четвъртък, 15 февруари 2024 г.

"Айфеловата" чушка

Начи, за да произведеш една чушка трябват агрономически умения, за да построиш голяма желязна кула ти трябват инженерни умения – там уравнения, пергел, транспортир и хипотенузи, но за да изработиш една Айфелова чушка, не е нужно да си инженер-агроном, а е достатъчно да си наивен и леко отнесен. Наивистичното изкуство много ми пасва, защото ме кара да си мисля, че е кръстено на мен, но много искам да създам и ново течение в изкуството – будалистично изкуство. И ето - това е първото ми произведение в това новаторско изкуство. Похвалете го, още повече че трябва да ви кажа, че след като този шедьовър задоволи най-горните (ви) потребности от Пирамидата на Маслоу, после на мен пък ще ми задоволи най-долните потребности - със зехтин и лимон.

неделя, 11 февруари 2024 г.

Съм.Не.Ние

Да бе, да - всеки писател познава глистите на съмнението. И всеки човек на изкуството изобщо. Дали това, което си написал, нарисувал, композирал, аджеба, е световен шедьовър или е баси скучните драсканици. Дали трябва да го публикуваш, да го захвърлиш в личния си архив, или да го унищожиш завинаги. Много писатели правят последното. „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша“… „Кайросът“ е като музата - нещо много хлъзгаво и измамно. Усетът за точна мярка, за точен момент, кога да сложиш край на една творба и дали изобщо да я довършваш, та този усет все още не се продава в аптеките. В нощта на 11 срещу 12 февруари 1852 г., след дълъг период на съмнения и раздиращи мисли за смисъла на писането и живота, Николай Яновски, по-известен като Гогол, хвърля в горящата камина ръкописа на втория том на „Мъртви души“. Сюжета на романа му е подсказан от Пушкин, както и идеята за „Ревизор“. Но след успеха на първия том, идват десет години на лутания и неудовлетворения, за да се стигне до акта на унищожението. Всъщност той веднъж вече е горил един по-ранен вариант – но сега вече окончателно. Той умира десет дни след изгарянето на ръкописа. Десетилетия по-късно Булгаков ще „пренапише“ този примитивен акт на изгаряне на ръкописа от Гогол, в „Майстора и Маргарита“. Но при Булгаков – този велик ироник, точно повелителят на Мрака - Воланд, се намесва за да спаси нещо Светло – да спаси изгорелите ръкописи на Майстора. Оттам ще се роди и легендарната фраза „ръкописите на горят“. Балзак има гениален разказ „Неизвестния шедьовър“, отпечатан през 1831 г. Да, в него се говори за художници (младите години на Никола Пусен), но и тук кайроса е основен мотив. Съмнението и унищожението. А – тъкмо се сетих пак да гледам чудесния филм по този разказ „Красивата драка“, с Мишел Пиколи, в ролята на прочутият художник Френхофер и с чаровната и разголена Емануел Беар, в ролята на красивия модел. А когато една жена е красива и разголена – там поне не може да има съмнения. (Картината е La Liseuse на Jean-Jacque Henner, 1890)

понеделник, 5 февруари 2024 г.

Рисунките на Кафка

Много писатели, знаем – са рисували чудесно, без да са учили изобразително изкуство – излишно е да давам примери, толкова са много. Рисунките на Кафка определено будят интерес. И възхищение. Те са рисувани в периода 1901 – 1906 година, когато той е студент в Прага, тогава когато прави и първите си опити в писането. Част от тези рисунки са запазени от приятеля му Макс Брод, заедно с много ръкописи, въпреки изричната заръка на Кафка, всичко след смъртта му да бъде изгорено. След дългогодишни съдебни дела, голяма част от архива на Кафка, включително писма и рисунки, са освободени от авторски права, извадени са от банков сейф в Щвейцария, където са съхранявани, и от 2019 г. са във фонда на Националната библиотека на Израел.
Под редакторската работа на швейцарския професор по литература Andreas Kilcher излизат албуми на немски, френски, английски с тези „драсканици“– рисунки, скици, загадъчни драскулки. Те „разказват“, точно в стила на Кафка – ъгловати, с начупени линии, неспокойни, тревожни. Съмняващи се в живота около тях. Кафка перфекционистът, търсещ своя идеал за истина и чистота, Кафка нерешителният, депресивният, подтисканият от властния си баща, плувецът, на когото докторите забраняват да плува. Кафка, за когото откриваме още и още нови неща от биографията. Но откриваме и колко много неща още не знаем. Дано един ден и у нас да бъде преведена тритомната биография на Райнер Щах (Reiner Stach), писана осемнайсет години. Все пак, специалистите казват, че Кафка е един от тримата писатели, оказали най-голямо влияние върху литературата на двадесети век, заедно с Пруст и Джойс. Може и да са прави.
Всички рисунки са от фонда - The Literary Estate of Max Brod, Национална библиотека на Израел, Йерусалим.

