събота, 28 декември 2019 г.

Днес ще бъдеш с мен в Рая



“Мога да отида с нея дори в ада”. Това само си го мисля, докато мършавия сервитьор ни настаняваше на една много подходяща за двама маса, до един много подходящ за двама фикус.
Тя сяда изящно, с изправен гръбнак и загатва усмивка. Никога досега не съм обръщал внимание на това, как сяда една жена, но тази пред мен умееше да го прави леко и красиво, сякаш се беше упражнявала дълго и упорито върху всеки детайл.
Просто не вярвам, че сме двамата тук. Потъваме бавно в началото на някакво наше общо времетраене. И всичко е някак-си трепетно.
Виждам една пепелява пеперуда да прелита зад гърба ú и ми е нужно време да осъзная, че това е сервитьорът, който е донесъл бялото вино, което сигурно аз съм поръчал преди това. Налива ни по два пръста с перфектен бакхусов жест и сега си наглася папийонката зад нейния стол.
Казвам ѝ нещо, но странното е, че помня много добре не моите думи, а нейният кратък отговор.
-          Мой какво?
Какво ли съм изтърсил? Вглеждам се в устните ú, чиято привлекателност веднага усещам като хармоничен трепет на едно конкретно място под панталона си. Не знам дали с другите мъже е така, но винаги когато искам да предприема нещо важно, ставам малодушен, като малеби. Като малеби от Малибу. И какво да кажа сега, след като не помня какво казах преди малко. Хванал съм се за чашата с неописуемо настървение и си мисля, че може би ще е уместно да спомена нещо за Омар Хаям, но пък…
Пространството около нас тежи и се мъчи да ни раздалечи още повече. Пепелявата пеперуда се опитва да я оглежда отзад, макар и дискретно. Нека я оглежда, аз си имам привлекателните устни и хармоничния трепет. Какъв ли е цветът на червилото ú?  Малинов, шипков, вишнев. Може би просто красиво червен.
Когато ме попита имам ли деца, почти видях балончето над главата ú в което са затворени думите – като в карикатурите. Така ли ми се стори, но устните ú не помръднаха. Дали пък не е вентрилок, или е брилянтна актриса. Като онази, готината – дето се подвизава в три-четири филма на Алмодовар. Не беше ли някаква Витория.
Очаквах го този въпрос, макар че сега ми се струва смешно като се сетя как се бях готвил за срещата. Подстригах се, нова рамка на очилата си направих и две сутрини правих лицеви опори, но от това не станах нито по-висок, нито по-слаб.
-          Да, две – казвам като се старая да докарам открит и твърд  глас. Това не е уточнение за двете сутрини с лицевите опори, а за децата.
Въпросът си е най-нормален, но на мен кой знае защо не ми стана приятно, че го зададе.
Никога не съм и допускал, че познавам жените, тези двойнствени на трета степен, създания. Но тази срещу мен е гурия от Левант. Загадъчна Леда, макар че аз не ставам за Юпитер. Ще бъда един дебел лебед. Дебел лебед. Махам леко с ръка за да пропъдя сполетялото ме точно сега прорицание, че “дебел лебед” е палиндром.
За да потвърдя правилото, че съм виртуоз в изричането на глупави фрази във важни, или романтични моменти, изтърсвам:
-          Имаш ли мъж?

неделя, 8 декември 2019 г.

"З" като Загреб


           В 3,40 ч. сутринта  потегляме с Катя. С „форда”. Предния ден съм заредил резервоара догоре.



          Минавам по магистралите – първо „Марица”, после „Тракия”. Спокойно се пътува – на някои места има мъгла, после ръмеше и така пристигаме в София към 6,30. Вземаме Анелия Гешева, според  уговорката – от бул.”България”, близо до кръстовището с „Т.Каблешков”. Аз я помня с дълга коса и слаба, а сега е променена – не сме  се виждали от 2006 г., както тя ще си спомни, защото помнела като слон – така казва. Аз слон не съм виждал как помни, но явно ще е нещо подобно. То не че и аз не съм променен, де. То това си е свойство на нещата – да се променят. Скалите, дето са скали и те се променят, морето дето е море – и то се променя, та какво остава за нас - едни буболечки с мания за величие.


