And where is my white hat?

А къде ми е бялата шапка?

Илунга, ама по-скоро будали

Странен народ сме това българите, ама и англичаните са странен народ – да им се чудиш какви класации и проучвания само могат да измислят. Запазил съм една информация на „Би Би Си”, от преди десетина години може би – според нея, британско издателство направило проучване кои са най-трудните думи за превеждане от чужди езици. На първо място там се кипри една звучна африканска дума – „илунга”. На езика „чилуба”, говорен в югоизточно Конго, тази екзотична дума означавала – сега внимавайте много – човек, който е готов да прости причинено му зло или обида за първи път, да бъде толерантен към същото зло, когато е за втори път, но трети път – за нищо на света. И всичкото това с всичките му емоции, култура, човешки взаимоотношения проточени и развиващи се във времето – само в една „илунга”. А иди го превеждай, да видиш лесно ли е.

На второ място в това проучване направено сред повече от 1000 преводачи, е „шлимазл”, което на „идиш”, значело чисто и просто…карък. Човек, на когото постоянно не му върви. Маркототевец дет` се вика.

И сега, след изборните резултати и задаващото се на хоризонта правителство, с все по-зачестяващите медийни изяви на познатото ни бойко лице Б.Б., как да не направи човек паралел, че ние българите сме нагледен пример за „илунга”. И най-голямото зло изсипало се над главата ни можем да простим първия път, че ей го - и втори път даже да ни сполети ще го изтърпим, ама – сигурен съм – няма да го търпим дълго. А за трети път – е това вече ще е мазохизъм, не илунга.

Ама едновременно с това се чудя дали не сме и „шлимазл”, или обикновени будали. Как пък така ако имаме цяла торба с леко ферментирали политически „круши”, ще изберем най-развалената, дето вече веднъж сме отхапали от нея и ни е хванало такова политическо разстройство, че още не можем да се оправим.

Казвам ви – жилав и илунга народ сме. Само дето понякога имаме проблем с това що е то добро и зло, и що е обикновена будалщина.

Това магаре дали е илунга?

Страната на въжените мостове

На какво ви прилича един въжен мост? Може би въжетата наподобяват на струните на лира, а мостът е самия митичен инструмент? Някои могат да го свържат с цирковото изкуство – въжета, клатушкания, страх и емоции при преминаване. А не е ли той един обърнат каменен мост– при него дъгата е отгоре - обратна на дъгата на старите мостове, чиито дъги са във водата. Друго оригинално виждане е дал Хуан Миро в картината си озаглавена точно така – „Въжен мост”.

Хуан Миро, "Въжен мост", 1964 г

Въженият мост е измислен много, много отдавна, толкова отдавна, че дори и по телевизията няма да ви кажат кога. Първите му предци са били падналите напряко през рекичките лиани в топлия и влажен климат на Юга. Въжени мостове има там, където релефа е планински и където има вода и теснини, препречващи пътищата и пътеките. Като стъпи на въжен мост, човек се чувства между небето и земята, почти птица – над него въздух и под него въздух. Самите вибрации сякаш ни карат да мислим, че това е нещо живо, нещо което общува с нас. Мостът е предизвикателство за този, който го строи и свобода за този, който го ползва. Вгледайте се – всеки въжен мост си има собствена физиономия, свой отделен чар, неразделен и допълващ околните пейзажи. Замисляли ли сте си колко въжени мостове има в нашия край. Тридесет, четиридесет...Когато минавах преди 4 години по моста над река Боровица край с. Ненково, определено изпитвах страх, че ще се продъня всеки момент. Чувствах се като Индиана Джоунс в някой от неговите смразяващи дъха приключения. Такова чувство не може да се изпита на бетонен или каменен мост. Истинският мост е този – който скача, клати се, люлее се от вятъра, скърца, липсват му дъски. Още нещо характерно за нашите въжени съоръжения – те нямат имена. Това не са мостовете над Сена, или пражките мостове над Вълтава. Там всеки си е с име, има си място в картата на града и в туристическите маршрути, има си история. Не, нашите свързват най-често някое село с по-главен път или с близкия селищен център и са безименни. Няма ги дори на най-подробните карти. И точно това ги прави по-интересни, по-неочаквани.

Страната на въжените мостове

Дама, или преплитане на смисли

Преплитания на езици

            В течение на цялата 1980 г, когато бях в 9-ти клас, изгубихме Жо Дасен, Висоцки и Ленън. Трима представители на три големи култури. Моята учителка Мадам Кириловà в часовете по френски, на огромен ролков касетофон ни пускаше „Кафенето на трите гълъба” на Дасен и ни го превеждаше. На нас ни беше скучновато, защото песента не беше „дискотечна”. В часовете по руски не ни пускаха Висоцки – учехме само класици. За Ленън – също ме съмнява да са го превеждали в час. Тогава всеки випуск на ЕСПУ имаше пет класа – задължително една руска паралелка, една английска и останалите бяха неезикови. Най-отракани бяха тези от „английската”, останалите минавахме общо взето за задръстени. В онези времена английският беше почнал вече да се превръща в lingua franca-световен работен език. Аз слушах радио „Москва” на френски заради произношението и ходех редовно в „руската” книжарница да си купувам книги и речници на чужди езици. По нейните рафтове се преплитаха множество езици. Днес тази книжарница е офис на „Дружеството на приятелите на САЩ” – което си е вид приемственост, дето се вика.

Замислих се над фразата, че човек е толкова пъти човек, колкото езика знае и мога да кажа, че съм само частично съгласен с нея. Чуждият език сам по себе си не би имал голяма стойност за индивида, ако същият този индивид няма възможност или не знае как да го използва. Много е важно да знаеш как и за какво да го използваш –в противен случай езика е дребно украшение – нещо като бенка или трапчинка на бузите.

Преди няколко месеца попаднах за четири дни сред мои колеги от над двадесет страни – освен сходната ни работа и проблеми, за мен беше много интересно да наблюдавам езиковите връзки и общуване между хората. Извън официалния работен език – английския, виждах как се създават множество малки групички, които си преплитаха езиците. Колегите от бившите юго-републики си говореха оживено на сръбски, макар до скоро да са били врагове със Сърбия. Представителите на Балтийските републики на обядите винаги сядаха с украинския колега и разговора се водеше, естествено, на руски. А съм чувал, че балтийците мразят руския и всичко руско. Холандците – надути и със самочувствие си говореха ту с англичаните на английски, ту с немците и австрийците на немски. Наблюдавах ги и ми беше интересно. Мислех си – какво се е променило след падането на Стената? Като гледам още се делим на Запад и на Изток – в общуване, в поведение, в мислене. Дори вътре в Еропейския съюз сякаш още има една невидима Стена, един вододел между страните. Една йерархия. Йерархия, която съществува и при езиците – днешният човек с амбиции не може да гради кариера, без да поназнайва поне два езика измежду трите „велики” – английски, немски, френски. И най-вече първия. Освен тях може да знаеш пет други – те не се броят. Те са „втора категория”. На това май му се викаше „неоколониализъм”. Колонизиране чрез икономика, финанси и език.

