събота, 18 юни 2022 г.
Средновековна църква край с.Добромирци
Средновековната църква край Добромирци. Строена в 13-ти ли, в 14-ти ли век и действала докъм края на 19-ти, може би дори началото на 20-ти в.,преди да бъде изоставена. До нас не е достигнало името ѝ. То за нея почти нищо не е достигнало до нас, де.
Обаче, така си мислите. Достигнало е. Само до един човек. Според този човек - небезизвестен медиен археолог, със склонност към измислени сензации, именно тук, в тази черква, се е оттеглил Патриарх Евтимий Търновски, след падането на Търново в 1393 г. А? Нещо да кажете. Както знаете този археолог не си поплюва – копне ли някъде и веднага се „появява“ следа или за Александър Велики, или за Орфей, или за Патриарх Евтимий. Е – ся, за тази църквичка можеше да развихри и повече въображението си - поне Дева Мария можеше да е идвала тук да прекара две седмици пости заради чистия въздух и сладките круши. А защо не и апостол Павел, да е минал по тез поляни, проповядвайки христовото учение, на път към македонските земи и понеже тук е паднал косъм от брадата му, после са вдигнали черквата през 13 ли било, през 14-ти ли век.
Ама уж този въпросният археолог разкрил по време на разкопките, че самата църква лежала върху останките на по-стара трикорабна, защо не от 9-ти или10-ти век. Явно не многоуважаемия копач няма представа какво е трикорабен храм и кога и при какви обстоятелства се строи, та да ръси такива „разкрития“.
Иначе мястото е мистериозно и особено ценно с това, че всички онези тълпи, които фучат заспали на път за СПА-хотел си в „златния град“ Златоград, минават съвсем наблизо и си нямат хал хабер, какви интересни места подминават.
понеделник, 6 юни 2022 г.
Начи, различни светове сме
Начи, различни светове сме – това е, и да се чудим и да не се чудим.
Оня ден, седим си кротко с един приятел, отпред в кафенето, оня ден – оня ден - преди двайсе - трийсе дни, и до нас сяда една мандама с доста мазила по нея – „хай-лай“ чиновничка в някакво министерство. Позната е на моя приятел, не на мен, и както потича баналния лаф, докато пали цигара, тя изтърсва: „Пък моите, представяте ли си, в събота, станали сутринта, пийнали си кафето и хванали за летището – приходило им се до Виена…“
Та, миналата събота - и аз така – като станах, първо и на мен ми се приходи до Виена, ама като видях колко гориво имам в резервоара, и как две-три петърберонки са се разположили кат пет пари в кесия в портфейла ми, реших че е по добре да ми се приходи до една скала с четири дупки в нея, малко преди Виена - из Родопските джендеми.
И начи – от мерак ли, от жегата ли, още в осем сутринта съм на ларгото в село Соколите и насреща ми двама достолепни соколчани. Слизам от колата, мерхаба - мерхаба и им казвам накъде съм тръгнал. Те се подхилват и двамата и ме гледат със съчувствие. Различни светове сме – нали ви казвам, даже всеки си е отделен свят и понякога трудно разбираш света на другия – плосък ли е или е като сфера, или като геврек с дупка в средата. Тези хора, тъкмо бяха напъдили едрия рогат добитък до пътеката извън селото – оттам, той, едрият рогат добитък си знае пътя до пасищата и се оправя и без джипиес. И как няма да се подхилват на човек, който е станал рано, бил е път от града, за да се емне по чукарите до някаква си скала с четири дупки. То поне да бяха пет. Ам те само четири. Естествено, че такъв човек е за съчувствие и снизхождение. Единият соколчанин ми казва, че тази скала се казвала „Кован кая“, ама била далече, бе – чак до нея ли съм щял да ходя? Е, колко да е далече, си викам, не е по-далеч от Виена – като мина две-три родопски дипли, две-три дерета и съм там. Пожелахме си хубав ден – и айде, бух! - всеки пак в неговия си свят.
И тръгвам аз по едни пътеки, дето вървят накъдето си искат и зяпам накъдето си искам. То щото рано още и облачно, и пейзажите различни, заради светлината и биоразнообразието. Та им се радвам и се въртя като пумпал – щрак - насам – щрак - натам с фотоапарата. И не стига, че щрак - насам и щрак – натам, ами се улавям и че по няколко пъти снимам една и съща гледка, сякаш тя може да е мръднала и да е по-различна. Абе ся, то че не можеш два пъти да снимаш една и съща гледка, не можеш – ами я си представете че в момента на снимката – пред теб, ей на оня баир, щъкат 4-5 млн мравки, около пет хиляди бръмбара, хиляда пеперудки и друг микроскопичен добитък – е, как мислите те дали стоят застинали докато снимате и след това – докато снимате пак след пет секунди – еми мърдат, разбира се, ходят до техните си мравешки виени и парижи и си гледат живота. Как тогава ще е една и съща снимката…
По едно време виждам в далечината „Саръ кая“ – оназ голямата скала и я снимах и нея, а пък пό насам, даже се виждаше и върха на „Сиврито“ – бе то гледки и чудо, надиплили се, наконтили се, фотоапарата взе да пуши по едно време, завалията. После стигнах до едни пясъчни пирамиди като Стобските и взех и тях да ги снимам, че таквиз не бях виждал по нашия край.
Па като се почна едно спускане към това „Дурбалъ дере“ – брейй, ха да стигна до дерето, ха да стигна – то край няма тоз горист склон. Стръмно и дълбоко, сякаш слизаш при Хадес. Хеле стигнах го, дерето, ама после пък като ми се изпречи един стръмен сипей – зор. То затова онзи соколчанин се подхилваше и ми казваше, че било далече. Ам далече я – това не ти е плоската карта да я гледаш на компютъра и да си мислиш, че е близо. Ама пак хубуй, че си правех почивки – за да снимам едно жълтоухо водно змийче, разни ранилисти, кошутини, вълнест напръстник и нам кви други китки.
И ето я най-после таз „Кован кая“. Наистина с четири дупки, дето им викат ниши. И нито ниша повече. Ама пък гледка – един път. И снимам пак, снимам, пък голямо тичане падна с тази самоснимачка. Нагласям аз и хуквам до скалата – че нали да се хванат и нишите, де, ама то пък едно стръмно, па едно каменисто – как не си строших кокалите – не знам. Ако ме бяха видели тез соколчани, щяха вече да ми се хилят с глас. Ма хеле – едната снимка – бива горе-долу – та и мен да ме има там изкипрен, та да се дивят после внуци, правнуци и друго народонаселение.
И така – после обратно по същия път, но вече бавничко, с почивки и малки радости.
Ама следващия път ще си помисля – дали да не ми се приходи все пак до Виена – там може и да няма скали с дупки и стръмни сипеи, но пък сигурно има други хора и салтанати.
Абонамент за:
Публикации (Atom)