Бог Диньонис

Онази вечер реших да си направя една тайна (и лека) вечеря, но тъкмо сядам и гледам – динята ме гледа. В чинията – Диньонис, богът на дините и кауните. Гледа ме лошо и чувам страшен глас. От чинията: „Ти защо не гледа откриването на Олимпийските игри в Париж? А?“ Обещах на Диньонис да гледам поне закриването. Че наказанията на този бог са много люти – един комшия така го беше наказал три месеца само на мастика и динен сок.

Сипеят, росенът и дънките Marc O`Polo

Значи, сипеят ме повлича, падам си на д-то и така се тътрузя два-два метра и нещо. Спрях да се тътрузя точно пред една росна китка. Росен. Уф, ах! - викам му – виж ти! - кво прайш, бе, докато си разтривам д-то? - Стърча - ми отвръща. - И чакам самодивите. Ти май не си самодива? - Не, само Иво съм.

Спирам да си разтривам задните части и благославям здравите ми дънки, марка „Marc O`Polo“, щото благодарение на тях ми няма нищо. Мисля си, как един ден и на мое име може да кръстят дънки – примерно „Ge O`Rgiev“, но само така си го мисля за майтап, иначе не ми е било смисъла на живота да оставя името си точно па в дънки. Виж, къде-къде по-престижно е да кръстят на твое име, например, марка тигани с нам-кво-си покритие, или сорт аспержи, или дори… - А ти кво прайш тука, прекъсва мислите ми росенът? - Аз ли – ам, обикалям и се радвам на високите сини планини и на небето като от коприна… - И все така - по гъз ли… - Тц, тц - откъде ги учиш тези думи? - От самодивите – те така говорят. Само за…ай да не ти казвам за какво говорят. - Ахъм! А тези пчели не ти ли досаждат. Като те гледам си заприличал на натовски самолетоносач – само излитат и кацат по тебе.

- А-а-а – не - те ме опрашват. И ме гъделичкат. Приятно е. Ам вас кой ви опрашва? - Амии нас – при нас е друго. При нас…таквоз… - Да бе – знам как е – от самодивите съм чувал. Вас направо си ви… - Млъкни, млъкни - сигурно го знаеш, няма нужда да го казваш. Ама – я кажи – мога ли да те снимам. - Какво е това? Вадя апарата и му го показвам. - Ами снимай ме. Само ми махни ей тук имам едни паяжинки. И скъсай тази тревичка, че ми разваля фасадата. А тази хвойна – мамка ѝ, да не я снимаш и нея, че ми е като трън в тичинките. А! - чакай да си наглася и тичинките на долните цветове, че са се вирнали като... Спрях да го слушам този цапнат в устата росен и направо минах към щракане. А всичко стана заради оня гаден сипей. Добре че имам здрави дънки „Marc O`Polo“…

Когато оправях България

Не знам как така се подредиха звездите тогава, че ме турнаха шеф. Ама голям шеф и не къде да е, а в Хасково. Хич не се смейте, щото тогава Хасково беше център на  бахти и необятната мега област, включваща три от днешните области. Имах подчинени освен в областния център, та чак до Свиленград, граничния пункт „Капитан Андреево“, Ивайловград и не знам къде още. Потривам нахъсено ръце – дойде моя час да подпомогна да се оправи България – с дисциплина по японски, намаляване на разходите по холандски, със здрава и отговорна работа по швейцарски. Те нещата иначе бяха преломни у нас – тъкмо Иван беше сменил Жан и в нашата изтерзана от тоталитарни салтанати мила Родина, шетаха големи надежди и алчност да се оправим. И разбира се, започнах със собствения пример.  Живеех си в Кърджали, а пътувах до Хасково с обществен превоз, нищо че имах служебни коли. Втора употреба автобусчета, но пък по-евтино – билетчето 5 лв. в едната посока, а служебните лади гълтаха бензин като лами. А освен разходите, нали трябва да се замисляме и за намаляване на замърсяването на въздуха. Всичко има значение за нашата мила България. Викам си – ако всички правят като мен – ще се оправим за има-няма десетина години. И пак ще станем лъвът, тигърът, че даже и слонът в стъкларския магазин наречен Балкани, както сме били, преди ехейй – нам-си колко години. Ядове иначе много – и от високо ниво, от големите началници, и от политици, и вътре в службата също - раци дето вървят наопаки. Постоянно ми спускаха да уволнявам „ваши“ и да назначавам „наши“ - хора дето най-често за нищо не стават. Опитвах се да шикалкавя, да увъртам, за да запазя професионалистите, по цели нощи не спях. Броях овце, после кауни, после прасета, папагалчета, ама пак не ме ловеше сън - отговорност е туй, живи хора, а не зарзават да хване фира. Абе леко няма, но аз държа фронта и не се предавам. Даже пописвах и стихотворения, на целия ми хал. Просто и аз не знам как, издадох и стихосбирка с гръмко и многозначително заглавие. И „петъчници“ организирах – за почистване на двора, с участието на целия "човешки ресурс" в дирекцията - това косене на тревата, уборка на боклуците, окопаване на градинките - всичко да е изрядно. Важно беше да накарам служителите да мислят за общото като за свое, а и за красивото. Само дето не ги карах да пеят "Една българска роза", докато плевяха розите. Бях си завъдил и една приятелка от града – една такава с чисти нокти, с дълги коси, чиста хасковлийка, без примеси, ама завършила в Ташкент. Работеше в завода за пожарогасители. Срещахме се, гукахме си - е, не напредваха нещата както ми се искаше – те хасковлийките лесно се не дават, но нали с търпение и пирамида можеш да построиш и бостан с дини да обереш. Точно, за да имам време да се срещаме по-спокойно след работа, оставах понякога до по-късно в Хасково. Автобуси вече нямаше и аз вместо служебната кола, хващах влака – за да давам личен пример пред обществото. Влакът тръгваше в 20 часа и за час и половина бях в Кърджали. Какво да се прави - любов, трепети - ай да не ви обяснявам, с тези работи шега не бива.