Македония - опит за пътепис

Още на царината (митницата) при Ново село разбирам, че и македонците обичат да налагат забрани, за да имат сладката възможност да ги нарушават. Разбрах, че имам право да внеса само една бутилка “жесток алкохолен пијалок”. Веднага си дадох сметка, че и нашето словосъчетание “твърд алкохол” е не по-малко карикатурно – как може нещо течно да е твърдо, но това веднага ме “грабна”. Жестоко е.

След това идват македонските куќи (къщи) – големи, нови, измазани, с големи веранди – такива са във всички села. Дворовете пък са задължително със зелена морава отпред, може би за да си тананикат “green green grass of home” и други евъргрийни. Щото ако си засадил картофи в двора, естествено че няма да пееш евъргрийни, а най-много да стигнеш до парчето “гат` копах картофите блус”. Абе ясно, викам си, тия се правят на европейци – нали една от типичните черти на балканците е да се опитват да си прикриват типичните балкански черти.

Обзет от такива мисли, пътувах с моя спътник Стоян и се чудех защо има толкова много знаци за ограничение на скоростта – дали ги спазва някой освен тези с тракторите. Впрочем страшно много трактори – всеки фермер е поне с един.

Ново село-Струмица – Радовиш.

От двете страни на пътя висят зелените езици на две от основните култури, (които подхранват двата основни порока) – тютюна и лозята. Хвала на македонците - и пушат и пият. И псуват. Красиво. Често. За всичко. Така гонят злите духове и стреса – като истински балканджии. Нашият домакин в Радовиш е Траян, а зет му се казва Гоце. Това са едни от най разпространените имена у съседите ни. Траян е поливалентен търговец като повечето търговци в Македония и каквито бяха търговците и у нас преди 10-12 години. Търгува с всеки и с всичко. Говори спокойно, работи спокойно, яде и пие спокойно. Зад стола му има карта на Република Македония. Ще ни напои и нахрани в един хубав ресторант в градчето и ще ни разкаже много неща за страната. Тема № 1 е новата територална подялба, която намалява броя на общините от 123 на 80, а Скопие става двуезично. Македонците не са радостни от това, но пък Европейския съюз е много доволен, естествено. В ресторанта звучи само македонска и хърватска естрада. Английска, за моя голяма радост не чух. По-късно се прехвърляме в друг ресторант на открито, с жива музика - и там същото – пееха само балкански фолклор.

Радовиш-Струмица-Гевгели.

Клоун (The Clown or the Nature` smile)

"Усмивката на природата". Снимка от самолета малко преди приземяването в Париж.

Португалецът и усмивките

-          Много ми хареса вашата, как беше...лю-те-ни-ца – казва португалецът Фернандо, който седи до мен и изговаря бавно и с явно затруднение последната дума.

-          Ти ако опиташ домашната – тя е нещо върховно – отвръщам. Казват, че лютеницата е лято затворено в буркани.

Докато говорим наблюдаваме извилото се пред нас дълго и пъстро хоро. Като спиралата на охлюв. Къде сме? – няма да уточняваме мястото. Някъде в Югозападна България. В ресторанта на елитен петзвезден хотел в наш курорт. Настроението е приповдигнато, а на масите се виждат поизпразнени блюда и бутилки. Играчите изглеждат увлечени от ритъма, от звуците, които карат всяко сърце да затрепти и да заиграе. Фернандо - наш гост, представител на европейска асоциация, седи до мен на масата, но и той потропва в такт възторжено, въпреки че е с костюм. Нали сме все южни народи – ритмите са ни в кръвта.

-          Много е красиво – казва ми и се усмихва като щастлив човек. – Как всички знаят стъпките и се движат като един.

-          Да, нали – кимам утвърдително, доволен да чуя хубава дума за нас.

-          Само... – тук той прави малка пауза, през което време аз наострям уши – защо всички са с толкова сериозни лица. Сигурно песента е много тъжна.

Колебая се какво да отговоря, но кимам с глава. А наум си казвам: „Тъжна е, ама друг път.” Това да не ти е вашето португалско фадо, от което ти идва като го слушаш да си разкъсаш ризата и да си изтръгнеш сърцето от мъка”. Той човекът не може да направи връзка, че нещо толкова игриво и в мажорна тоналност няма как да е тъжно. Разбирам го – иска да намери обяснение, някакво обяснение. Но как да му обясня, че просто в България усмивките са дефицитна стока. Българите се усмихваме рядко. Ние сме една сериозна нация. Намусена. Тъжна. Официална. Стегната. Угрижена. Умислена нация. Съсредоточена в битието. Напрегната. Страдалческа.

-          Ние с вас много си приличаме – продължава пак чужденецът. - И с испанците, и с гърците. Но с вас чувствам, че сме близки като народи. И ние имаме тъжни песни...

-          Знам, знам – думата saudade се чува във всяка втора португалска песен. Била сред десетте най-трудни за превеждане думи според допитване до преводачи от цял свят. Най-близо по смисъл била гръцката „носталгия”, но само донякъде.

-          Не знам...Saudade си е saudade, но португалците се усмихват много по-често. И по телевизията водещите на нашите емисии новини и на други предавания се усмихват и са по-освободени. А по вашите телевизии – погледах малко - сякаш само за смърт и катастрофи говорят – толкова са сериозни и...строги.

-          Еми...такива сме. Даже когато правим лютеницата пак не се усмихваме. И когато преточваме домашното винце също...Нали ти казвам угрижени хора сме. Страдаме когато обичаме. А най-обичаме да страдаме.

-          Странно. Южните народи се усмихват много повече от северните, а нали и вие сте южняци...

-          Да – допълвам – южните и бедните са най-жизнерадостни и весели, а ние сме изключение. И сме южни, и сме бедни, а сме сериозни като... Като лорд Честърфилд, английския философ. Нали той наляво и надясно заявявал, че откакто станал зрял мъж никога не се бил смял.

"Това място" - "This place"

"Това място" (This place) - 12 фотографи снимат Израел

         По инициатива на френския фотограф Фредерик Бренер дванадесет фотографи показват своя поглед към Израел. Поглед освободен от идеолигии, политика и присъди, поглед поетичен и насочен към красивото. Един проект реализиран в продължение на една година без никаква държавна помощ за да е безпристрастен.
        Изложбата с фотографиите се открива днес в Прага, в "DOX, Centre for Contemporary Art, Prague."

Валенсия. Витрина на книжарничка в старата част

Книги, книги - стари и нови. Кой ли ще ги чете след 100 години, примерно...

Жорж Нурижан

           Обичам да се ровя из рафтове със стари книги.
           Допира с окъсаните корици, мириса на наслоен от десетилетия прах върху изписаните с букви мисли и чувства на вече забравени автори, направо ме...е, добре, айде - да не е "възбужда", но ме кефи страшно много.

           И напоследък, така открих една книга на Жорж. Кой Жорж? Ами Жорж Нурижан или Джорджо Нуриджани, ако предпочитате. Книгата - "Изтерзани сърца"(изд.1946 г) - нищо особено - разкази някакви, ама сълзливи истории, ама арлекински стил. Те се обичат, пък той заминава внезапно на фронта, пък тя не го дочаква, щот мисли че е убит и се омъжва, пък той се връща...
           Но мен ме заинтригува друго. Как така Жорж, пък никъде няма "превод - еди кой-си". И като се порових малко тук-там, се оказа, че той този Жорж, си пишел на български човека, нищо че бил италианец (от арменски произход). И на всичкото отгоре бил голям приятел на България, преводач, популяризатор на българската литература, председател на "Съюза на чуждестранните писатели в България" (и такъв ли имало?)...Автор е на особено популярната и до днес книга с "Латински сентенции и мъдри мисли", на "Македонската трагедия, гледана от Рим", както и на "Могъществото на българския дух", приятел на проф.Михаил Арнаудов.

