Диоген Миткалото, живееше в едностайна бъчва без
ТЕЦ, но с южно изложение, край „Факултето”. В този последен ден на октомври,
надвечер, излезе както обикновено с фенера си от тиква да търси Човека. Още го
наболяваше главата - вчера до късно беше чел Вазов на шльокавица. "От шльокавицата ще да е - не от Вазов", помисли си. Вятърът беше стихнал и може би затова си затананика „Вятър ечи,
Балкан стене”, но без особен ентусиазъм. Вървя дълго по улиците, виждаха се и други хора –
най-вече деца с бабите си, с фенери в ръце. Фенери от тикви. Миткалото много се зачуди. "Те пък какво ли търсят с тези фенери. Дали не ловят приказки с тях"? Минаваше край
паметника на американските летци дето загинали докато търсели майка си и баща
си в небето над София и се беше замислил, абе защо, аджеба, тез американски
летци все търсят майките си и бащите си над екзотични страни – Виетнам, Ирак,
Сърбия, и тъкмо да открие отговора, гледа насреща му Душко Добродушков.
- - Ти пък какво се мотаеш тука, аз търся Човека, ам ти… – попита го Диоген.
- - Ами аз, такова, Диги… нали знаеш, търся тикви –
ден година храни.
- - Ееее, все за кльопачка мислиш, бе. Няма да
седнеш да прочетеш някой разказ. Например от Елин Пелин – смъмри го добродушно
Диоген.
- - Ааа – чета аз, чета. Даже преди да си опека
поредната тиква първо вдълбавам по кората някой цитат, я от Славейков, я от
Вазов, а веднъж даже и от Вапцаров. Па ú се любувам, любувам и тогава чак ще я
опека – ей така както си е с литературата по нея.
Засмяха се. Диоген гледаше човека, а Душко гледаше в тиквата
на Диоген. Па плеснаха с ръце и се прегърнаха. Душко извади една плоска с
тиквов първак и отпиха – единият – за Човека, другият за Тиквата. После изядоха
тиквата. Печена. Върху стари вестници и списания.
И двамата не знаеха, че вътре в тиквата-фенер живееше много
мъничко човече – то си беше направило също фенер от тиквена семка. И то
търсеше. Нещо много мъничко…Но какво? Ще ви кажа, ама друг път.