Между два пакета ориз

Да ви кажа – хич не се оставям да скучая. Дори да ме захвърлят сам на самотен остров, пак ще играя на "Митничари и контрабандисти" или ще броя листата на палмите, но няма да скучая. Ей го и сега, в тези времена на външна липса, да не мислите, че скучая. Тази сутрин, отскочих до двора на комшийката, скъсах стръкче момина сълза и си го сложих във вода да ми краси интериора. После си измих ръцете и започнах. На три пакета с ориз от по един килограм преброих зърната, но странно защо, в първия имаше 7237 зърна, във втория 7230, а в третия - 7344. Между всеки пакет, разбира се, си миех ръцете и пръсках с дезинфектант. И сега стоя и недоумявам как може така – на маймуни ни направиха. Ами я си представете какво ли е с пакетите леща. А за булгура хич не ми се мисли, каква анархия е с броя на зърната. И докато цъкам с език и се възмущавам, си викам, я чакай да си почина – имам още двайсет пакета с ориз, но за да се разведря малко, взимам да чета „Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 година“. Княжеството е България, не е Монако, разбира се. Много забавно четиво, да ви кажа – свалих си я безплатно от една американска библиотека. Те американците са добри хора и много неща ни дават безплатно. Та от тази „статистика“ научих такива интересни неща – например, че смъртността у нас през 1900 г., по народности, е била най-висока при лицата от татарска и циганска народност, а най-ниска - при тези от еврейска и немска. Да, бе! Но остави това, друго ме изуми извънредно – при лицата починали от старост, общо, на възраст над 100 години са починали 64 души, като е имало двама на възраст от 115 до 120 г, четирима в интервала 120-125 г. и двама между 125 и 130 г. Представяте ли си! Същото е положението и в статистиката за следващата година – 1901, щот аз и нея си свалих – ей така да си я имам под ръка, когато ми потънат гемиите, да се разведрявам. Там, през 1901 г. даже имаше едно лице от женски пол починало на възраст между 130 и 135 г. Да онемееш направо! 

Извадка от "Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 г.", София, 1906 г.

Работа от вкъщи

                               На една репетиция флейтистката Васка,

                               кихнала и я изгонили да иде за маска.

                               В аптеката ѝ отстъпил ред гинекологът Борис,

                               а тя го поканила вкъщи да му посвири Лист.

                               Втора седмица работят на дивана на Васка.

"Флейтистка" - Жозеф Лоренцл, бронз

"Гласувайте за нашата риба"

(малка приказка за едни избори, ама става и за други)

карикатура "Бинари Опшънс"

1.Имало едно време, едно рибно царство-господарство. Всъщност, то било бившо царство, защото нямало вече цар и затова един ден в него решили да проведат избори, за това, коя риба да го управлява...

            а) ако искате времето да е друго и изборите други, минете на 2;

            б) ако искате да си останат така, минете на 3.

2. Имало едно друго време, едно друго рибно царство-госсподарство. То също било бившо, щото поданиците си изритали царя и в него също насрочили избори...

            а) ако пак сте недоволни, мааму стари, минете на 1;

            б) ако този път ви е угодено, минете на 3.

3. Те се очертавали като едни много морсколазурни, поетични, демократични, честни, изобщо  неманипулирани, абе направо вълшебни избори „по мед и рибено масло”.

            а) ако искате изборите да са с други характеристики минете на 9;

            б) ако тези са ви по кефа, продължете на 4.

4. Та в това рибно царство-господарство, в тези избори по мед и рибено масло, участвали мно-о-о-ого рибки, и малки и големи, и пъстри и едноцветни, защото много им се искало да управляват. Повечето от тях взели да се обединяват в предизборни движения и пасажи със странни инициали като – БСП (Балъшки социалистически пасаж), ДПС (Движение за права на сьомгите), ОП (Обединени паламуди), ГЕРБ (Гололюспести за европейско развитие на блатото), ама ай сега да не ги изреждам всичките, щото били много. Странното било, че нито едните, нито другите, нито третите и т.н. си мътели водата, щото вода всъщност нямало, но всички обещавали да докарат вода за рибните поданици.

            а) може и да е имало малко вода, но в такъв случай те обещавали да повишат жизненото ú равнище, за да може да се плува по-спокойно, така че минете на 5;

            б) абе вода нямало - това е положението, но пак трябва да минете на 5.

5. Обещавали тези движения и пасажи, пръскали безплатни предизборни червеи и кюспе, наляво и надясно, и организирали безплатен превоз с подводници от един риф до друг. Но това не стигало, ами лепели и плакати по подводните камъни и по водораслите, на които плакати имало снимани дърти бракониери с яки мрежи, и на тях пишело „Гласувайте за нашата Риба, само тя ще ви избави от мрежата”.

            а) ако искате да пише друго на плакатите, минете на 6;

            б) ако ви е писнало от плакати и приритвате за хепиенда, идете на 7.

6. Имало и други плакати, на които пишело: „Ако ме изберете, кило планктон ще струва 5 стотинки”, с което искали да подмамят за тях да гласуват рибите в пенсионна възраст, или още: „За етническа толерантност с раците”, което пък явно целяло привличането на повече рачи гласове.

            а) за повече плакатни лозунги се напънете и си ги измислете сами, а след това идете на 7;

          б) тук така или иначе пак трябва да минете на 7, за което аз въобще не съм виновен – вие що подминахте „а”-то.

