„…А къщата е болна от безхорие“. Така бях писал в едно мое стихотворение писано преди сто-двеста години. Знам, че днес има много такива къщи и много такива села, болни от безхорие. Къщи и села празни, без хора. То и България, сякаш и тя е болна от същото.
Та тази събота ми се ходеше точно на такова място – диво, откъснато, болно от безхорие. Село Песнопой.С това поетично име са превели през 1934 г. почти буквално, старото турско име на селището „Ашиклар“. „Ашик“ или „ашък“, както е по-правилно, са наричали странстващите певци в Османската империя и изобщо при тюркските народи.
Днес селото е в руини. Води се, че има десетина-дванайсет жители. Разбира се, няма такива жители, а единственият жител в момента няма какво друго да е освен животновъд, с крави, овце, кози. Всички махали, които някога са съставлявали селото днес са в руини. Главната махала е изцяло безлюдна, и няма една здрава къща. Градежът е каменен, с малки прозорчета, на някои стени дори със съвсем малки отвори - нещо като бойници. Покривите са от големи плочи. Няколко такива плочи висяха над главата ми, когато влязох в руините на една от къщите и имах чувството, че ще се срутят всеки момент над главата ми. Тук сме вече в царството на Западните Родопи. Недалеч, южно от селото, в ниското, е язовирът на Давидковска река, направен малко преди вливането ѝ в Арда.
На няколко места се виждат малки, но дълбоки по 60-70 см ями, вероятно копани от иманяри или от жители от близките села, поддали се на разказите за заровени жълтици. И само си викам, кога ли ще заменя и аз фотоапарата с металотърсач. Знам, бе, знам, че никога няма да го направя.
Да къщите са болни от безхорие. Но черешите не знаят това и си цъфтят пред зидовете, сякаш се готвят да зарадват с плодове многолюдна челяд. Полуделите асми си играят на увиванка с къпините, тъкмо се разлистват и до есента сигурно ще налеят гроздове, като всяка година. И красиво и тъжно е. Вървя между развалините и си мисля, колко ли песни са се пели в това село Песнопой. Че живот без песен бива ли!