          Изобщо, интелектуалец отвсякъде, с интересен и богат живот, пък що така такава слаба книга, се питам. Дали е бил толкова талантлив, че си е позволил една "издънка", или просто се е увлякъл по шлагерното за момента?
          Или толкова си е можел човека?
          Стари библиотеки, стари книги и още по-стари въпроси за модното и вечното...

Гилотен

           Гилотина: инструмент за обезглавяване; тегло - 580 кг, височина – 4.50 м; ножът е 7 кг. и пада от височина 2,25 м. Първата гилотина е изфабрикувана през 1792 г. от доктор Антоан Луи и майсторът на пиана – Тобиас Шмит, след спечелен конкурс, тъй като те предложили най-ниска цена (827 сребърни ливри).

            Ами тогава, ще попитате, защо се казва гилотина? Ако не припирате, ще го разберете до края на статията.

            Доктор Жозеф Гилотен (Guillotin) е роден една година преди нашия поп Стойко Владиславов (известен още като Софроний Врачански) – през 1738 г. Завършва медицина в Париж, а по време на Френската революция,  участва активно в политическия живот. Неговата дейност като политик може да се резюмира с една дума – хуманизъм. Не, това не е шега, а е просто история.

 

           До средата на ХVІІІ век, обезглавяването е запазена смърт само за благородниците. Крадеца е връзван за колело и пребиван, политическия престъпник е разчекван от 4 коня, фалшификаторът на пари е сваряван жив, еретикът е изгарян на клада, а крадливият слуга е просто обесван. Именно в качеството си на политик - член на Конвента, Гилотен предлага през 1791 г. реформа в изпълнението на смъртните присъди, като изхожда от максимата за равенството на всички осъдени. Така се приема закон, който постулира, че всеки осъден на смърт, независимо от сана и престъплението му, ще бъде обезглавяван. Пак той предлага да се построи машина за тази цел, която да направи смъртта на престъпниците по-малко варварска и да намали тяхното страдание. Но, както беше споменато в началото, филантропа Гилотен не е изобретил гилотината. Прототипи на тази машина са действали още от ХІІ век в Англия и Италия, за което свидетелстват стари гравюри. И отначало, наистина, машината е наричана на името на споменатия вече доктор Антоан Луи – „ла Луизон”, и „ла Луизет”, но скоро започват да я наричат „Гилотина”, въпреки енергичните протести на самия Гилотен. Просто той е политик и е по-популярен, а и все пак идеята е негова. Самите престъпници пък, на жаргон помежду си я наричали „Вдовицата”. В началото на 1792 г, крал Луи ХVІ подписва закона за въвеждането на машината за рязане на глави в кралството му, без да подозира, че след по-малко от година, неговата глава също ще бъде отделена „хуманно” от тялото му с помощта на гилотината. Това става близо до булевард „Шанз Елизе”. Малко след това същото ще сполети и кралицата - Мария-Антоанета и Орлеанският Дук – братовчед на краля. Периода на Терора през Френската революция трае от септември 1793 до юни 1794. За този период са гилотинирани 19 000 души само в Париж, като понякога машината е рязала по 6 часа непрекъснато. Хуманно, нали? И "производително". По време на Терора на републиканците, самият Гилотен е в затвора, като за малко и той не минава под гилотината. След това се отказва от политиката и продължава своите медицински проучвания. Става главен пропагандатор на ваксината срещу вариолата, като за идеята спечелва дори подкрепата на Наполеон и на църквата. Малко преди смъртта си – през 1814, основава Френската Медицинска Академия. Неговите наследници години след това правят опити чрез съдебни дела да забранят назоваването на тази машина с тяхното фамилно име, но това не води до успех - единствено получават разрешение да си сменят името ако пожелаят.

            Днес гилотините са много по-малки и вече не всяват такъв ужас – използват се в печатарството и фотографията за рязане  и оформяне на хартията, а има и гилотини за пури. Последната „страшна” гилотина е използвана през октомври 1981 във Франция, след която дата, смъртното наказание там е отменено.
           Та ей такива работи.

Каменната сватба, с.Зимзелен, Кърджали

Плаваща вила на яз.Кърджали

„Mistiçu”

Питали ли сте се къде пикаят уличните музиканти? И аз не се бях питал, до момента в който, разхождайки се по стръмните улички на лисабонския квартал „Алфама”, не видях случайно някакъв чернокож да пикае край един дувар посред бял ден. Оказа се – това го разбрах по-късно, че той е един от музикантите от етно-рок групата от Кабо Верде „Mistiçu”. Видях инструментите, разположени  в единия край на площадка с чудесен панорамен изглед към широкото устие на река „Тежу” долу в ниското, място много оживено от туристи от всякакви националности.

Любувах се на гледката, на къщичките набити сякаш една в друга, почти без да се виждат тесните улички между тях, любувах се на пъстрата тълпа хора, блуждаещи край мен – лятно облечени, с натроение, красиви, безгрижни. Снимах стария музикант – с бяла коса, намръщен – даже направо сърдит и с цигара в уста, която не сваляше докато не изгори докрай, после лапваше друга, почти без да пуши. Колорит създаваха и чернокожите улични търговци, които предлагаха в движение разни висулки и дрънкулки, досущ като онези под Айфеловата кула в Париж, дето продават сувенирни кулички.

После засвири група „Mistiçu”. Първо се появи китариста. Той си дрънкаше нещо, с изключен усилвател – сякаш си припомняше някаква забравена мелодия или соло. След това на перкусиите седна… да този същият набит чернокож, който преди 10-15 минути бях забелязал небрежно прикрит до стената да се облекчава. Потупа няколко пъти по конгата (или голяма тарамбука), намести си столчето, огледа се. Сложи си слънчеви очила. После до него седна и барабанист. И така лека-полека групата се сформира. Отнякъде се появи един върлинест симпатяга с яркозелена тениска, взе нещо като маракас и започна да танцува още с първите звуци на песента. Музиката беше омагьосваща, караща те да спреш, дори и да не искаш. Ние уж искахме да продължим надолу по безкрайния лабиринт  на „Алфама”, но не можехме, краката ни не ни слушаха. Солото на китарата бягаше като дива антилопа из непознати, но красиви степи на възприятията. Гледахме танцуващата върлина, как непринудено мести крака и енергично отмерва ритъма с дрънкалката в ръка, как минаващи край него също правят танцови стъпки в ритъма на кабоверденската морна. Страхотия! Минаваха прегърнати двойки, минаваха азиатци с фотоапарати, минаваха възрастни групички от по 4-5 души, минаваха самотни млади жени с плавни походки и увереност в красотата си. Имаше всякакви – и всички потопени в музиката. Музика която фиксира миговете и ги прави необикновени, вълшебни. 

„Mistiçu”.

Мистерия!