7. „Брей-брей, си викали малките рибки-гласоподавателки. Хубави неща обещават тези тлъсти рибоци, сладки са им червеите и кюспето, ама кого да изберем, като зъбите на всички кандидати са еднакво остри, а очите им еднакво лакоми. То, и рибарите ни подлъгват с червеи, а после – хоп!- айде в тигана. Я, да дочакаме ние предизборната нощ, да си легнем, па да видим какво ще сънуваме. Каквото покаже сънят, това ще е”. Така си казали тези малки люспести създания, които дори не подозирали, че са вече електорат. И наистина, като дошла въпросната нощ, всички се натръшкали в тинята да сънуват.

            а) ако искате да разберете веднага какво са сънували минете на 8;

         б) ако искате това да стане после, давайте пак на 8, но първо си сипете по едно малко и направете пауза по ваш избор.

8. В нощта преди изборите рибките сънували, че идва една огромна китайска акула със страшни жълти зъби и как налапва всичките рибки от тяхната вода. Ама, чакайте, ще викнете, нали нямаше вода и предизборните обещания на всички бяха да докарат именно вода. Като много знаете, вие си измислете приказка и не ме занимавайте повече.

            а) ако ми се извините, и черпите порция цаца с бира, може да минете на 10;

          б) ако не, стойте си на 8, да видите хубаво ли е така, по средата на приказката да спреш и да не стигнеш до края.

9. Изборите всъщност били страшно манипулирани, нечестни, нито по мед, нито по каквото и да е масло, а само по тиня и кал, и трябвало да се избира една-единствена голяма риба.

            а) щом това ви допада, минете на 11.

         б) ако не, защо изобщо минахте на 9. Я, си се върнете на честните избори от точка 3, но този път продължете с „б”.

10. Та тази китайска акула излапала всички големи рибоци (и обединените в движения и пасажи) от всички вирове, реки и морета и след това се уригнала малко некултурно, но, добре че това било само сън, та не миришело неприятно. После акулата, понеже се чувствала господар на целия рибен свят, се излегнала спокойно, но изведнъж – о, ужас! - се оказало, че е в някаква гиганстка мрежа, която някакъв старец с бяла брада и ореол над главата, вдигнал и отлетял нагоре във висините и светът, или по-точно сънят, свършил.

            а) ай ся минете направо на 12 за да видите развръзката;

            б) минете на 13, ама после да не съжалявате.

11. Тъй като рибата-кандидат била една-единствена, то естествено тя била избрана, понеже избирателите нямали избор.

            а) ама вече не ви ли омръзна от тоталитарни избори. Я, отивайте направо на 15.

            б) минете на 12 за да разберете, че и с една, и с много риби или съюзи за избиране – все е тая според Лао-Дзъ.

12. Тогава рибките, разбрали, че няма значение за кой рибок ще гласуват, защото един ден те до една ще попаднат в супата на Големия Рибар, където всички риби са равни. Те си спомнили още и за един древен бракониер – Лао Дзъ, който бил казал: „този който избира, той всъщност не избира”, а също и: „този който плува в бира, ще остане на сухо”, но това последното защо си го спомнили, рибките така и не разбрали, защото май нямало връзка с изборите.

            а) ако искате и други мисли на Лао Дзъ, скокнете на 14;

           б) ако това не ви стига, си спомнете за шарана Бай Ганьо какво беше казал за изборите, и тогава минете на 13.

13. И така, на самият изборен ден рибките-гласоподавателки гласували за... Е, ама вие сте пък много любопитни, за кого гласували. То си имало РИК (Рибна избирателна комисия), имало си ЦРИК (Централно-рибна избирателна комисия), които събирали, вадели, брояли, прехвърляли, изчислявали проценти... Изчакайте да обявят изборните резултати и тогава ще разберете.

а) ако смятате, че съм ви прецакал с тази точка си се върнете на 12;

б) а ако все пак държите на резултатите, докато чакате да ги обявят, минете на 15.

14. „Да управляваш държавата е като да сготвиш малка риба”. Това е също мисъл на оня дърт хитрец Дзъ, но стига с тия глупости, аре давайте вече да видим какво има на 15 и тоя път без никакво шикалкавене с "а" и "б".

15. А! То пък точно тука приказката за изборите внезапно свършва. Ако искате да не свършва, карайте „da capo”(сиреч „отначало”), и помнете, че една приказка винаги се вмирисва от главата.

Съквартиранти

          Когато живеех в братска Франция, съквартиранти ми бяха двама поляци и един румънец. Поляците, освен че танцуваха всеки ден мазурка, обичаха и да пийват. Отидат си за Коледа в Полша и всеки се връщаше с по един куфар с водка, после за Великден – с още един куфар, през лятната ваканция още един... И да не си помислите, че куфарите бяха от малките – не, не, най-нормални мъжки куфари, във всеки от които спокойно си влизаха 25 бутилки „Житная”, „Виборова” и „Зубровка”. В общи линии купоните протичаха по един и същ сценарий. Първо поляците най-невинно приготвяха по три тави с картофи с лук във фурната, след което казваха дружно „сматшниего”. Аз първия път бях нащрек, дали това не значи „дай да го смачкаме” или „да го пречукаме”, но после се успокоих като разбрах, че било „добър апетит”. След картофите, бавно и полека изпивахме по една бутилка водка на човек, отваряхме широко прозорците и започвахме да ревем с пълни гърла „Лили Марлен”, а ако ни оставяха завършвахме с „Разцветали яблони и груши”, като реверанс към общото ни соц-минало. Обикновено, обаче, не ни оставяха и първо съседите започваха да ни се карат на мърморещ френски, а после идваха ченгетата – също френско мърморящи и ни се заканваха, че ако не сме започнели следващия път с „Марсилезата”, или поне със „Сюр льо пон д`Авиньон”, сме щели да завършим в изтрезвителното. Националистите му с националисти. Сутрините аз най-редовно си търсех очилата в стаята на някой от поляците, без да имам най-бегла представа как са се озовали там. Пак през тези същите сутрини откривахме колко много общи мръсни думи имаме в двата езика. Големи сладури бяха тези поляци, макар и да не обичаха Лех Валенса. Аз пък винаги им се чудех, защото след жабока Кърмит, честно казано, аз най-много си обичах Желю Желев .