петък, 2 февруари 2024 г.

Плетеният човек (The Wicker man)

„Wicker man“ е култов английски филм от 1973 г. Уж хорър, ама според мен, няма грам хорър в него, но че е култов, със сигурност е. Саундтракът на филма също е разкошен, повечето песни са с, хм… леко неприличен текст, а в началото звучи прекрасна песен по текст на Робърт Бърнс от 1782 г. В нея лирическия герой споменава как в хубава лунна нощ е подмамил някоя си Ани всред снопите с жито и ечемик. Не се уточнява какво точно са правили, но лирическият ни уведомява, че нямало да забрави тази нощ с Ани, сред снопите с ечемик. Та, да знаете, че освен целувката в ръжта (с Джени), този палав шотландец Бърнс, е уважил и пшеницата и ечемика (но този път с Ани). Основната идея на филма е завръщането към езическите култове и обреди, в ущърб на християнството. Нещо, което май се забелязвало в много европейски страни през последните години, макар че реално погледнато те никога не са си тръгвали. Само да споменем че най-големите християнски празници, Великден и Коледа, са умело съчетание на езически ритуали с християнски практики. У нас също има някакъв уклон към псевдо тракийски ритуали, край скали и т.нар.светилища из Източните Родопи, които според мен имат по-скоро пародиен облик, отколкото автентична, духовна основа. А ритуалите във филма са автентични и са почерпени от проучванията на Джеймс Фрейзър в неговата прочута книга „Златната клонка“. Там са и „Майският стълб“, прераждането в „див заек“

Малко е странно защо филма, който гледах беше преведен като „Грешникът“, а не „Плетения човек“. Чели сме, че за гигантски „плетен човек“, в който са изгаряли живи хора и животни като жертвоприношение, споменава още Юлий Цезар в своите „Записки за галската война“ в 1 век пр.н.е., а после и Страбон. Филмът е доста добър и лично за мен е един от най-добрите образци на британското кино, заедно с „Фотоувеличение“ , от 60-70-те години. Той е по мотиви от романа на Дейвид Пинър „Ритуалът“. Романът бил написан само за 8 седмици от 26-годишния Пинър, през 1967 г. Трябва да гледам и римейка от 2006 г, който е със същото име „Wicker man“, по същия сценарий, но със стократно по-голям бюджет, а в ролята на полицая бил Никълъс Кейдж.

(На снимката - кадър от филма)

четвъртък, 1 февруари 2024 г.