Самотници (Lonely strangers)

Лисабон. В Трамвай 28

Лисабон.Трамвай 12

Бял хляб

“Бял хляб” е палиндром. Палиндромът е нещо като бял хляб – можеш да го режеш – демек четеш – от която си страна искаш, и пак ще е същото. Та тук ще нахвърля няколко думи за хляба и хлебарниците. Само няколко.

Не знам дали някой от вас се е замислял колко занаяти изчезнаха само за последните двадесетина години. Не че е нещо фатално, не – напротив, това е съвсем нормално за човешкото развитие някои професии да изчезват и да се появяват на тяхно място нови, по-модерни. Е, едва ли на някой му липсва човеколюбивата и енциклопедична професия „партиен секретар”, макар че може да има и такива, но не може да не изпитаме лека носталгия когато си спомним, че вече няма чантаджии, сарачи, часовникари и почти са на изчезване шивачите – онези истинските, с шивашкия метър на врата и с кутийката карфици под ръка, способни да сътворят шедьовър на висшата балканска мода само от едно нищо и никакво парче плат. То и магазини за платове няма вече, но хайде, това ще го преглътнем – нали целия китайски народ работи за да ни облича. Аз обаче много съжалявам за изчезването на един друг вид магазини – хлебарските магазини. В махалата непосредствено до живописния квартал „Боровец” където израснах, дълги години хляба на масата се свързваше с името на леля Веса Хлебарката. Вярно че прозвището е малко двусмислено, но нямаше как да я наречем иначе, тъй като тя беше неизменната продавачка на хляб в кварталната хлебарница на улица „Климент Охридски” в продължение на над двадесет години. Сигурен съм, че мнозина от по-големите още помнят онзи с нищо несравним дъх на прясно опечен хляб, който се носеше надалеч край всеки магазин за хляб. Помня и как се редяхме на опашка в очакване да пристигне прясно изпечения хляб. Последните години, преди съвсем да я закрият, онази махленска хлебарница я бяха набутали в едно съвсем тясно гаражче, с малко отворче като амбразура, на една от вътрешните улички на квартала. И така тайно и полека хлебарниците изчезнаха от нашия живот. Днес хлябът е смушкан на едно-две рафтчета в бакалските магазини и в големите вериги и то затворен в найлонови торбички. Хлябът е унизен. Няма хлебарници, няма го прастария дъх на прясно опечен хляб, който ти връща радостта от живота. Няма го изкуството да правиш истински, дъхав, хубав, вкусен, със засмяна препечена кора хляб и веднага да го изложиш на витрината за продан. Има хляб без мирис, хляб в найлонови торбички, залепени с тиксо на всичкото отгоре, като канцеларски материал.

Хлебарница в Загреб (сн.Девора Джамбова)

Когато идват мои гости от Франция много неща им правят впечатление, но знам със сигурност кои две неща задължително ще ме попитат и съм подготвен за въпросите им – защо има толкова много некролози разлепени на всевъзможни места по градовете и защо нямаме магазини само за хляб. На първия отговарям криво-ляво, че сме на първо място в Европейския съюз по отдаването на почит към мъртвите, че три пъти в годината имаме „Задушница”, че много държим на това да не би комшиите да ни упрекнат, че сме забравили своите починали близки и нищо не правим за да напомним на целокупното гражданство, че видиш ли са изминали 17 години и 9 месеца от смъртта на баба еди-коя-си и 26 години и три месеца от смъртта на дядо еди-кой-си. Но за хлебарниците, уж съм подготвен, уж тръгвам да отговарям, казвам: „защото...” и млъквам. Напъвам се да дам някакъв смислен, разумен отговор, връщам се назад в историята, в народопсихологията на българина, на турчина, на арменеца живели задружно по нашите земи и не мога да дам отговор. Защо нямаме хлебарници? Магазини отредени само за негово величество Хляба. Хлебарници, в които да се продават пет или десет вида хляб и други тестени изделия прясно изпечени рано сутринта. Вярно, имаме „баничарници” над път и под път. Но баничката, ще ме прощавате, не е толкова „голяма” колкото хляба. Нямам нищо против баничките и баничарите – това също си е изкуство, оценяме го ежедневно. Но тази йерархия народа я е показал ясно чрез обидните сравнения – „еди какво си е като баница”, „като кифла” и т.н. Да сте чули някой някога да използва сравнение, че нещо е грозно, разпарчосано, в недобър вид „като хляб”.

Дали това значи, че нямаме култура на хляба. Може би това значи, щом за месото има отделни магазини, за цигари и алкохол – също, както и за зарзават, а за хляб – не.

И като съм се сетил за поговорката „panem et circences”, и като съм се сетил, че сме в криза, си казвам – абе то нито хляба ни хляб, нито цирка ни...ааа, не! – всъщност цирка в държавата си го бива. Че какво му е на цирка…

Уличен музикант в Лисабон

Улични музиканти

Камбаната на черквата удари няколко пъти в ре, и ние побързахме да си настроим инструментите двамата с Евстати – той своя „Стративариус”, а аз китарата. Евстати твърдеше, че другата камбана – по-голямата, звъняла в си-бемол, а аз настоявах, че е в сол-диез, но и двамата се помирихме, че това няма значение за размера на социалните осигуровки на клисарката. Бяхме се паркирали пред самия главен вход на храма и започнахме много лирично първите тактове на „Хлопам на вратите на Рая”. Точно в този момент, отгоре, откъм камбанарията, като истински Спайдърмен с черно расо, се спусна по въже отчето и започна да споменава често “анатема”. А между няколко анатеми, успя да вмъкне и че вместо да сме влезели в храма да се молим, ние сме просили, и освен това какво сме търсили тука, с тези инструменти, а не сме идели да копаме тютюн с други инструменти. Събрахме набързо партакешите си, през което време една баба успя да ни бутне по една пластмасова чашка с варено жито, Евстати смутолеви едно бързо „Бог да прости”, и изчезнахме.

Решихме да си опитаме късмета пред отсрещното училище. Викаме си, те днешните ученици имат пари – пушат, пият, коли карат, та все ще снесат по някоя стотинка. Хайде – пред главния вход, и като подкарахме „Един неразделен клас”, после „Тухла в стената”, не си е приказка. Веднага се насъбра една тълпа пъпчиви тийнейджъри около нас, като много ни се радваха, а някои даже откровено се целуваха. Добре, обаче не пускат кинти. Един вика: елате, вика, ще ви черпим един час по химия при Молекулата, други викат: не, елате с нас на физическо – тъкмо днес ще прескачаме „коза”. Едно очилато сладурче – има-няма трети клас, ни покани да влезем в техния час – те пък щели да вземат събиране и изваждане с двуцифрени числа. Евстати промърмори, че то и без това днес никой почти не смята с трицифрени, но си прибра цигулката в калъфа, аз си взех китарата на рамо и тръгнахме към Общината, с по една цигара, две дъвки и половин баничка аванта от учениците.