"Без граници"

Абе да ви кажа, по принцип, човек не може без граници. Не може, бе! Ами че за моя старшина, например, границата това беше животът, тя му осигуряваше заплатата. За нас, аскерите по татово време не беше така, макар  да карахме по 26 месеца на границата, да пазим три реда бодлива тел. Ние искахме да няма граница, за да можем спокойно да отидем до Бяло море и да гледаме белите гъркини как си пекат белите кълки.

Стълб без граници

Този вид граници слава Богу, взеха да падат като гнили круши, загнили от вируса на глобализацията. Само че аз, пък и останалите от моето поколение, побързахме да си намерим други, щото то така свободен не може да се живее – без граници, де (не без круши). Скоро осъзнахме, че има езикови граници. Вярно, че като ученик, моята класна ми викаше, учи езици за да се разбираш с пролетарската младеж, без да знае, че аз с пролетарската младеж, или по-точно с пролетарските девойки, можех да се разбирам и на други езици и дори без такива. Все пак научих два-три езика, но в един момент осъзнах, че измежду тях не е езикът на никой от съседите ми. Не че има нещо лошо да се разбираш с гърка на френски или с турчина на руски, примерно, но в теб се загнездва едно, така, недоверие, и много дълбоко, ама много дълбоко в себе си си викаш, абе, мама му стара, що този комшия е научил оня - далечния език, а на съседа си, дето му е под носа, не е научил. Че аз от малък помня, притрябваше ли на майка ми сол, или две яйца, отиваше при съседката, да вземе назаем. А ако не знаеш езика, как ще си поискаш сол от комшията. Ей това са езиковите граници – могат да те оставят без сол, че и без две яйца.

А сега гледам се навъдили едни организации „без граници” – не е за разправяне. Айде това за лекарите го разбирам – щото те и бактериите и вирусите не знаят граници. Ама оня ден чета, че имало...не..., дали да ви ги казвам, че ще се смеете безгранично. Ама можете ли да се досетите... Не, откъде ще се досетите...Майтапа на страна, но от няколко месеца ги следя по медиите и най-вече в „Държавен вестник” и съм изброил 57 организации „без граници”.

2049-та. Водното огледало

Стоях, облегнат на перилата, вгледан в загадъчната и тиха вода и зяпах мухите. Когато не дължиш пари на никой и денят е безоблачен, няма какво друго да правиш освен да скучаеш зяпайки. Изведнъж в устата ми влезе, като у дома си, една муха. Това малко помрачи блажената ми скука – взех да кашлям, зачервих се и накрая с яка храчка изплюх мухата надалеч във водата. Изпитах гордост от постижението си, но не минаха и трийсет секунди и с мощни загребоци довтаса двуместното кану на водноогледалната полиция.  Единият от полицаите закачи сгъваема стълбичка за перилата и за нула време и двамата се изкачиха при мен.

-         Водноогледална полиция, сержант П…чев. Легитимирайте се, господине. – каза сержант П…чев.

-         А-аааа – послушно изплезих езика си. “Все пак удобство си е това нововъведение с езиковата легитимация”, си помислих. Веднага ти го сканират и всичко лъсва за тебе – кой номер гащи носиш, с какви оценки си завършил седми клас и кои са любимите ти числа, с които пускаш тото.

-         Мдаааа! – каза по-неумолимото на вид ченге. Загазили сте, господин Огледалов. Току-що нарушихте член 268, алинея 13, т.2 на ПеДеГе.

-         Не може да бъде. Аз си скучаех най-достопочтено и зяпах му…

-         И се изхрачихте във водата – прекъсна ме сержанта. Знаете ли, че последното такова нарушения е било преди 21 години, извършено от…момент – и той затърси по екрана на устройството, с което ми беше сканирал езика преди това – от някакъв турист от Чукотка, с психически отклонения. Как не ви е срам! Освен това миналия петък сте се опитали да ритнете единственото бездомно куче в нашия град, което е защитен вид и е под закрилата на госпожа кметицата. То беше обявено миналата година за куче на годината в целия ЕС и наградено лично от еврокомисаря по кучетата с медал.

-         Ама, не…мухата…

-         Знаете ли, господин Огледалов, че в Европа само още в два града са останали единични екземпляри от такива кучета и то…момент… – втренчи се в екрана онзи – по-неумолимия – ето…едното е с опадали зъби в Рошиори де Веде, а другото е в Каспичан. Трикрако и еднооко.

-         Аууу – горките – опитах се да си придам състрадателен вид.

-         И на всичкото отгоре преди 8 дни сте се скарали на съседката си баба Руска…

-         Ама ние много добре се разбираме с… - опитах се да се защитя.

-         …баба Руска, че поливала френския си райграс с лейка от китайски порцелан със сцени от интимния живот на монасите от манастира Шаолин и че готвела нелегално шкембе чорба без да плаща акциз. А възрастната жена била със скъсани тапети в кухнята и…а, не, то това няма връзка,… така…имала слабо сърце и болно папагалче…

-             Не е папагалче, а канарче и не е болно, а пойно – вмъкнах с плаха надежда в гласа.