Чешмите

Никой не може да ги преброи, но със сигурност са хиляди в Източните Родопи. Само от разклона за село Рогозче до Жълъдово, преброих къмто осемнадесет. За петнайсетина километра. А има места с по-голяма наситеност. Чешми.
Смея да твърдя, че философията, утилитарността на чешмите в Родопите е силно изменена в днешните модерни времена, спрямо времената от преди 60-70 години. Едно време пътищата са били предимно за мулета и магарета. Това са пътеки с ширина около метър – или ширината на едно натоварено магаре с дисагите отстрани. И във връзка с тези планински тесни пътища са били градени мостовете и чешмите. Мостовете - за преминаване през многобройните реки, рекички и дерета, а чешмите и кайначетата – за поене на добитъка на първо място, а после и на хората. Много кайнаци има из Родопите. Кайнак е турска дума и значи „извор“. Другата дума, с която ги наричат е „врис“ – познава се, че тя е гръцка и значи „чешма“. Тези изворчета са красиви, със сводест отвор, специфичен строеж, правени винаги от камък. Старите чешми край тези стари пътища също са с красив каменен градеж. Някои още пазят надписи на стар османски с арабско писмо. Повечето обаче са пресъхнали, защото водните жили се променят през десетилетията, и сега стоят като паметници на една отминала култура, също като старите каменни мостове и врисовете. Впрочем „чешма“ е дума от персийски произход, дошла в нашия език през османските времена и заменила в разговорния език българската „извор“. Днес, пътищата в Родопите са доста по-различни от някогашните мулетарски пътища. Придвижването е бързо, с коли, и нуждата от чешми е много по-рядка. Защото когато си с кола, първо не пътуваш с дни из планината и второ, можеш да носиш голям запас от вода. Ако все пак ти се наложи да спреш край чешма, не знаеш какви са питейните качества на водата. Мога смело да кажа, че малко от хилядите чешми из Източните Родопите са с хубава, пивка, вкусна вода. И местните хора ги знаят кои са. И баир будалите. В последните години тече истинска пандемия за строене на нови чешми. Болест или мода. Особено откакто отпадна изискването за разрешение за строеж по ЗУТ на чешми, беседки, курници и други такива конструкции. Чешми взеха да никнат над път и под път, една до друга, една от друга по-големи. Царство на бетона и мрамора. На някои места има по две, три, дори чак до 8-9 чешми на малък периметър. Каква е практическата нужда от такова очешмяване – преценете сами. Всъщност 90 процента от тези чешми са паметници. Те се строят от местното население в памет на някой близък. Това доказват плочите, най-често на турски език, с името на роднината. И някак има схващането, че колкото по-голяма е чешмата, толкова обичта и паметта към починалия са по-големи. Често до чешмите се прави и голяма беседка, защото разбирането е, че където има чешма, трябва да се яде и пие. Това прави още допълнителни кубици бетон, арматурно желязо, керемиди. И така лека полека Източните Родопи се бетонизират. Дивото отстъпва място на построеното от човека, често грозно, неприветливо и мръсно, защото около тези беседки чистотата е пожелателна, но не и реална.
Затова когато казвам, че философията на чешмите е вече съвсем различна от някогашните времена, точно това имам предвид, че чешми се строят не толкова за утоляване на жаждата на пътника, а като паметници - ако разглезения турист благоволи изобщо да слезе от колата да си налее вода, да прочете едно име и две дати с чертичка между тях. Нищо че като се качи пак в колата веднага забравя и името и датите. Пак да припомня – самия факт, че чешмата, която строиш е втора, трета или пета поред на разстояние от двайсет или сто метра, говори точно това – че целта ти не е да дадеш вода на морния пътник, а да го запознаеш, че имаш починал скъп роднина. А може би и друго – до покажеш, че имаш пари да направиш по-скъпа чешма от съседната. Това е в манталитета на местното население, което някак още не може да се нарадва, че за няколко години смени магарето с мерцедес. Не одобрявам и християнската традиция на Балканите с некролозите навсякъде из градската среда – по дървета, стълбове, врати и ел.табла. Некрасиво и подтискащо. Това също е признак за набутване под носа на балканската тъга, на факта че сме смъртни и много държим да покажем на другите колко си обичаме мъртвите тук по тези ширини.
Може би ще кажете – е какво – чешмите не са лошо. Не са, нека ги има. Но да не чешммизираме Родопите. Малко по малко планината се бетонизира, урбанизират се пейзажите и дивото става все по-малко. Няма да давам приммер с нашите съседи на юг – всички сме ходили на гръцките плажове. Да сте видели кьорава чешма по пътя до морето? И докато някои се трепят да направят Родопите „по-диви“ като приятелите от Rewilding Rhodopes, други се стремят да ги опитомят с бетон и боклуци. Това е жалко.

събота, 27 януари 2024 г.

Когато дойде пролетта - от "Пазачът на стада"

***

Когато дойде пролетта,

ако съм вече мъртъв,

цветята ще цъфтят по същия начин

И дърветата ще са не по-малко зелени от миналата пролет.

Реалността не се нуждае от мен.

Изпитвам огромна радост

от мисълта, че смъртта ми няма никакво значение.

Ако знаех, че утре трябва да умра

и пролетта е вдругиден,

щях да умра щастлив, че е вдругиден.

Ако това е нейното време, кога да дойде ако не в нейното време?

Обичам всичко да истинско и всичко да е точно.

И го обичам защото щеше да е така дори и да не го обичах

Затова ако умра веднага, ще умра щастлив,

Защото всичко е истинско и точно.

Може да се молите на латински над ковчега ми, ако искате.

Ако искате може да танцувате и да пеете около него.

Нямам предпочитания за време когато не бих могъл да имам предпочитания.