          Всъщност знаем малко един за друг, но достатъчно. Аз знам, че е добра поетеса и готин човек. Това стига.
          След около час минаваме границата на „Калотина”. А минаването на всяка граница си е тръпка - други хора, език, салтанати. Едно време какво са знаели, когато е нямало толкова граници и чужди езици. Една мила митничарка ни пита рутинно за къде пътуваме. Аз отвръщам за Загреб. Какво ще правите там? Ами на писателска среща. След което следва въпросът: „писатели ли сте?” „Ми така казват”, отвръщам.


          
          В Сърбия веднага поемаме по магистрала или магистралата ни поема. Тя е току-що открита официално – буквално дни преди да тръгнем. Настилката е великолепна и с добре уредени места за почивка – „одморишта”, каквито по нашите бързоходни пътища не се сещам да има.
          Вече е светло. От Ниш се прехвърляме на магистралата за Белград.
          Анелия още с качването е предложила, когато се уморя да ме смени на волана и аз кой знае защо ѝ имам доверие. Знам че е добра поетеса и това е достатъчно – значи е човек, който не може да те подведе.

понеделник, 11 ноември 2019 г.

По тайнствените осморки на Арда


         Тук някъде трябва да се е развивало действието от моя разказ "Arda longa, vita brevis". По тайнствените осморки на Арда, по тайнствените кривулици на човешкото битие - реално или измислено.


          По тайнствените кривулици на историята, географията, и мистериите на човешката душа...

сряда, 6 ноември 2019 г.

За една MoMA в Старо Железаре

          Не бях чувал за Старо Железаре, признавам си. Селото е в община Хисаря и на пръв поглед е едно много добре уредено село - чисто, с хубави тротоари и къщи. Църква, читалище, паметник. И толкоз. От близо петте хиляди села в България поне 100 са с такива характеристики, ще кажете - с чисти тротоари, паметник, читалище. Какво толкова. Същото си казвам и аз.

Село Старо Железаре - читалище, паметник...

Нашенци "а ла Шагал"

          Пресичаме Старо Железаре на път към Старосел,  и даже нямаше да му запомним името ако не бяха рисунките по един дълъг бял дувар. Рисунки на музиканти, между които различаваш пътьом Сачмо с тромпета. И Майлс Дейвис тоже също. Казваш си - брех, екстравагантна хрумка на местен особняк. Но яка. А на тази същата ограда се мъдреше гръмкият надпис "Дом на традициите".

Фидел Кастро и Индира до камбанарията от 1850 г.

понеделник, 7 октомври 2019 г.

Процесионка по пътя

          Първата за сезона "реколта" от гъсеници на пеперудата борова процесионка. По пътя от с.Кукуряк към с.Токачка, общ.Крумовград. Процесия от около 2 метра, гъсеница до гъсеница, като всяка допира власинките на предходната за да я усеща. И така става процесията...



четвъртък, 5 септември 2019 г.

В Смолянският ми скрипториум


          Краят на света не дойде на 30 август, но пък при мен, в смолянския ми скрипториум, настъпи един друг край - сложих точката на най-бързо написаният мой роман. За има няма шест месеца, написах романа, с който най-много съм се забавлявал и ми е доставял най-голямо удоволствие по време на писането. Ура!

четвъртък, 8 август 2019 г.

Някогашното кино


          Трябва да съм бил 9-10 годишен, когато в Кърджали дойде филмът „Слонът моя приятел”. В старото ни кино „Орфей” с две зали тогава, трябваше да се редиш на огромни опашки и накрая пак си взимаше билет за другия ден. Особено много го харесваха циганчетата от махалата – те го гледаха по 10 пъти, а може и повече, пееха песните от филма, имитираха реплики и герои. Имаше и други подобни „истерии” около филми, може би не чак с такъв голям размах, но подобни с чакане на големи опашки.