Снимка с шнорхел (великденски фейлетон)

          Личният ми бакалин е бай Страти. Така както си имам личен депутат, водопроводчик, водолаз, банкер и дори рибар (е, той малко бракониер пада...ама айде сега). Имах си и лична нумероложка, ама тя замина за Англия, след като се отзова на малко странната обява: „Търсим нумероложки, с добра външност, може и разведени и без език”. Но за нея друг път ще ви разказвам. Та влизам си днес в бакалийката на бай Страти да си напазарувам за Великден. Той е сврян в мазето на блока (става въпрос за бай Страти, а не за Великдена) и е толкова тесничка – бакалийката де, ама на нас от махалата ни е много мила. Да не говорим, че си има и страница във Фейсбук –„Пресни салати при бай Страти”, а иначе като влезеш вътре веднага виждаш метална табелка, явно открадната от някой асансьор – „3 лица, 210 кг”. Наистина, повече от трима души и да искат не могат да влязат заедно, но това, че е тясно, за нас не е повод за песимизъм – така самият акт на пазаруване е някак си... по-интимен. Пък и който иска да му е широко да си кисне във Фейсбука, дето вече го споменах...Та влизам вчера и гледам вътре вече е леля Теменужка – от вход „Б”, шести апартамент. Тя, има-няма 130 кила, но като я види човек в тясната бакалийка, си мисли, че е поне 250. И тя женицата дошла да си купи това-онова.
          - Абе Страти, чувам я. – Ти от тоя маргарин дето имаше бонус боя за яйца към него, имаш ли още?
          - А – той свърши, Нуше. Сега имам друг с песента „Заблеяло е агънце”, изпълнявана от детски хор на 21 езика– отговаря гордо Бай Страти, сякаш лично той е спонсорирал записите на поне 15 от езиците.
          - Тъкмо и ти ще им пригласяш, како Теменужке – бъзикам я аз.
          - А-а, ами то ние с моя Киро си пеем от време на време, като нямаме како да прайм и зяпаме мухите, - отвръща невъзмутимо тя като слага ударението на „у”-то .
          Бай Страти подава маргарина с диска към него и добавя с маркетингов нюх:
          - Нуше, имам и хубава лютеница. Тя пък е с пантофки – на два буркана, по една китайска пантофка бонус – лява или дясна – по избор. С драконче отгоре. Четири буркана – чифт. Всякакви номера имам.
          - Хубуй, ама, ние не сме изяли още оная със самобръсначката. Ами какъв е тоя салам с онова вързаното дълго нещо, бре.
          - А-а-а, това е шпек „Бургас” – той върви със шнорхел. Не е за тебе – намигва ми лукаво Страти.
          - Че що бе, за празника не може ли човек и малко шпек да си вземе, а пък тоя щоркел все ще потрябва за нещо. Я дай една пръчка.

          Така стрина Теменужка се сдоби последователно с три кофички кисело мляко с ароматизатор за тоалетна, пакет кускус с ваденка с великденски заек, а също и кори за баница с татуировка за ръка „Мона Лиза”.
          И аз си напазарувах - лютеница - два буркана с лява пантофка, размер 44, кренвирши с гъбка за миене на чинии, бутилка червено вино с миниатюрна брошурка с Хартата с правата на човека. Като ми подаваше тоалетната хартия към която имаше два стръка магданоз, бай Страти извади отдолу две свирки и каза, че ми ги дава като бонус лично от него като за верни клиенти. Така ми зарадва сърцето – тъй де – нали ми е личен бакалин.
          Ако ви кажа, че целия ден на Великден се разхождах из къщи с новата си лява пантофа, като си четях Хартата, жена ми се скъса да мие чинии от радост, че си има нова гъбка, а децата ни надуха главите със свирките. Какво да се прави – нали е Великден – на всички ни е радостно в душите.

          Обаче пък като видях снимката на кака Теменужка с шнорхела – ухилена до уши в нейния Фейсбук-профил, нямаше как да не й ударя едно „харесва ми”...

Един ден на госпожа Мисиркова

Госпожа Мисиркова беше малко кривогледа, но това не й пречеше да преподава български и литература в най - елитното училище в града. Като всички свои колежки и тя си купуваше редовно тоалетна хартия – по 4 ролки в пакет, както и любимия си вестник „Змийско царство”, но за книги парите все не стигаха.

И тази сутрин тя пристигна 10 минути преди началото на първия час, като успя да изпие едно кафе, да разкаже на две колежки как Цецо - мъжът й, изнесъл поредния концерт за банциг и тази нощ, а тя го ръгнала 14 пъти, успя да се погледне в огледалото три пъти, да си изстиска една пъпка и дори да вземе дневника на 7 ^ж клас.

Когато влезе в класната стая, каза здравейте ученици, и кой знае защо се сети, че Александър Дюма е бил голям женкар. Отметна глава да пропъди натрапчивата мисъл и както всеки час, събра мобилните телефони на целия клас, нареди ги пред себе си на бюрото и зачака. Госпожа Мисиркова си имаше принципи – тя ненавиждаше тези технически средства, защото като малка тя нямала била такова чудо и винаги ги събираше, като изпитваше на дъската тези, на които първи звънваха телефоните.

Първо звънна телефонът на Габи, веднага след това този на Тошко, после на Майкъл, и изобщо като се почна едно звънене – телефоните чак заподскачаха по бюрото пред госпожа Мисиркова, като пуканки в тенджера. И най-странното беше, че всички апарати свиреха една и съща мелодия – „За мен ти си морска сирена” в рап-вариант. Тя се разкрещя, че това било заговор, че щяла била да ги изхвърли през прозореца, но в крайна сметка се закани да даде контролна на целия клас. Надигна се силен ропот всред учениците – едни започнаха да пускат хартиени ракети, други крещяха, че им се ходело спешно до тоалетната, а Геновева дори припомни, че, пък госпожо Мисиркова, тридесет дни след Осми март не се изпитвало. Госпожа Мисиркова бързо омекна, успокоена от мисълта, че си е сложила и тази сутрин чисто долно бельо – за всеки случай, така де - „човек не знае какво може да му се случи”, та трябва винаги да е готов. Кой знае защо, но тази мисъл я успояваше най-много в трудното ежедневие. На голямото междучасие тя реши една кръстословица, смъмри двама ученици, че уригат пред кабинета по пеене, поговори с един колега за събитията от вчерашния „Биг брадър” и кихна четири пъти, като при последното кихане определено й се приядоха фурми.