Какво ще бъде, когато бъде, ще бъде това, което е./>

Откъс от "Пазачът на стада", Фернанду Песоа,публикувана през 1915 г. под псевдонима Алберто Каейро.

Превод Иво Георгиев

***

Quando vier a Primavera,

Se eu já estiver morto,

As flores florirão da mesma maneira

E as árvores não serão menos verdes que na Primavera passada.

A realidade não precisa de mim.

Sinto uma alegria enorme

Ao pensar que a minha morte não tem importância nenhuma

Se soubesse que amanhã morria

E a Primavera era depois de amanhã,

Morreria contente, porque ela era depois de amanhã.

Se esse é o seu tempo, quando havia ela de vir senão no seu tempo?

Gosto que tudo seja real e que tudo esteja certo;

E gosto porque assim seria, mesmo que eu não gostasse.

Por isso, se morrer agora, morro contente,

Porque tudo é real e tudo está certo.

Podem rezar latim sobre o meu caixão, se quiserem.

Se quiserem, podem dançar e cantar à roda dele.

Não tenho preferências para quando já não puder ter preferências.

O que for, quando for, é que será o que é.

Lorsque viendra le printemps,

si je suis déjà mort,

les fleurs fleuriront de la même manière

et les arbres ne seront pas moins verts qu’au printemps passé.

La réalité n’a pas besoin de moi.

J’éprouve une joie énorme

à la pensée que ma mort n’a aucune importance.

Si je savais que demain je dois mourir

et que le printemps est pour après-demain,

je serais content de ce qu’il soit pour après-demain.

Si c’est là son temps, quand viendrait-il sinon en son temps ?

J’aime que tout soit réel et que tout soit précis ;

et je l’aime parce qu’il en serait ainsi, même si je ne l’aimais pas.

C’est pourquoi, si je meurs sur-le-champ, je meurs content,

parce que tout est réel et tout est précis.

On peut, si l’on veut, prier en latin sur mon cercueil.

On peut, si l’on veut, danser et chanter tout autour.

Je n’ai pas de préférences pour un temps où je ne pourrai plus avoir de préférences.

Ce qui sera, quand cela sera, c’est cela qui sera ce qui est.

« Le Gardeur de troupeaux », traduit du portugais par Armand Guibert.

неделя, 21 януари 2024 г.

Статуя с оръжие или без

У нас има прекалено много паметници на мъже с оръжие в ръка. В преобладаващата си част това са монументи от ново време – от последните 60-70 години и на тях са все едни строги, намръщени мъжки лица, които не изразяват радост. Много от тези фигури са на войници на чужди армии. Лично на мен ми липсват скулптури, извън оста – „войници-оръжие“, скулптури с по-друга символика – митологична, сказателна, абстрактна, женска, ако щете. Скулптури на герои от детски приказки или герои от разкази на наши класици. Има ги – но ми се иска да има още. На очи се набиват онези другите – на чуждите солдати с огнестрелното оръжие в ръка, които, нормално е, в днешните времена, да разделят хората. В по-голямата си част това са политически паметници, издигнати само заради повика на политическата конюнктура в даден период от близкото ни минало. Нормално е и това, че в някои от големите ни градове тези паметници бяха премахнати след промяната, заедно с тези на Ленин, Сталин, Димитров.
Има и едни други „паметници“ – това са ръждясалите чучела на стара бойна техника от преди 40-50 години, с която е залята цялата страна – оръдия, танкове, самолети. Те са по паркове, край пътища и на централни градски места. Сигурен съм, и се надявам че и те скоро ще бъдат прочистени. Тяхната културна и историческа роля, дори и да приемем че е била важна някога, днес буди все повече недоумение изложена така на показ. Трябва да изпитвам гордост ли, страх ли – и аз не знам какво, при вида на разбричкан самолет, в красива паркова среда. Честно казано аз изпитвам срам. И яд. Че някой е „изял“ част от зелените площи на парка. Местата на подобни военни чучела е в музеите, ако толкова държим да ги пазим за историята. Знам че е нужно време нещата с монументите, носещи политическа или идеологическа символика да се нормализират. Ще се появят нови, красиви скулптури, пластики, носещи друг вид култура, които ще преобладават, и тази тенденция вече се забелязва. Такива гледах напоследък в Свиленград, край Стария мост, има ги и в Кърджали – скулптурите на В.Рашидов пред Поликлиниката, например, а също и в Казанлък – фенерите - "Улични музиканти" в централната част, по улица "Искра", а и в други градове. Но си трябва време.Времееее...
("Дървени пластики", край Стария мост в Свиленград - скулптор Радко Бъчваров,"Улични музиканти", Казанлък - дело на Евгени Генов, Кърджали - пред Поликлиниката - скулптор Вежди Рашидов. Снимките са мои)

сряда, 17 януари 2024 г.