          Днес, опашките са само когато открият нов магазин от някоя верига, а кино до скоро нямаше в града ни. Когато някой иска да гледа хубав филм, просто си го сваля от интернет. Или гледа онлайн. Но в онези години имахме една съседка – леля Ганка - живееше един етаж под нас. Тя късаше билетчетата в киното. Как сме я гледали с благоговение, когато даваха хубави филми, например с Луи дьо Фюнес. За нас тя беше някакво божество. Освен това всяка неделя имаше детски филми от 10 ч. сутринта. Тя ни пускаше понякога без пари на детските, като комшийчета, но никога на филмите за големи – на тях трябваше да си купуваме билети и да не се учим на тарикатлъци.
          Детския свят е нещо неразгадаемо и необятно – в него нещата дето и без това са си относителни, са още по-относителни и магични.

понеделник, 5 август 2019 г.

Изкуството да не се вярва на вестниците


          В едно свое есе озаглавено “Free Thought and Official Propaganda” от 1922 г., Бъртранд Ръсел препоръчва в училищата да се изучава изкуството да не се вярва на всичко прочетено във вестниците. Преди 97 г. вестниците са били единственото средство за масово осведомяване.  Това, което е препоръчвал тогава Ръсел е валидно и днес, макар че се съмнявам в някое училище това да се преподава, дори и под забавна форма.


          Днес средствата за масово поразяване (пардон – осведомяване) са много повече и много по-агресивни, което означава, че още от малки сме подложени на постоянна атака от невярно, неточно, частично или дори направо на лъжливо поднесена информация. И масата какво да прави - вярва. Това и преди 97 г. и сега се нарича пропаганда. Дали ще е на правителствено ниво, на корпоративно, национално, браншово, класово, банково, етническо ниво – все е пропаганда. И има една-единствена цел, която може да се различава само в детайлите – да се канализира общественото мнение в дадена, желана посока (на мислене или действие) за постигане на икономически или политически облаги и влияние.
          Та ако искаме да имаме силно гражданско общество, не е лошо да се помисли върху това как да се преподава в училищата, дори като извънкласна форма, изкуството да не се вярва на средствата за масово осведомяване, включително и на електронните такива.
          Най-доброто средство да се противостои на тази информация е да се чете повече  - и книги и специализирана литература и да се сравнява. Да се събира независима информация от други източници по-запознати и компетентни и да се сравнява. Ако може и на други езици - още по-добре.
          Нещо подобно препоръчва и Ръсел в цитираното есе - в училищата едно международно събитие да се разглежда, чрез представянето му в пресата на едната страна, после във вестниците на другата и накрая - как изглежда реално събитието преценено от трета независима страна. Това би било наистина едно интересно упражнение за развиване на мисленето и за критично приемане на всяка медийна информация.
          Цялото есе на Бъртранд Ръсел (на английски) може да бъде прочетено тук

понеделник, 22 юли 2019 г.

Дребни мисли за едни мислители

         

          Някакво английско онлайн списание подканва своите читатели да гласуват за "мислител" на 2019 г. от "скромен" списък с 50 имена. Списанието претендира за "най-голяма интелектуална дълбочина" измежду всички други списания. Те, англичаните си падат по подобни класации, както знаем, макар че не могат да настигнат в това отношение американците, които са луди по класациите и по това кой е по- по- най. И  никак не е учудващо, че повечето предложени имена са на хора английскоговорящи, т.е. представители на английската мисловна култура. Учудващото е друго  - че сред тези 50 имена има само четирима писатели - и сред тях са нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Светлана Алексиевич и много любимата моя индийка Арундати Рой, чиято книга "Богът на дребните неща" препрочитам вече втори или трети път. А още по-учудващо пък е това, че сред номинираните за големи мислители е изтипосан не кой да е, а Джордж Сорос. Чувал съм и още как, че Сорос е благодетел на много хора по света и разбира се и в България, но не знаех, че е мислител. Ето и аз нещо да науча от това списание с "най-голяма интелектуална дълбочина".
          Ето тук е списъка - ако някой се вълнува от такива класации и реши все пак да гласува.