Мартенски работи (фейлетон)

Стоях си на спирката на автобус 13 и наблюдавах хората. И изведнъж... Точно така стават страшните и неочаквани неща – обикновено на автобусната спирка и все изведнъж. Та изведнъж, какво мислите установих? Че на хората носовете им растат до края на живота. Да – загледайте се в луничавите носове на десет тийнейджъри и после на десет пенсионери и ще видите, че на тези последните, носовете са два пъти по-големи от колкото на младоците. Направо камби, с извинение. Или може би, това е щото бях поизнервен от чакането? Едва ли. Вярно, че този март какво ли не ни полази – то не беше Баба Марта, че грипна епидемия, че земетресения, наводнения, а сега и мисия на МВФ дори. Но към всичко това се прибавят и приготовленията за абитуриентския бал. На дъщерята. Мда - може да ви се струва, че бързо е пораснала, ама те са така днешните млади – растат като марулки напролет. Ле-леееей, ама само ако ви кажа, че като чуя за абитуриентски бал (да му опустее и думата – сигурно е някаква я латинска, я византийска, такава завъртяна) и направо се изпотявам и ми се появяват гъбички между пръстите на краката. Честно. А пък жената – женска му работа – като го чуе  и веднага почва да чете „Грижи за бебето и детето” на д-р Спок. Аз й викам, дай сега да уточним още веднъж броя на гостите, които ще каним в къщи, и на тези, които ще заведем в ресторанта, а тя ми вика слушай, слушай колко гениално го е казал доктор Спок „че отглеждането на децата е дълго и тежко занимание, а родителите са също така човешки същества, както и бебетата”. "Колко вълнуващо и правдиво" - изхлипа тя... Но все пак успяхме да уточним, че в къщи ще дойдат 43 души, а в ресторанта само 20. Въртяхме, сукахме и все 43, и ни човек по-малко. То, баща ми са пет деца в семейството, майка ми четири, а тъщата шест и тъста, слава Богу, само три. И като се почнат едни братовчеди, стринки, лели, чичовци – не става и не става по-малко. Това е - 43 на 20. Добре, айде криво ляво ще ги посрещнем, но това не е нищо. Защото още не сме избрали тоалетите за самия бал. От 3 месеца гледаме модни списания, обикаляме из интернет-сайтове за тоалети, но още не можем нищичко да изберем. Т.е. ние избираме, ама кви са тия цени, бе брате. Тия хора дето шият, не са ли имали абитуриенти. А пък евтиното нашата не го харесва. Няма, вика, да се обличам като астроложка. Пък аз не съм забелязал астроложките лошо да се обличат, че те много добре си се обличат, особено тези дето са лични астроложки на политици. По едно време харесахме един – и хем марков - на известната фирма „Кльощавата сьомга”, но пък той бил само за абитуриентки с псориазис и такива, които ядат чесън единствено в събота вечерта. Виж, добре поне, че златния пръстен сме го избрали. И обеците (със слончета). Те ще са от бабите и дядовците. Така е сега, а не като едно време – помня на моя бал баба ми ми подари изтривалка за баня, а дядо - слипове - да съм бъдел вече като истински мъж.

Аз съм Орфей

             Един познат от махалата – Халил, който държи тоалетните на пазара, ме среща оня ден и ми вика, абе бате, искам да кръстя кенефите, вика, „Орфей”, ама ще ми помогнеш ли да напишем фирмата на френски и на английски. Легендата казва, че ей-там отзад, един път, след като бил ял меки круши, Орфей, такова, нали се сещаш, клекнал там и... Доказателство за това е, че тука винаги смърди, и тя си е от памтивека тая миризма, от Орфей насам...Имало и византийска хроника, която по завоалиран начин го доказвала. Искам, вика, ако можеш да ми намериш и едно знаме на Европейския съюз, да го забия отгоре, да видят хората, че и ние отговаряме на европейските стандарти. Халил ме черпи една бира, и от разговора разбрах, че скоро щял да се побратими с управители на тоалетни от Великобритания, САЩ и Кот Д`Ивоар. Деликатно му отказах за надписите, защото нещо ме жегна отвътре – как така, тоалетни „Орфей”... Та Орфей е, е-хей, нещо възвишено, поезия, музика...

После прочетох случайно, че един именит археолог открил част от чорапа на легендарния тракиец и след щателно изследване в не-знам-каква-си лаборатория се установило, че Орфей, уж, не си бил мил краката цели 43 дни. Ей това за мен си е чиста проба клевета, която цели отклоняване на туристическия поток от нашия красив край. Такива заслужават да ги вържеш за една мощна тонколона и да им пуснеш не Лепа Брена, а Кристоф Вилибалд Глук в запис на Пражката филхармония, поне за 5 часа, и да не им кажеш защо. Не, наистина, докога ще продължават тези своеволия, не знам. Айде, вярно че според учените, Орфеевците в митологията са били общо седем, а Евридиките били 12, ама дай сега ние пък да правим каквото си искаме с тези свети имена. След фалита на кино „Орфей” и на завода за анцузи със същото име, си мислех, че работите влизат в руслото си, но не. Ами че огледайте се и ще видите - отвсякъде ни се хили един къдрокос, разпищолен тип с лира и отнесен поглед на олигофрен. Спираш да заредиш на бензиностанция – тя се казва „Орфей”, а в заведенията за бърза закуска ти предлагат сандвич „Орфей и Евридика след 10 години брак” с много горчица и чесън.