Тулпаните

От „Големия Тулпан“ се вижда „Малкия Тулпан“, но и от Малкия още по- добре се вижда Големия. Разликата им е към четиридесет метра височина в полза на Големия, който е 735 метра, но от разстояние тази разлика не се забелязва. И двата са в землището на село Дрангово, община Кирково. Дрангово е център на трийсетина махали, дори трийсет и две, от които поне половината са безлюдни към днешна дата. Сигурно това е селото с най-много махали в Кърджалийска област, а нищо чудно и в Източните Родопи. То носи името на полковник Дрангов, макар полковника никога да не е стъпвал в този край. По османските времена селото се е казвало Биюк Ип-дере и е добавено към България през 1912 г. от армията на друг легендарен полковник – Серафимов, но това е друга история.
За Големия Тулпан още преди Дрангово се отбиваме по черния път за махала Караджовска и от нея, до една къща, на която поправяха покрива, се отбива вдясно за махала Пещерска. Пещерска е безлюдна махала – има само един човечец, който си пасеше животните до разрушените къщи. За него ни предупредиха – „да не се уплашите, има там един пастир с голяма брада и малко страшен“. Не се уплашихме – човека беше много дружелюбен и освен това нямаше никаква брада. Много ни се зарадва, каквото го питахме всичко ни разказа и показа. Кучето му също ни се зарадва, постоянно тичаше край нас и искаше да ни каже много неща за своя живот и изобщо за живота, но ние нямахме много време. А махалата се казва Пещерска по името на „Пещерата“ – чудния скален прозорец, наричан още и „Гредата“, който ние посетихме седмица преди това, но откъм село Кушла. Преди да ви кажа какво видяхме горе на скалата да ви обясня откъде идват тези странни имена – „Тулпани“.По мои предположения и проучвания, потвърдени после и от местни краеведи, името идва от латинското име за „лале“ – tulipa. Луковиците на лалето са донесени в Европа от австрийския посланик в Цариград по времето на Сюлейман Великолепни - Ожие Гислен дьо Брусбек и е описано от него като „тулипан“, от персийската дума за тюрбан или чалма – „дулбанд“. Лалета иначе са се отглеждали още по време на Византия – първите данни са от 11 век, но после, в Османската империя, стават едни от любимите градински цветя. Странното е, че в съвременния турски лале си е лале, но това е станало поради грешка на посланика – тъй като често в чалмите си знатните османлии са си забождали лале, посланика се е объркал, че „тюрбан“ (или тюлипан) наричат лалето. Историята на разпространение на лалето в Европа е много интересна – от Австрия , после в Холандия и малко по малко по целия континент, а през 17 в. знаем и за голямата „лале-мания“ и спекулата с луковици в Холандия, като с една продадена луковица е можело да си купиш къща край някой от каналите в Амстердам, но това също е друга история. В руския език думата за лале е „тюльпан“ и е много вероятно името на двата върха да е дошло от руските солдати, от отряда на генерал Черевин, през 1877-8 г, когато са минавали по този край идвайки от запад откъм Устово и Златоград и движейки се в посока към Одрин по билото на Гюмюрджински Снежник. Но самите тези подробности народната памет не ги помни. Иначе скалите и на двата върха имат някаква прилика с пъпка на лале – това е безспорно – любителите на всякакви скални образи ще го потвърдят. Толкоз за етимологията на Малък и Голям Тулпан. След стръмното изкачване в борова гора, примесена от време на време с дъбчета, стигаме върха. Интересна скала, впечатляваща. От едната страна има нещо като голяма вдлъбнатина. Ако човек иска може да се изкачи най-горе на скалата – има първо една позагнила дървена стълба, а над нея, нагоре, са направени тук-там железни скоби като стъпала, но