Пред Общината, пак се нагласихме, но не можахме изобщо да започнем, защото излезе един костюмиран портиер и ни вика: я се махайте оттука, че днес г-н кмета ще посреща седем делегации. Първо, вика, една делегация от Баден-Баден, и една от Хасковски минерални бани, после по една от Ийст и Уест Страфордшир (тези от Уест били всичките мустакати и гледали само уестърни), след това вика, портиера де, една делегация от Бъчварската асоциация на Елзас и последната била от бизнесмени от южната част на Източен Горен Анадол. Ама Евстати, нали не е вчерашен, се усети и казва на оня костюмирания, че дотук делегациите били шест, а не седем, и че той кого лъжел. Онзи се разлюти и тъкмо се разпени, че той не лъжел, ами не бил броил представителите на Балканската Дяснодемократична Задруга на грънчарите-левичари, когато три мерцедеса – бял, зелен и червен, спряха току пред главния вход. Оттам наизкочиха, кмета, няколко заместник-кметове и някакви анемични типове, които се оглеждаха като изтървани. Портиера тихо ни подшушна, че делегациите винаги се посрещали с мерцедеси в цветовете на националния трибагреник, от патриотични подбуди, след което изкомандва на висок глас – „Химна”! - и ние с Евстати, строени в шпалир, изпънахме стойките и започнахме „Горда Стара планина”. Самият портиер измъкна отнякъде кашон от водка, или от уиски – не видяхме добре, и взе да отмерва ритъма като обигран тъпанджия, като освен това и запя доста школувано. След това цялата делегация се ръкува с нас, а кметът ни подари по едно календарче със снимка на общината и телефоните. Видяхме, че и тука няма да ни огрее с мангизи и пак взехме да прибираме цигулката и китарата. Цигулката на Евстати беше много ценна и той й викаше нежно - моят „Стративариус”, правил му я бил лютиера Страти, от Узунджово. Такава цигулка, вика Евстати, няма друга по света, щото после Страти се отказал от лютиерството и взел да гледа люти чушлета и домати. Абе честно казано, малко фалшивееше на високите тонове, но цигуларят философстваше, че възвишените чувства се изразявали само с ниски тонове и обратно.

Евстати предложи да идем пред музея, но аз го оборих с тезата, че там не влиза кьорав човек, и най-много да ни бутнат безплатно разглеждане на експозицията от секция „Неолит”. Той кандиса, като само промърмори, че в Женева пред музеите събирал най-много пари и потеглихме дружно към градската градина, където освен мечката, имаше и няколко майки с малки деца. Аз забавлявах децата като им правех муцунки, а Евстати обръщаше внимание предимно на майките, като се надяваше явно да отпуснат нещо от “майчинството”. Нищо не получихме, освен няколко солетки от малчуганите, като Евстати едвам измъкна своя „Стративариус”, от ръцете на двегодишния Ричард-Десимирчо, който искаше да му вземе цигулката и да я пълни с пясък.

Точно когато привършвахме мелодията на „Птиците умират сами”, цяло ято птици премина над нас като ни оцвъка обилно с курешки, вместо с аплодисменти, а в калъфа на цигулката падна някаква още пърхаща водна кокошка. Хукнахме като обезумели към Ветеринарната, да ни изследват за птичи грип – аз, Евстати и водната кокошка, като още по пътя Евстати кихна два пъти. Като пристигнахме, цялата  ветеринарна служба имаше някакъв празник, и всъщност изкарахме ненадейно много пари от джумбарето.

А, питате за птичия грип ли? Абе кой ти мисли за такива работи, когато има ядене, пиене и пари...

Гълъби

Далтон

         В нашата история през различните времена са се мотали всякакви „-исти” – марксисти, толстоисти, дъновисти, хитлеристи и какви ли не още. Всички те са били последователи на някаква доктрина, идея, движение, и са били наричани така по името на водача или основателя му. „Няма лошо”, ще кажем – това е част от човешкото разнообразие. Но за разлика от споменатите, далтонистите не са последователи на никаква доктрина или идея, а са просто... е, хайде сега, какво се правите, че не знаете. Нали преди време именно за това беше въведена интегралната бюлетина, за да не затруднява далтонистите, които не биха могли, иначе, добре да различат червената от зелената и синята от жълтата бюлетина.

Но всичко започва от Джон Далтон, роден през 1766 г в добрата стара Англия в семейството на тъкач. Още от малък се справя чудесно с числата и формулите и вече на 15 години става самият той преподавател по математика в частно училище. Преди да започне да се занимава с химия, той опитва с метеорология, което показва, че е бил голям хитрец. В метеорологията, както и в политиката, хората се занимават все с неща които не могат да пипнат, но се правят че разбират – облаци, въздух, атмосферно налягане. Един прекрасен ден обаче, открива, че не вижда света както останалите хора, защото му се „губят” някои цветове. Той, разбира се, си казва: „голям праз”!, т.е. не се депресира и решава да се възползва от този факт за да се прочуе (това си е моя интерпретация). Написва статия върху тази особеност на човешкото възприятие и така се ражда „далтонизма”. После науката ще установи, че тази „болест” е полово дискриминираща – т.е. различно се предава при мъжете и жените (тук феминистките си мълчат, разбира се, защото от далтонизъм страдат много повече мъжете). Генът на цветната слепота, както още я наричат, е рецесивен (ако знаете какво значи това – добре, ако не знаете – питайте) и се предава по майчина линия. Значи (сега четете бавно, защото аз го обяснявам бавно и няма да повтарям) ако далтонист и нормално виждаща жена имат дъщери, то те ще различават цветовете нормално, но ще са носители на гена. Ако тези дъщери имат синове, те ще са далтонисти, но ако имат дъщери, те ще разпознават без трудности кои са „Левски” и кои „ЦСКА” по фанелките. Уф, че сложно, това с гените!

Червена и зелена ябълка  горе) и как вижда същите ябълки един далтонист (долу)

Ама да не си помислите, че Далтон го е знаел това. Не, защото по онова време не са си имали и хал-хабер какво е това гени. Обаче нашия човек не се спрял дотук. След като „родил” далтонизма, той решава да „пусне мухата” на още някоя и друга теория и започнал луди химични опити. Така например постулирал закона, че налягането на смес от газове е равно на сумата от наляганията на всеки газ от сместта поотделно. Неговите съвременници направо са се спукали от яд как никой от тях не се е сетил за това по-рано. Но лебедовата му песен е, разбира се, теорията за атомния строеж на химичните елементи. С нея направо е разбил всички химици и физици от своето време, че и след това. Когато за първи път официално излага постулатите на тази теория, в залата имало само седем души. А самата теория била изцяло приета от научния свят едва половин век по-късно. Точно заради него, всички ученици в часовете по химия ги мъчат и до днес, че елементите са изградени от атоми, които имат различно тегло при различните елементи и заради тях пък са измислили  гадните химични формули.

Мансарда

           Всички помним онази студентска песничка на „Тангра” – „живея на последния етаж, в една мансарда, точно под звездите” (Бог да го прости, Чочо Владовски – все с него я свързвахме). И аз съм я свирил колко пъти... В ми-мажор. В цитирания пасаж френските думи са две – етаж и мансарда. Та за втората дума ми е думата. 

       Някога, някога, много отдавна, живял един прочут архитект във Френското Кралство – казвал се Франсуа Мансар (François Mansart). Отначало той не бил толкова прочут и даже не бил архитект, а бил шестото от седем деца в семейството на парижки дърводелец. Както се вижда, поне е случил на родно място, щото нямаше да е същото ако баща му беше дърводелец в Русчук, да кажем.  