петък, 5 юли 2019 г.

Туризъм? Това не е моята война

         


          Не знам... Все не ми се вярва "туризъм"  да идва от френски. Туризъм трябва да си е българска дума и сигурно идва от „турвам се”. Така всеки зает в сферата на туризма се турва на тези, дето са с парички и искат да обикалят насам-натам, за да минат от техния джоб в неговия. Абе, уж им се турва, ама не съвсем - някак така - отвисоко и намръщено. Ехидно. Така, че да не дойдат втори път. 
          Или пък дали не идва от „втурвам се” – втурвам се да изливам планини от бетон за да изградя нещо грамадно и най-често грозно, на красиво място пак със същата цел – да прибирам пари от това красиво място. 
          Когато преди време философът Мишел Сер беше писал, че туризмът е Третата световна война, която тече в момента, аз приех тази сентенция като ексцентрично изказване. Но от моя скромен досег с разните видове туризъм, днес мога да кажа, че е бил прав и че вече и ние сме участници в тази световна война. И пак сме откъм губещата страна. Просто защото този път няма печелеща. Всички губят в тази война – от замърсяването, от бетонизацията, от загрозяването на пейзажите, от тоновете отпадъци, от вандалщината спрямо хилядолетни постижения на човешката цивилизация. От плашещата мания да печелиш пари по грозен и груб начин. От разпространението на болести и зарази. От прехвърлянето на пари, самочувствие и питекантропска власт на хора със скромно образование. Направо неуки. Каквито са много от шофьорите, хотелиерите, барманите, концесионерите. От ненужна и грозна инфраструктура чучната на красиви и диви места. 
          Ако Алеко Константинов беше жив, сигурен съм, щеше да добави глава "Бай Ганьо прави туризъм" към своя шедьовър. И поне нямаше да се чудим защо днес туризъм ни се  струва мръсна дума. И хич, ама хич не я свързваме с гостоприемство, уважение и радост от срещите с хората дошли по нашия край да видят свят.
          Ами това е. 
          И знам, че това не е моята война.

неделя, 30 юни 2019 г.

Вятър и мъгла на Мусала


          На Мусала онзи ден имаше само чужденци и облаци. Чужденците ти казват хай, а облаците се караха с вятъра за някакви субсидии за всеки намокрен турист. Вятъра им каза, че ще се консултира с другите ветрове, но да не се надяват на повече от 0 %,защото всичко е вятър работа. И малко мъгла, добавиха облаците. Украинец и украинка носеха украинското знаме и термометър. Украинката беше хубава, въпреки че термометърът показваше 15 градуса, а вятъра каза, че заради него се усещало като 10. Или като 9. Облаците за да не останат назад казаха, че може да стане и 8 градуса като пуснат 2-3 милиона капки. Едно куче ми разказа с очи, че ще ме обича докато имам салам. Аз не обичам да развявам знамена. И в буквалния и в преносния смисъл. Дадох на кучето салам. Няколко секунди любов не са за изпускане.

          После всичко стана пак вятър и мъгла.

петък, 7 юни 2019 г.

Когато дирята, която оставяш след теб, нещо изостава...


Когато дирята, която оставяш след теб изостава нещо, 
а и не е точно след теб, а някъде, където и тя не знае къде...

понеделник, 3 юни 2019 г.

Още за етническите взаимодействия в Беломорска Тракия-1913-1924 г.

          Книгата на проф. д.и.н. Камен Гаренов е нестандартна. Трудът се води "пастирско изследване" върху два неизвестни ръкописа на преки свидетели на етническите взаимодействия в Беломорска Тракия в периода 1913 - 1924 г.  Ръкописите са всъщност спомени на Михал Стоев Илиев и на Костадин Георгиев Гунчев. Професорът, който е и свещеник в енорийския храм "Св.Георги" в Кърджали, не се ограничава само до даване на публичност на двата ръкописа, но прави и ерудирано тълкуване, допълване и анализ на онези бурни събития и аспекти от тогавашните взаимоотношения на пъстрото в  етническо и религиозно отношение население в земите на Беломорска Тракия и Източните Родопи.  Някои от неговите наблюдения са почерпени и от личните му теренни проучвания и събрана информация от селищата със смесено население в Източните Родопи. Книгата е интересна както от историческа гледна точка, така и от етнографска, културна и човешка.