изкачването си е екстремно и малко страшно. Разбира се – зависи човек на каква възраст е. Ако е млад – е самонадеян и безстрашен и ще тръгне нагоре без да се замисля, дори и да няма стълби, ако е по на възраст вече, страховете му са повечко и ще се почеше, ще се поогледа, почуди и може и да се откаже. Най-горе гледката е възхитителна – виждат се махала Пещерска, част от Дрангово и всякакви други родопски красоти в южна и западна посока. Всъщност във всички посоки. Вижда се и Малкия Тулпан. Най-отгоре на скалата има железен прът с българското знаме, него го видяхме още предната седмица от Скалния прозорец, само че сега вече знамето е одърпано и прокъсано – от вятъра, който духа силничко тези дни. Всяка година на Големия Тулпан в първата събота на юни бивши граничари служили в района се събират на върха – да се видят и да си спомнят войнишкото минало. Тази традиция продължава вече десетина години може би. Казват, че скалата с околните скални образувания била светилище. Лично аз не съм убеден. Същото казват и за Скалния прозорец, но той си е чист природен феномен. И тук е същото – освен интересните форми няма доказателства за сакрална или изобщо за човешка дейност – няма дупки, ями, шарапани, няма дори и ниши. Но има гледки, красоти, въздишки, енергии природни. На тръгване забелязваме един балансиран камък, горе, на скалата, приличащ малко на летяща чиния. Като бях горе не го бях забелязал.
След три седмици тръгвам към Малкия Тулпан, за да не се обиди, че съм уважил само батко му – Големия. На входа на Дрангово има нова табела с герба и девиза на селото – „Горди с миналото – отговорни за бъдещето“. Автор на девиза е журналиста от Кърджали Валери Недялков, а на герба виждаме Стария мост, реката, планината и бял гълъб над всичко това. След самото Дрангово посоката е към махала Башевска. Колата оставям до порутената бивша гранична застава и поемам нагоре. Есента вече вдъхновено е размахала из планината четките си с всички възможни цветове и окото е пълно и ненаситно на гледки, накъдето и да се обърнеш. Гората в този край е смесена – почти поравно иглолистни с техните наситено зелени конуси и дъбове с още не опадали листа във всички нюанси на зелено-жълто-кафявото. Скалите тук са с по-различен цвят сякаш, не така надупчени от естествени пори както бяха на Големия Тулпан, но пък вече има от прочутите скални ниши. Те са две на едната скала – съвсем близко една до друга, плюс встрани една съвсем малка или недовършена. И по-нататък още една отшелничка – на съседната скала.
За да снимам по-добре двете ниши, се катеря екстремно по един дъб и стоя буквално на един крак докато щракам. Долу, под скалата не вярвам на очите си – бели, нежни цветчета ми се усмихват – красива изненада – в началото на декември цъфнала балканска чубрица. Чудо! Навеждам се да помириша стръкчетата. После се отдалечавам в южна посока за да се подивя още малко на гледките. От Малкия Тулпан границата е на има-няма километър все по билото с леко изкачване. Но се отказвам – духа силен вятър и съм леко уморен, а самия връх където е границата е забулен в мъгла или по-точно в бързо плуващи ниски облаци. Но пък правя няколко снимки на Големия Тулпан, който на моменти даже е огрят от промъкнал се през облаците слънчев лъч. Оттук скалистия връх наистина може да се оприличи на пъпка на лале – тулипан. В далечината, зад Големия се вижда и връх „Калето“, на който е имало средновековна крепост, описана още от археолога Иван Балкански.
Стоя още и не ми се тръгва. Виждат се къщи, махалички, в далечината се вижда и Дрангово. На връщане пак минавам през главното село. Спирам и си пълня вода от едната от чешмите по главната улица. Със сигурност ще се върна пак по този край.