Франсуа Мансар - портрет от Жерар Еделинк, 1696

          Както и да е, но когато Франсуа е на 12 години, баща му умира и майка му се жени за хлебар. Добре, че мъжът на една от големите му сестри е вече известен скулптор и архитект на град Рен, та той го поема да го въведе в занаята на градитбата на сгради. Иначе като нищо можеше името Мансар да се свързва с пекаро-хлебарството, а можеше и с нищо да не се свързва. И така, той учи 5 години при зет си, което явно е било равносилно на висше образование по архитектура, и от 20- та си година започва да участва в сериозни поръчки. На 25 години вече е доказан майстор и започва да „реди” едно след друго престижни дела. През кариерата си, работи за държавни секретари, за брата на крал Луи ХІІІ (да, това става по времето на крал Луи ХІІІ, бащата на Луи ХІV, който пък, да не ви казвам какъв се пада на Луи ХV…), за високопоставени аристократи. Перфекционист до най-дребните детайли, той е един от основоположниците на класическата архитектура, като въплъщава в стила си, богатство на идеите, изчистеност и красота. Шедьовър в творческия му път е замъкът „Мезон”, който Мансар сътворява за 9 години по поръчка на един благородник, член на Парламента. За този замък, съвременника му Шарл Перо (този същият дето преразказваше детски приказки, като „Червената шапчица” и после ги пробутваше, че са негови) казва: „няма чужденец, който да не го посети, като едно от най-красивите неща във Франция”. По-късно пък, Волтер (само да не си помислите, че на него са кръстени „волтовете” в електричеството, не, тоя е друг), който прекарва известно време в замъка, пише: „Франсуа Мансар е бил един от най-добрите архитекти на Европа. Замъкът, или по-точно дворецът „Мезон” край Сен-Жермен е шедьовър, защото с пълна свобода творецът е използвал своя гений.”  

Замъкът "Мезон" (Château de Maison Laffitte)

         И да не си помислите, че по онова време е нямало интриги, борби за престижни поръчки, компромати между архитектите в Париж. Напротив, имало е, и Мансар често е жертва на такива „игрички”. Колкото до „мансардата”, вярно е, че той е правил два типа такива пóкривни стаички с чупка на тавана, но...Но истината е, че Мансар не е първия, който ги измисля. Преди него, друг архитект – Пиер Леско, ги вмъква още при строежа на едно от крилата на Лувъра. Така както беше и в историята с Никó и с много други, важното е не първи да направиш нещо, а... да те мислят, че си първи. И да си от „сой”. Ей така е в човешката история.

Бойкот

         През 1879 г капитан Чарлз Кънингам Бойкот (Charles Cunningham Boycott) е обикновен интендант при граф Ерн, отговарящ за земите му в графство Майо в Ирландия. Той се постарава за кратко време да си спечели антипатиите на местните фермери, чрез сприхаво и злобно поведение, и най-вече чрез отказа си да намали рентата върху управляваните от него земи. В резултат, през лятото на същата година, Бойкот не може да събере "работна ръка" за жътвата в графството. По призива на тамошната аграрна лига, всички работници отказват да се цанят при него, или го „бойкотират”, преди още името му да се наложи в този си смисъл. Така той се принуждава да поиска от английското правителство да му прати жътвари от по-далечни места, придружени от военна част, но междувременно реколтата вече е изгнила на полето. Скоро след това, горкият човек е принуден да напусне Ирландия и да емигрира, макар и за кратко, в САЩ, както много други европейци, които са „на зор” по това време.

Карикатура на Чарлз Бойкот от 1881 г ("Ванити феър", худ. Spy-Leslie Ward)

В днешно време думата „бойкот” е добила много по-широк смисъл, от обикновен отказ от работа. Можете да бойкотирате жена си, като откажете да измиете чиниите, можете да бойкотирате даден магазин, като не пазарувате от него, както правя аз, щом някъде са намусени и "дръпнати". По принцип, всеки може да бойкотира всичко. 

Бегон

Имената на растенията са най-често от гръцки или латински произход. Гладиолите са наречени така поради приликата на цвета с гладиаторския меч – „гладиус” на латински. Хризантемата на гръцки означава „златен цвят”, а астра е латинската дума за звезда. Но ние се интересуваме от имената на хората, които са станали  нарицателни в думи от ежедневния ни език - т.нар. епоними. Много от цветята са кръстени на ботаници и това е естествено – няма да ги кръстят на касапи или на футболисти, нали... Далията носи името на шведския ботаник от ХVІІІ в. Андерс Дал, фукцията е обезсмъртила немският ботаник от ХVІ в. Леонард Фукс, а красивия храст форзиция, разхубавяващ много градове с жълтите си цветове през април, е наречен на англичанина Уйлям Форзиц, който го е пренесъл в Англия чак от Китай. Примерите са наистина много – цинията, магнолията, камелията, та дори и нашият родопски ендемит – силивряка, са все свързани с имена на хора, но ние ще се спрем най-вече на личността на Мишел Бегон (Michel Bégon), който както всички изредени досега в тази рубрика, е също с интересна съдба. Роден е  през 1638 г в Блоа и е потомък на аристократична френска фамилия. Любопитно е, че баща му също се е казвал Мишел Бегон, както и най-малкият му брат - една мода, която се завръща и днес - сина да носи същото малко име като баща си. 

Мишел Бегон - портрет на неизвестен художник от 1700 г

През царуването на Луи ХІV, Бегон заема важни ръководни постове между които, губернатор на остров Санто Доминго, днес Хаити, интендант на Хавър, на Рошфор, както и интендант на Генералството на Ла Рошел. Името му е най-вече свързано с изграждането и укрепването на Рошфор. Той е този, който изгражда нови, прави улици в града, строи солидни каменни сгради, включително и библиотеки и сиропиталища. Бегон е човек с широки интереси, запален колекционер на всякакви предмети и произведения на изкуството. Има богата колекция от ценни книги и ръкописи, монети и медали, картини (над 15 000), между които и такива на Рафаело, Тинторето и Льобрюн, антични предмети. Но неговото любопитство го води и към такива области като природните науки, ботаниката и етнографията. По негово време Рошфор се превръща в истински център на науката и откритията – Бегон поддържа връзки чрез писма и лично, с много учени, откриватели и пътешественици, капитани на кораби, лекари. Кабинетът му е истинска изложба от ценни предмети, растения, черупки от екзотични ракообразни, както и предмети от бита на „диваците” от Новия свят. Така, един от неговите приятели - отец Плюмие, изпратен в „Западна Индия” с експедиция организирана от Бегон, открива и описва интересно декоративно растение от новите земи. Местните хора го наричали с малко трудното за произнасяне, особено от махмурлии, име „тотонкаксоксо койолин”. Естествено, скоро растението е описано и кръстено именно на този велик мъж – „begonia rosea flore folio orbiculate”, т.е. „бегония с цвят на роза и кръгли листа”. Така се появява в Европа растението бегония, принадлежащо към един голям род „Бегония”, с повече от 2000 вида, разпространени най-вече в тропичните ширини.

"Уроборос" - трейлър за романа

Кардан

         Едва ли жените с шофьорски книжки знаят какво е „кардан”. Ама и аз какъв съм – нали е достатъчно, че нежните създания знаят какво е волан – друго трябва ли им...