          В този труд се подчертава и че районите със смесено население са "една територия със специфична социална особеност, където цикълът на съвместното съществуване се движи по неписани закони, чрез които всеки пази своята идентичност, но и зачита достойнството на другия".
          Тук публикувам откъс от тази книга, а именно спомените на Михал Стоев, роден през 1905 г. в с. Исуик (Юсуюк) и починал през 1982 г. в с. Горно Войводино и на Костадин Гунчев  - роден в с.Момчиловци, Смолянско през 1881 г. и починал в Кърджали през 1976 г. Спомените са автентичен документ - поглед към едни драматични събития, но от гледната точка на "малкия" човек, и точно затова, по - различни, но и по-сочни и емоционални от официалната историография за събитията от това време.
          Цялата книга може да бъде намерена в Регионалните библиотеки на големите градове.




понеделник, 27 май 2019 г.

Тулуза -28 години по-късно


          Всъщност има много Тулузи. Всеки, който е живял там или е бил като турист, е видял и почувствал своята.
          Общото между тях е тухленият цвят.
          И Гарона, която все така тече, спокойна, през този май. Колко ли вода с името Гарона е изтекла през тези двадесет и осем  години? Океан?
          Не бях много подготвен за тази среща, а и то как можеш да се подготвиш за среща с носталгията, за среща с твоето някогашно било-небило. Такива срещи са винаги красиви и леко тъжни, също като онези моменти, в които се изправяш пред твой приятел от детинство или старо гадже и не знаеш къде да си денеш ръцете и какво да му кажеш. Само го гледаш, въртиш се, хубаво ти е, отмаляло, нежно и отнесено, но думите не идват. Или може би няма нужда от тях.


четвъртък, 16 май 2019 г.

Посрещане с езици



          На тулузкото летище Бланяк ни посрещат на  английски, както подобава. Докато товарим багажа заговарям шофьорчето на буса на френски – за раницата, къде да я оставя или нещо подобно. Той е приятно впечатлен и ме пита откъде съм. Казвам – България.  А по руски гаварите, ме  пита веднага, сякаш това е най-естественото нещо на света. Конечно, му казвам, също най-естествено. Щото, вика, другите преди вас дето посрещах всички ги питах, но никой не говореше. Оказва се арменче, което от седем години живее в Тулуза. Не усещаме  пътя до хотела – говорим си на руски през цялото време, като към разговора се включват и сърбите, разбира се. Къде без сърбите. Нашият домакин споделя, че искал да си иде до Армения с кола, като ще мине през Сърбия и през България. Смятал и през цяла Турция, но разбрал, че от България имало ферибот до Грузия. Това доста щяло да му скъси пътя. Намерил телефони на ферибота и днес звънял няколко пъти, но чудно - никой не отговарял. Докато кара ми показва номера на телефона с някаква надежда – може би ще му помогна. Да, казвам му – това е стационарен номер от Бургас. Но днес няма да ти вдигне никой. И знаеш ли защо? Не, клати глава. Днес в България е официален празник, Гергьовден. Ден на българската армия. Ааа – Джурджевдан, потвърждават и сърбите. Къде без сърбите. А вие, питам шофьорчето, имате ли име Георги в Армения. Имаме – Геворк. Аз се казвам Геворк. Бре да му се не види. На Гергоьвден да попаднеш на Геворк в Тулуза. Ха, честито! Знаеш ли, казва, че Георги е гръцко име. Знам - это fermier, земледелец. И докато си преплитаме езиците, неусетно сме стигнали до хотела. Разделяме се като първи приятели, а сърбите даже си взимат визитки от арменчето. Щото къде без сърбите. 
          После се оказва, че до хотела има чудна японска градина, но това вече е друга тема.