Ден на Троянския кон

          Трябва ли да има ден на секса в българския календар? С този въпрос тръгнахме по улицата за да направим анкета сред гражданите в навечерието на Бабинден. Анкетата така и не излезе в столичния вестник, който ни я поръча, щото както сме я били направили станала по-подходяща за Тодоровден, но сега тук публикуваме някои от отговорите, снети направо от диктофончето без редакторска намеса.

          Р.М. (рекламен модел на джапанки) – М-м-м, хи-хи-хи, аз много уважавам всички празници, като Деня на рибаря, „Свети Валентин”, Деня на пчеларя, щото много обичам палачинки с мед, а също и да нося джапанки с цветенца, хи-хи-хи... Ами-и-и, ъ-ъ-ъ..., как да ви кажа, малко ми е неудобно, но...ъ-ъ-ъ, според мен трябва да има такъв празник, хи-хи-хи... Ама неудобно ми е, щот баба ми ако го прочете...Трябва да е през пролетта според мен, когато природата се възбужда...ъ-ъ-ъ...събужда исках да кажа, нали,...,хи-хи-хи... и цъфти, и се опрашват цветята, и... животните...мяучат, хи-хи-хи...Но искам да ви кажа - за да сте секси всеки ден, носете ултралеките джапанки...(тук следваше името на марка джапанки, който ние изтрихме за да не ни обвинят в скрита реклама).

          Г.Е. (шофьор на самосвал)- Казвам се, значи, Гошо и карам самосвал от 11 години, а преди това карах, значи, булдозер 4 години. Де да знам, т`ва ден на секса звучи много така значи..., щот` ако е, значи, през седмицата, аз сигурно ще съм на, значи, курс с камиона, пък в камиона какъв секс, бе братче...Вечерта си скапан, пиеш две ракии, а жена ти те гледа, значи, с очакване сякаш си кулокранист, а не шофьор на самосвал. Не ми трябва на мен такъв ден, те жените, значи, само си търсят...значи, нали..., ай мани тая работа...Аз предлагам да има Ден на самосвала. Да видиш тогава какъв празник ще си спретнем, значи, о-хаааа,...

       М.Г. (интелектуалец) – Концептуалната визия на въпроса има два основни ракурса – хетеросексуален и хомосексуален секс. Първият е в голяма степен банализиран, а вторият, обратно, все още е маргинализиран. Една такава конкретна реалност оконтурена  в една триста шейсет и пета част от годината би сближила наистина баналното и маргиналното, но би дала резон и за някои психо-мазохистични интерпретации, които биха демитологизирали този сакрален акт. Би било по-рационално да се проведе един задълбочен мониторинг на актуалната народопсихология по въпроса и тогава да се използват съответните нормативни инструменти за реализиране на мажоритарната концепция.

        И.Х. (оперативен работник в тоалетна на автогарата) – Аз, како, секса, мисля че е многу убаво нещо. Шъ ма питаш защо, како? Ама как защо? Щот по време на секс, забравяш всичко друго и си мислиш само за Троянския кон. Ти како, чувала ли си, например, за Троянския кон?А кажи, де, аз да тъ питам теби? Щот аз ни бях чувал, ама мойта още кат го прайхми първия път, ми вика, ти, вика, си кат Троянски кон. Аз многу съ възгордях, щот си мислех че така ми вика щот съм як и тарикат, така, нали...Щот тя мойта многу учена, како, ши знайш, тя е завършила даже 8 или 7 клас, ни помня вече кой...Пък тя ми вика, абе колко си прост, бе... Т`ва Троянския кон е влязъл кат` подарък у една крепост в Троянския балкан и после ту го вкарвали, ту го изкарвали, щот отначало тия от крепостта се съмнявали в тоя подарък и съ назлъндисвали де, обаче накрая го вкарали окончателно, како и от него пу идно време излезли едни човечета и станала една...беля...Абе  крепостта станала напрау на мат и маскара. Ама то туй било многу отдавна, още нас индоевропейците нъй нямало тука на Балканити. И чак след време разбрах колко била права тая мойта, щот след девет месеца и тя стана една...Та ний още оттугава си имами закачка, како – тя се ми вика, айде бе, вика, шъ ми пращаш ли Троянски кон, че вече два дена едвам издържам, вика, без Троянски кон. Та спуред мени, како, трябва да са казва по-скоро Ден на Троянския кон.

Един ТИР с канарчета (вариации а ла Реймон Кьоно)

1.Майна

Било по пътя София – Кулата, а може би и по друг път, майна. И ся, там някъде на 78-ия километър, майна, стоял един младеж и чакал нещо да премине и да го качи щот нямал пари за автобус. Взел го значи, майна, един камион с № РВ 04 43 СР и с ремарке РВ 14 77 ЕЕ. И както пътували, майна, преди всеки мост по пътя, шофьорът удрял с едно дълго желязо, без съмнение “сделано в СССР”, по ламарината зад гърба си. На въпроса на уплашения младеж: “Що така млатиш камиона, бе майна”, шофьорът отвърнал: “Аз, майна, ши знайш, карам отзад 1178 кафеза с канарчета, и с тях теглото ми е 11,8 тона. Като заблъскам по ламарината, канарчетата се вдигат във въздуха, камионът олеква с почти два тона, нали разбийш, майна, и тогава минавам по моста, по който е разрешено преминаването само на превозни средства до 10 тона”.

            2. Стихотворно

Един тираджия взел на стоп един стопаджия.

Тираджията бил с мустаци и шегаджия,

а стопаджията се казвал Цецо и не бил махнаджия.

И, да му се не види, преди всеки мост,

шофьора на тира взимал една щанга (или лост)

и удрял с нея по арматурното табло на камиона,

ама удрял яко, апокалиптично, не като кокона. 

И Цецо всеки път примирал от страх,

да не го направи тоз мустаклия на пух и прах,

и освен това, с главата си проста,

питал се всеки път, каква е връзката с моста.