Тези електромобилчета дали имат кардан? :)

А сигурно повечето хора - и мъже и жени, не знаят, че преди 438 години в Рим се самоубива един много интересен човек на име Джироламо Кардано (Girolamo Cardano или на латински - Hieronimus Cardanus) – лекар, механик, математик, философ, астролог и въобще енциклопедист. Казано по нашенски - пенкилер. Той прави първото клинично описание на болестта тиф, пръв решава кубично уравнение (уравнение от ІІІ-та степен), пръв въвежда научно-популярното описание на физически опити и освен това е блестящ астроном. Кардано е имал труден, изпълнен с преврат..., абе с интересности живот. Ту е бил беден - ту се е замогвал, ту е бил на почит, ту – низвергван. Да не забравим, че е бил и комарджия (като не ти стигат парите, това е един от вариантите - да станеш крадец, политик или комарджия) и написва книгата "Liber de ludo aleae"("Книга за хазартната игра"), която е първи опит за разглеждане на теорията на вероятностите. В края на живота му, големият му син е обвинен в убийството на жена си и осъден на смърт, а самият Кардано е обявен за еретик и прекарва известно време в затвора под заплаха от изгаряне. 

И все пак в историята и най-вече в ежедневието, името му остава в „карданното предаване” – онзи механизъм за силово предаване, който върти валове нележащи в една права линия. Няма автомобил без кардан, а приложението му е също така и в корабите и в други машини. 

Съвременна карданна предавка

Лисабон .Квартал "Алфама"

Грахам

Силвестър Грахам (Sylvester Graham) е американец и всъщност по законите на английския би трябвало името му да се произнася Греъм, но на кой му пука за правилата на английския. Те и американците произнасят, например, името на гръцката богиня Нике, като “найки”, така че да не издребняваме. Та този янки е роден в далечната 1794 г, в едно градче някъде в Кънектикът, като 17-то дете в семейството на 70-годишен свещеник. Той е известен като странен и ексцентричен тип още като тийнейджър, а след 30 годишната си възраст започва да проповядва здравословен начин на живот, може би защото е бил болнав. Започва да изнася лекция след лекция в редица градове - Филаделфия, Бостън, Ню Йорк, и даже и други дето хич не ви трябва да им знаете имената, изтъквайки предимствата на вегетарианството. 

Силвестър Грахам

По това време в Америка са обичали да си папкат обилно месо и бял хляб - като символ на заможност, а плодовете и зеленчуците били смятани за не много хранителни, че даже и вредни. Общоприето мнение било също, че за да не се заразят от холера, която върлувала масово из Европа, една от предпазните мерки била да се тъпчеш с повече месо, вино (особено порто) и хляб. Почти "българи" са били тогава американците. Преподобният Грахам с голям хъс се заема да реформира навиците на своите сънародници и да ги просвети. Той започва да проповядва като пастор (какъвто си е бил, де): „яжте само продукти от растителното царство и пийте само чиста вода”, „чаят, кафето, алкохолът и тютюнът тровят организма”, ”млякото и яйцата не са за препоръчване”, „лягайте си преди полунощ”, и все ей такива едни... Освен тези и много други съвети, Грахам дава напътствия и за здравословен полов живот – "не повече от един път в месеца!" - размахва той пръст, а също се обявява и срещу мастурбирането, което, по думите му, водело до слепота. Според пастора, най-добрия начин да се контролират сексуалните импулси е пак спазването на вегетарианската диета. Публикува серия от трудове по темата за здравословното хранене и поведение, един от които е „Лекция по целомъдрие за младите хора”. Грахам обвинява градските хлебари, че използват рафинирано брашно, а не пълнозърнесто, за да им се опича по-бързо хляба и да изглежда по-бял и по-бухнал. Горещ застъпник на пълнозърнестия хляб той оставя името си в хляба и брашното тип „грахам”, а също така създава и диетичните "грахам кракери (бисквити)". Според него тези кракери трябвало да отвличат младите от греховните помисли и практики, като споменатото мастурбиране. Това става причина и за много подигравки към него още приживе. Един от съвременниците му го нарича „поет на триците и тиквите”, а Нортхемптънски вестник го определя като „д-р Трици, философ на пудинга от стърготини”. 

Гоблен

Рубриката "И те са хора" продължава с думата "гоблен".

          „Гоблен” е име на квартал, на улица и на стара манифактура за килими и рогозки в Париж. Но ако трябва да караме подред, всичко тръгва от Жан Гоблен (Jean Gobelin) и то в онези тъмни времена, когато на другия край на Европа, Българското царство е прясно-прясно пометено от османските орди. През 1443 г този Жан се установява в един квартал на Париж – „Сен Марсел”, и започва да си вади хляба с боядисване на тъкани с червена боя. С брат си Филибер създават малко семейно предприятие, което по-късно, освен с бояджийство започва да се занимава и с тъкане на платове и на губери.

През 1559 г, името на семейство Гоблен се среща в регистрите на един протестантски храм, т.е. по някое време те са се обърнали към протестанството, ако някой това го интересува, но със сигурност са оцелели по време на кървавата „Вартоломеева нощ” 13 години по-късно. След още няколко десетилетия техният дом служи за убежище на много хугеноти (както са наричали протестантите във Франция), след спречквания с католиците. Тогава шестват т.нар „религиозни войни” из Европа (то не че и сега ги няма из нашия “Стар” континент), и Париж е едно от средищата им. В началото на ХVІІ век, Гоблен извикват двама фламандци в манифактурата и с тяхна помощ килимарството „дръпва”. Те създават първата кралска килимарска манифактура, която по-късно ще бъде откупена от министъра на Луи ХІV – Колбер за доставки на кралството.

Отвесни станове за тъкане на гоблени

Интересно е, че килимите в кралската манифактура се тъчели на отвесни станове, подобно на платната на художниците, а и подобно на котленските и жеравненските станове и до днес. Постепенно изкуството толкова се усъвършенства, че всеки килим става истинско произведение на изкуството. Всеки майстор си е поставял картината или живия модел, отдясно на стана за да гледа, и започвал работа върху плата.

Мелба

Като деца, всички мечтаехме, в горещините да седнем някъде на прохладно място и някой да ни почерпи една „Мелба”.