неделя, 12 май 2019 г.

Японската градина

          Японската градина е търпение и поезия. А може би търпение и любов. Тишина. Място, в което ти се иска да бъдеш, дори когато те няма. Изкуство на вглъбяването посредством камъни, вода, дървета.


          Когато видях за пръв път японската градина "Пиер Бодис" в Тулуза, поисках да съм японец. Култура, която е издигнала в култ красотата и обожанието на природата е велика култура. И друг път съм искал да съм японец, макар никога да не съм бил в Япония. А може би точно заради това. Заради калиграфията и фината поезия. Заради "Възхвала на сянката" на Танидзаки. Заради бойните изкуства и мъдростта на дзен-будизма. Заради реда и дисциплината. Заради култа  към традициите и достойнството на човека.


          Японската градина беше на петнадесетина метра от хотела. Всяка сутрин бях там - по това време - около 8-8,30 ч.тя беше напълно безлюдна. Съзерцавах отделните композиционни групи - ситния чакъл подреден с гребло като вълни на море, изправените високи каменни блокове и другите по-ниски до тях, вечнозелените дървета, подрязани по точно определен начин, пътеките за медитация, езерото. Всичко те мами със спокойствието си, с различното внушение. С подредеността, но и със стотиците нюанси на зеленото. И се питаш: как може на такова ограничено пространство да има толкова дълбочина, плътност и хармония. Явно това е изкуство мислено и усъвършенствано векове наред.

вторник, 30 април 2019 г.

Като Ломб и всичките тези езици

          Дали са паралелни светове в голямата игра на живот. Отделни томове книги, в онази световна библиотека, писана откак свят светува. Едни са изчезвали, други са се появявали...Как и защо са се появявали е загадка, и то велика загадка. Учените казват, че до края на века стотици от тях (може би хиляди) ще изчезнат. Това звучи тъжно.
          Езиците...


          Тези дни най-често споменаването име вкъщи е това на Като Ломб. Унгарската преводачка и полиглот с рождено име Каталин Шилард е интересен феномен. Нейния живот, няма как да не те заинтригува и да не те накара да поумуваш над това, трябва ли да учим езици, какво са всъщност те, как да ги учим, на каква възраст можем да започнем и т.н.
          Книгата й "Как аз уча езици", публикувана за пръв път през 1970 г. не е чак толкова популярна, но е известна сред хората, които са отдадени на тази божествена игра - преплитането на езици при общуването с другите. Самата тя казва, че си е вадила хляб с шестнадесет езика. Едни ги владее съвършено, други по-малко, а на трети - между които и българския - може да превежда с речник. И всичко това при положение, че като ученичка и дори в университета изобщо не е давала признаци на много надарена към ученето на езици. По образование тя е дипломиран химик - наука, която на пръв поглед няма нищо общо с езици или с литература. Книгата грабва с интересния изказ и със забавните случки, все свързани с някой от тези шестнадесет езика, с които тя е имала допир и е изучавала.
          Чета нейната книга и се сещам за моите "вавилонски кули" - онези чудни срещи, в които са се преплитали разговори на 5,6, 7 и повече езика. Срещи, в които всеки търси допирни точки с другия на невероятен езиков код.
          Такава подобна среща, надявам се, ми предстои пак следващата седмица - общуване с хора от повече от единадесет страни, говорещи единадесет различни езика. И съм сигурен, че с всички ще се разбера - ако не на един, то на втори, на трети език...
          Впрочем, за тези, които се интересуват, книгата на Като Ломб, може да бъде свалена безплатно от следния сайт: Polyglot: How I learn languages.
          Четете я за да се убедите, че ученето на езици може да бъде и забавно, и смешно, но и полезно.


неделя, 7 април 2019 г.

Да бъдем портокали голи


                       Да бъдем портокали голи –
                 забулени във заобленост и сенки,
                       възбудени на полукълба,
                     на влажни тропични зони
                        с бенки,
                 мълчаливи като греене
                     портокали,
                      които са се продали
                 на последния търговец на време,
                    някъде в Тропика ли,
                       или край храм на Кали,
                край нежното дуло на бутилка портò
                       да бъдем портокали,

                           ама…
                           точно сега ли?