понеделник, 15 януари 2024 г.

Водопадите в Източните Родопи

Стотици водопади има в Източните Родопи. На някои рекички и дерета има по пет, шест, че и повече. По каньоните на едно дере май ги преброих тринайсет. Вярно - това са сезонни водопади - те са „живи“ през два, в най-добрия случай три сезона. В проливни, дъждовни дни пък изпълзяват хиляди други водопади и скакавици. Те са еднодневни-най-много двудневни. Виждал съм ги, снимал съм ги. През лятото и в началото на есента като правило почти всички „пръскала“ си вземат отпуска.. „Марф“, например, край джебелското село Жълъдово, съм го виждал в началото на септември съвсем сух, като сахарски водопад. Бях пуснал снимка и се бях пошегувал в социалната мрежа, че водопадът е оставил графити на скалата – „В отпуск съм. Ако искате да се снимате с мен – идете до братовчедка ми Виктория, или си пуснете душа в банята, сложете саксия с мушкато и се снимайте отпред – същото е“.
Някои от водопадите добиха голяма и бърза популярност, други все още са непознати и „неоткрити“. Именно тези непознатите и встрани от главните туристически потоци са ми любими. Често те са по-красиви и от най-популярните, но някои от тях са и доста трудно достъпни. Избягвам да давам координатите на повечето, именно защото са далече от асфалтови пътища, а и за да дам възможност на сериозния любител на природата сам да си открива красотите, ако ги търси и наистина обича планината. Никога не съм се осмелявал да кръщавам водопади, скали, или каквото и да било в Родопите. Това е свещена планина, магичен свят и аз съм много дребен и мравчест за да давам имена на нещо толкова могъщо и тайнствено, почти божествено.
Но има човечета, дето дръзват. Не знам по силата на какво се смятат за достойни да дават имена на скали, водопади и не знам какво още. Може да си кръстиш детето, може да дадеш име на котката си или на хамстера си. Може да си кръстиш и китарата ако искаш, като Би Би Кинг.
Онзи ден се натъквам на най-новото име - един от най-красивите водопади, на който бях пуснал снимки преди има-няма две години. Гледам, кипри се на електронната карта с името „Метла“. Фак! Не знам наистина каква му е културата, с която е закърмен на тоз човечец и коя му е любимата поп-фолк певица, но да кръстиш водопад „метла“ е все едно да си кръстиш детето Боклукчо. При положение, че повечето ни големи и хубави водопади у нас се наричат я „пръскало“, я „скакавица“, или „падало“. И пак при положение, че първо трябва да се пита как го наричат местните. Още когато бях пуснал снимките бях предрекъл, че скоро този водопад ще гъмжи от туристи. Добре – нека гъмжи, планината е за всички, но за Бога, братя, не го наричайте „Метла“! И спрете да кръщавате както ви хрумне, каквото и да било в тази планина Родопи, освен ако не сте Бог, цар или поне Правителството!

сряда, 3 януари 2024 г.

Далавера

Ерудитът Вл.Свинтила пише, че думата „далавера“ е с трудна, неясна етимология. Стар, осемдесетгодишен софиянец му обяснявал, как френския търговец, като идвал на среща със софийския си контрагент, в кафенето, започвал с думите „парлон дьо л`афер“, „да поговорим за работата“. И това „дьолафер“ станало „далавера“. Да, ама съвсем не. В Етимологичния речник обясняват, че „далавера“ идва от италианските думи „dare-avere“ – „даване-вземане“ или „давам-имам“ и у нас е дошло през турски. Същата дума я имат и в румънски – „daravela“ и в гръцки – „νταραβέρι“, в албанския и в почти всички езици на Балканите. Всъщност, на италиански това си е чист счетоводен термин – нещо като „дебит-кредит“, но както знаем, за обикновения човечец отпреди век-два, счетоводните тефтери и термини винаги крият съмнителни тайнства. Оттам и „далавера“ придобива значение на съмнителна, нечиста сделка. Има разбира се и куриозни варианти за произхода на думата – от американския щат „Делауер“, където уж се ширели спекулациите, или от англ. дума „delivery“, изписана на сандъци с хуманитарна помощ по време на войната (коя война?). Интересно е, че в турския, като пишат за произхода на думата, често цитират пример от речника на българина Михаил Михайлов, издаден през 1929 г. в Лайпциг, на френски – „Matériaux sur l'argot et les locutions populaires turc-ottomans“. Даже запознати твърдят, че след този малък речник само от четиридесетина страници, не е писан по-добър, а другите автори само правят компилации като използват части от него, често без да цитират автора. В речника, който не можах да намеря целия в мрежата, има и доста други интересни думи, навлезли и у нас от османския жаргон – като „мангизи“, например. А както бях споменавал и преди – първият опит за етимологичен речник на османския-турски пък е съставен от арменец – Бедрос Керестеджиян и е издаден през 1912 г. в Лондон, също на френски. Та като се зарови човек в далаверите между езиците, много често излизат интересни факти. Йовков, в недовършения си роман „Приключението на Гороломов“ е от първите писатели, които използват думата „далавери“ в литературата, та думичката съвсем не е нова, но получи мощен тласък в употребата си, след промяната от 90-те. И ще е любима в някои среди, още дълго, май…