Но днес кой се сеща за Нели Мелба – най-известната изпълнителка на Вагнерови опери от края на 19-ти – началото на 20-ти век? Сигурно само 3-4-ма изперкали музиколози от третата възраст. А тя е била дълги години примадона на Лондонската „Ковънт Гардън”. Нейният глас не е имал щастието да бъде записан на грамофонна плоча, да не говорим за компакт-диск, и може би затова лека-полека потъва в забвение. Всъщност, излъгах - има архивни записи с нейни изпълнения, които днес са възстановени и презаписани на компакт-диск, но така или иначе певицата не е сред хитовите, поне по нашите ширини. Името ú днес се произнася с удоволствие и наслада, повече за устата, отколкото за ушите, но „c`est la vie” както казват франкофоните от цял свят. Сладоледовият десерт е създаден през 1892 или 1893 г от Огюст Ескофие (естествено - французин) след едно представление на „Лоенгрин” в „Ковънт Гардън”. По това време още е можело да се слуша Вагнер без „да ви обладае желание да завладявате Полша”(както се майтапеше Уди Алън, с намек за това, че Вагнер е бил любимия композитор на Хитлер). Тогава, почитатели на неговата музика са такива известни личности като Клод Дебюси, Оскар Уайлд и Бърнард Шоу. За да засвидетелства възхищението си от таланта на Нели Мелба, Ескофие просто прави оригинална комбинация от познати продукти – сервира пресни праскови върху ванилов сладолед и гарнира всичко с малинов сироп. Ескофие тогава е бил доста популярен кулинар, нещо като нашия Ути Бъчваров, може би, че и отгоре. Представете си, че Ути измисля нов десерт, вдъхновен от изпълнението на, да речем, Анна Томова-Синтова и го нарича на нейно име. Впрочем, Нели Мелба е псевдоним на Хелън Портър Мичел, родена през 1861 г край Мелбърн, Австралия. Именно в чест на родното си място, по-късно тя избира артистичното име Мелба. Та, да знаете, ако някой ви пита, какво е общото между сладоледа „мелба” и Мелбърн – общо има, и това са... оперите на Вагнер. А в Австралия Мелба е тачена като нацонален герой. Концертната зала на Мелбърнския Университет се нарича „Мелба хол”, както и някои музикални колежи също носят нейното име. Да не говорим, пък, че 100-доларовата банкнота на австралийските пари носел нейния лик. Така казват - аз не съм виждал такава банкнота. Тя многократно засвидетелства любовта си към родината, като към края на живота си, купува имение там и много пъти е завръща от Англия за да си почива. В Австралия е и последния концерт в кариерата на дивата, изнесен когато тя е вече на 68 години. Интересно е, че Мелба е може би една от първите жертви на пластичната хирургия - тя умира вследствие на инфекция, след пластична операция на лицето, през 1931 г. Но това са, както се казва, подробности. По важното е, когато седнеш привечер в някой горещ ден край морето, и наслаждавайки се на удоволствието от една „мелба”, да си кажеш, колко хубаво нещо е живота, дори и да не си задължително примадона.

    Нели Мелба в 1902 г (сн. Хенри Уолтър Барнет)

Никó, цигари, Португалия

Никó, цигари, Португалия - дума, дума отваря, но и снимка може да отвори. Една моя снимка от миналата седмица - един португалски любител на китарата и никотина. Симпатяга!

НИКÓ

Жан Нико не е знаел нищо за вредата от никотина, но пък е разбирал от дипломация. Бил радетел на френския език по времето на разни френски крале през ХVІ век. Всъщност за учения свят, той е преди всичко основоположник на френската лексикография. Лексикографията, това ще рече съставянето на речници и да му се чудиш на акъла как още преди 5 века се е занимавал с такива работи. Явно всичко друго му е било наред. След неговата смърт излиза първия му речник посветен на неговия майчин език, наречен „Богатството на френския език”. Годината е 1606. Но световната слава на името му е свързана не с ерудицията и учеността му, а със случайно събитие. Той е роден в град Ним – този същия град, който дава името си по-късно на известните златотърсачески панталони - дънките „Деним”, нали сте ги чували. През 1559 г, крал Франсоа ІІ, го изпраща на сладка служба уж като посланик в Лисабон, а всъщност е трябвало да уреди важен брак между кралски особи на двата двора - на португалския наследник Себастиан и невръстната Маргьорит дьо Валоа - тази същата Кралица Марго, за която три века по-късно ще пише Дюма. На следващата година, може би от благодарност, Нико „светва” Катерина Медичи за чудодейното растение тютюн, с надежда да излекува нейната мигрена. През 1561 г вече, повечето придворни наричат тютюна „тревата на Нико”, или просто „никотиана”, макар че Нико не е първия, който го внася във Франция. Доста преди това по френските пристанища се е пушел тютюн, донасян от търговските кораби, но Нико е първият, който го въвежда сред дворцовия елит – ето това е тънкия момент. Скоро, не друг, а височайшите дами започват да си лекуват дребните болежки с помощта на „тревата на Нико”. Така, лека-полека тютюна идва на мода. Постепенно от дивашко, растението става „културно”, и когато Карл Линей започва да дава бинарни имена на растенията, той се сеща за Жан Нико и кръщава тютюна „Никотиана табакум”. От тогава до днес тютюнът не престава да променя обществените навици и да създава нови, като става неизменен спътник на човека в неговите хранителни, терапевтични, социални, психологически, икономически и политически нужди. „Нищо не може да се сравни с тютюна, това е страстта на достойните хора, и този, който живее без тютюн, не заслужава да живее”, казва Сганарел, прочутият слуга на Дон Жуан от едноименната пиеса на Молиер. Жан Нико умира през 1600 г в Париж, без да подозира, че един ден хиляди лекари ще плашат хората с никотина, като причинител на ужасни болести. 

Ех, Нико, ако си беше писал само речниците, нямаше да те сполети това "наказание" на историята.

Велосипедист

Като се сетих за силуета - ето един, нарисуван от...слънцето - моя снимка на велосипедист и сянката му някъде на една бургаска улица.

"И те са хора"

Това беше една рубрика, която ми беше много любима.
Тя излизаше в един вестник, после беше публикувана в един несъществуващ вече сайт, където имаше над 12 000 четения за малко повече от година. Някои от статиите виждах дори копирани в дребни, национални вестничета, без да се цитира името ми, но както и да е.
Та ще я пусна и тук.

"И те са хора"
Списъкът на хората оставили имената си като названия на ежедневно употребявани неща, е много дълъг. В тази рубрика ще позабърсваме праха от имената на някои от тях, за да откриваме понякога доста любопитни факти.


            

       Силует


          Силуета е портрет, очертан само с контур и изпълнен в един цвят. "Мързелив портрет". Той предава само най-общите черти на модела. Е, някои може би знаят, а други - не, че думата идва от името на мосю Етиен дьо Силует (Étienne de Silhouette), роден в Лимож през 1709 г. Заемал е високи длъжности при крал Луи ХV – бил е френски посланик във Великобритания и по-късно главен финансов контрольор (нещо като финансов министър) на кралството за 8-9 месеца. Тази длъжност в онез времена е била доста ветровита, щото финансовото положение на Франция, особено при последните Луита - Луи XV и Луи XVI никак не било розово. Нашият Силует решил да обложи с данъци богатата аристокрация и да отнеме някои техни дотации, за да укрепи плачевното финансово положение, ама номерът му, естествено, не минал и си спечелил само насмешки и критики, включително и от Волтер.

        По това време били на мода рисунките по сянка върху бяло платно. Те били "скъпернически", "недовършени" и сякаш поради това взели да ги свързват с името на нашия пишман-финансов реформатор.

        Етиен дьо Силует не е откривател на този тип рисунки – такива образци е имало в Англия още в началото на ХVІІ век, но тъй като и той самият се увличал по контурния портрет, понеже бил лесен за изпълнение, скоро хората започват да ги наричат рисунки “а ла Силует” и по-късно само “силует”. В Англия тези портрети са ги наричали “сенки”, но впоследствие и там се налага френската дума за ужас на англичаните (щото се мразят с франсетата, не за друго)

          Механизмът, по който били правени силуетите, е особено любопитен. Художникът заставал пред статива, зад статива е бил моделът, а зад модела - свещник, който всъщност отразявал формата на лицето върху платното на художника.