четвъртък, 28 март 2019 г.

Глухите камъни



          На когото спомена за "Глухите камъни", всеки се оказва, че вече е бил - кой веднъж, кой дваж, че и повече. Аз пък не бях ходил. Нищо че съм бил многократно граничен патрул само на няколко километра оттук, край село Малко градище. Тогава бяха мъжки и студени времена, и бяхме обградени все от врагове не като сега, а на Студената война пък въобще не ѝ беше до катерене по камънаци. А и акъла ни толкова е бил. То и на Студената война акъла толкова е бил, но добре, че пи една студена вода, та нещата се постоплиха.
           В топлия мартенски ден ни чака Костадин Кьосев, който познава всяка скаличка и дупчица на "Глухите камъни". И той е излязъл от онези мъжки времена. Не говори много, но винаги на място, казва ти каквото го питаш и после те оставя сам да се наслаждаваш на гледките, без да ти се натрапва и да те залива със знания или измислени теории. Дискретен, и с мъдро излъчване. И за втора събота поред ни посреща с хляб от лимец и шарена сол (предната събота беше посветена на тяхно величество долмените в Сакар). Усещането от този топъл жест веднага променя всичко - сякаш си попаднал в стари, отколешни времена, без конкретна година, век, епоха, но стари - когато камъните са били още млади. или поне дупките по тях, а хора в дълги роби са шетали по тези места, опиянени от мистични ритуали.

понеделник, 11 март 2019 г.

Долменът - игра на светлини и сенки

          Долменът е потаен. Голям. Впечатляващ - нали е произведение на изкуството. Издялан от ветрове, богове и хора. Място, където светлината и мрака играят на гоненица. Или на криеница. Лудеят светлини и сенки.


          Но това е и място за размисъл. И за утеха. Каменна маса, на която можеш да положиш ръчно направена питка от лимец. И да си чупваш по парченце между две съзерцания. Между две епохи.


          Долмен, в който е по-добре да мълчиш, за да чуеш какво си шушукат столетията. Или най-малко да чуеш шепота на дърветата надвиснали над каменните късове. Долменът е език, който почти не разбираме. Но отключва въображението. На ветрове и хора.


          Долменът - тази красива игра на светлини и сенки. И на потайности...

четвъртък, 7 март 2019 г.

Момчето и скалата

          Момчето стига лесно до скалата. Предварително е проучило откъде трябва да се мине, къде да се отбие от главния път, макар не всичко да става по план. Излиза се от главния път, на най-острия завой по трасето, на място, където години наред хората са виждали да стои един и същ овчар - брадясъл, черен, с лош поглед, останал сякаш от миналите векове. И винаги с тояга до него. Но момчето не знае това. Овчарят сега го няма. Продължават с колите по черен път и спират в някаква бивша махала, на която не знаят името. Явно и името е бивше. Виждат останките на седем-осем къщи в различна степен на разрушеност - на някои личат само основите, на други стоят и стените, без покривите. Единственият признак на живот е един обор с домашни животни и кучета, които лаят. Подминават останките и вървят леко надолу. Малки  гьолчета са събрали водата от наскоро стопения сняг, а край тях тук-там се виждат още бели снежни петна. Момчето мята камъчета в гьоловете и се смее. И прави снежни топки, които хвърля закачливо по другите. Времето е приятно хладно, слънчево, скалолазко. Не след дълго виждат самотен човек да ровичка нещо в земята. Подозират, но още не знаят, че той събира камъни - този район е богат на минерали и полускъпоценни камъни. Полускъпоценен е този край. Даже и момчето намира някои интересни находки и ги показва на другите. Продължават бавно и приятно по лекото нанадолнище и след има-няма километър се озовават на скалата.


