви и леко тъжни, също като онези моменти, в които се изправяш пред твой приятел от детинство или старо гадже и не знаеш къде да си денеш ръцете и какво да му кажеш. Само го гледаш, въртиш се, хубаво ти е, отмаляло, нежно и отнесено, но думите не идват. Или може би няма нужда от тях.
четвъртък, 16 май 2019 г.
Посрещане с езици
На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на английски, както подобава. Докато
товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам
– България. А по руски гаварите, ме пита веднага, сякаш това е най-естественото
нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите
преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се
арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора
се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че
искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България.
Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия.
Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти,
но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда –
може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но
днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в
България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа –
Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето,
имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му
се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато
си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи
приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите.
После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.
неделя, 12 май 2019 г.
Японската градина
Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.
Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа към традициите и достойнството на човека.
Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.
Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа към традициите и достойнството на човека.
Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.
Абонамент за:
Публикации (Atom)