И вече някъде след третия мост,

Цецо задал следният (може би тъп) въпрос:

„О, човече, стига вече,

камиона ти съвсем потроши,

какъв е този див ритуал, ми кажи”?

„Понеже карам кафези с канарчета,

а тежат два тона тези пернати другарчета,

та като ударя с лоста по таз ламарина,

те хвръкват във въздуха и хвърчи перушина,

тогава, олекнал, мога спокойно чак,

да мина по всеки мост, на който има знак –

над 10 тона забранено, за камион или влак!”

Хванал се Цецо, тогаз, за корема

и се смял цяла седмица, но го пипнала хрема.

3.Проевропейски

Веднъж, Сергей Ст. карал ТИР с канарчета от София за Брюксел. Преди Враца, качил като втори шофьор Симеон В., а вече към Берковица взели и своя ортак Ахмед Д. От време на време спирали за да поиграят на карти, на играта “3:5:8”. Не щеш ли, обаче, стигнали до един мост, пред който имало табела: “Само за камиони, домували поне 6 месеца в страната и с товар до 10 тона”. Сергей Ст. спрял тира, свалил си очилата, почесал се и взел да се съветва с другите, какво да направят, за да олекне товара. Тогава Симеон В., дал идеята да запраскат по тенекиите на камиона, и така канарчетата щели да помислят, че са дошли проверяващи от ЕС, щели да се вдигнат да летят и тира щял да премине олекнал по моста. Ахмед Д., който имал повече опит с превоза с автобуси, възроптал, щото разбрал, че част от канарчетата били от райони със смесено пернато население и така щели да им се нарушат правата. Останалите двама, обаче, били мнозинство. Така и направили, и криво-ляво закарали тира до Брюксел. Оттогава, всички европейци, взели да викат на Балканския полуостров, Балканарски полуостров…

4. Несигурно

Не знам дали било самосвал, бетоновоз, или …Не, не може да е бил бетоновоз, значи трябва да е бил тир. И този тир карал кокошки ли, канарчета ли, папагалчета ли било. Да, да - сега си спомних – канарчета карал. Не знам закъде ги карал точно, но май по едно време качил една мацка. Не, травестит. Или, дали не било пич? Точно така качил един пич на стоп, не мацка, нито пък травестит (пази боже!). Обаче, преди всеки жепе прелез, или май преди всеки подлез…Абе, чакай сега малко…хм-м-м… дали не беше надлез, да му се не види… То, надлеза какво е всъщност? – не е ли вид мост? Ами да – точно така, значи, преди всеки мост, тираджията удрял с една тояга ли, щанга ли, по километража на камиона. Ех, ама и ти, как ще удря по километража – виж колко ти е акъла? По задните дървении на кабината удрял. Главата ти е дървена! – какви дървении в кабина на тир. Ла-ма-ри-ни. По задните ламарини. Пичът, дето се качил на стоп, попитал тираджията, или не, самият тираджия му казал, без да го питат, че удря така по ламарините, щото по принцип тира с канарчетата тежал  повече от 1 тон. Не, бе, повече от 10 тона, казал тираджията, а като ударел, канарчетата започвали да цвърчат, т.е. искам да кажа, да хвърчат и тира олеквал под 10 тона, колкото май било разрешеното за минаване по моста. Пичът му казал: “ти май ме взе за канарче”, а тираджията отговорил, че е точно така, май…Ама не съм сигурен…Дали не бяха кокошки в бетоновоз…

"Долу Дядо Коледа!" ( фейлетон)

22 декември

Новият министър от правителството на „БЕРГ” ни събра цялото Министерство на Дядоколедовците и първо ни съобщи, че ни орязва бюджета с 99 % за тази Коледа, защото предшественикът му му завещал милиарди дефицит. Каза да сме забравили за шейни с елени, служебни червени ботушки и гребенчета за брада. Освен това, уж между другото, спомена че сме били феодални старци, които само обикаляли света на държавни разноски, и затова вече щял да ни осигурява на минимална заплата и ни спирал снежните надбавки и добавките за ненормирано минаване през комини.

23 декември

            Днес си получихме разпределенията – на мен ми се падна България и още две страни от Третия свят. За пореден път се убеждавам, че съм карък. Моята Снежанка, която е от смесен брак на лапландец и каракачанка, като чу се разплака.

            Попитах в дирекцията кога ще им е Коледата на българите – на 25 декември или на 7 януари, но оттам ми казаха че това нямало значение, а веднага да съм тръгвал, защото транспортът не бил редовен.

            24 декември, сутринта

            Последен оглед на багажа – вълнени наполеонки, фенерче с джи-пи-ес, сух дезодорант против изпотяване, шперц. Снежанка ми каза, че си сложила пет чифта розови бикини на еленчета, епилиращ крем и преса за къдрене. От дамската й чантичка случайно видях да се подава брошурата „Дядо е Коледа е боклук”. И двамата си сложихме по една бронежилетка, както е по инструкция. Последно минахме през столовата да си получим сухата храна и дажбата водка за из път.

24 декември, ранния следобед

Самолетът на „Лапландия еър" за София беше отвлечен от крайно мургави привърженици на неправителствената организация „Роми без граници”. Те настояваха да се приземим край Димитровград, където щели да имат симпозиум. Малко след приземяването установих, че всички чували с подаръци мистериозно са изчезнали. Наложи се да купя подаръци от Диммитровградския пазар. Хванах последния автобус за Кърджали и докато пътувах на последната седалка, бях обзет от тъжни мисли за бъдещето на нашата древна професия. Снежанка остана в Димитровград – от „Пайнер” й предложиха едногодишен договор и веднага след празниците започвала записи на нейната авторска песен „Горе на елхата, топките се клатят – долу под елхата страстите пламтят”. Преди да се разделим впрочем, тя ми спомена, че нейната професия била още по-древна и от моята, но не можах добре да разбера защо.