          Оттам откъдето идват тя изобщо не дава вид, че е интересна скала. Трябва да я заобиколят от другата страна за видят издяланите ниши. Но пък каква монументална гледка се открива пред тях. Няма друга такава скала в Родопите. Обикалят я от всички страни и й се радват като малки момчета. Не знаят тя дали им се радва. Сигурно...



петък, 8 февруари 2019 г.

Сутрин с колелата...


          И тази сутрин, както обикновено, срещам „моя” циганин. Приличаме си. И той като  мен ходи на работа с колело – горе-долу сме една шепа хората в целия град дето се придвижваме на две гуми до бачкането. Циганинът е готин – разчорлен бараба, небръснат, захапал наполовина изгоряла цигара в уста – прилича на вълка от „Ну погоди”. Аз го докарвам на ентелигент – с очила, брада и невидима книга в раницата (за сведение на работодателите - чета само през обедната почивка). Нямам фас в устата, но пък в едно чекмедже в къщи имам лула – като нищо един ден и аз ще я изкарам и ще я захапя като някой Камю или направо като някой Гюнтер Грас, да му се не види. Представяте ли си ме - с колело и с лула - да изтрепеш рибата. В кошничката отпред на колелото на "моя" циганин, гледам мръсножълта торба – гадая - освен пакета с цигари и запалката, в нея може би има и сандвич със салам за обяд. То и аз си нося сандвич с лютеница в раницата. Нали ви казвам – приличаме си – и той е с вехто якенце като мен, но най-вече си приличаме по колелата – няма да седнем да замърсяваме въздуха с изгорели газове я, яхнали някакви лъскави таратайки на четири гуми...
          И ми се иска някой ден да го заговоря, ама пусто нали сутрин все бързаме за работа, а и е студено. Пък и той на отиване фърчи по нанадолнището, а аз едва кретам в обратна посока, с което не искам да кажа, че те циганите карат все по нанадолнището - не - вечер сигурно и той върти педалите яваш по нанагорнището човека, ама вечер никога не съм го срещал, та не знам.
          А ми се иска да го заговоря. Щот и двамата караме колела. И си приличаме...

Барон Дрез с първото колело от 1817 г,, рисунка

вторник, 5 февруари 2019 г.

петък, 25 януари 2019 г.

Най-превежданите писатели по света. И у нас

          Поне веднъж-дваж годишно надничам в базата данни на ЮНЕСКО за преводния поток в световен мащаб - Index Translationum - ей така - заради любопитството, а и заради щипката екзотика и абсурд в класациите. То е ясно - книгите са отражение на човешкото познание и степен на отвореност към света. И отвореност към Другия. И на много други неща са отражение. Преводните книги са голям феномен - те обикалят света и достигат и при нас благодарение на тежкия, тих и недооценен труд на преводачите. Наскоро четох за един от първите китайски преводачи Лин Шу, който за кратък период - от 1895 г. докъм 20-те години на 20 в. е превел около сто и осемдесет шедьоври на западната литература. Куриозното при него е, че не е знаел бъкел от нито един западен и какъвто и да е друг език, а е работел в сътрудничество с устни преводачи. Те са му чели и превеждали на глас от даденото произведение, а той го е записвал на литературен китайски. Е, получавало се е нещо съвсем различно от оригинала - казват, че той направо е пренаписал "Дамата с камелиите", "Дейвид Копърфилд" и "Дон Кихот", например. За онези времена това е било оправдано сигурно, като се има предвид, че дотогава китайските библиотеки са били пълни само с китайски книги и тълкувания към тях. А и все пак да не забравяме, че всеки превод е само ПЪТ към оригинала и никога не може да бъде самият оригинал.
          Но да се върна пак на Индекса на преводите на ЮНЕСКО. Искам предварително да уточня, че данните макар и официално публикувани, са все пак далеч от това да бъдат точни, поради факта, че не всички държави старателно изпращали точен регистър (чрез своите национални библиотеки). Тук няма как да бъдат включени и неофициалните и пиратски преводи, които се ширят в доста страни с не толкова стриктни закони по отношение на авторското право и книгоиздаване. Любопитно четиво е класацията "топ 50" на най-превежданите автори в света.