Когато оправях България

Не знам как така се подредиха звездите тогава, че ме турнаха шеф. Ама голям шеф и не къде да е, а в Хасково. Хич не се смейте, щото тогава Хасково беше център на  бахти и необятната мега област, включваща три от днешните области. Имах подчинени освен в областния център, та чак до Свиленград, граничния пункт „Капитан Андреево“, Ивайловград и не знам къде още. Потривам нахъсено ръце – дойде моя час да подпомогна да се оправи България – с дисциплина по японски, намаляване на разходите по холандски, със здрава и отговорна работа по швейцарски. Те нещата иначе бяха преломни у нас – тъкмо Иван беше сменил Жан и в нашата изтерзана от тоталитарни салтанати мила Родина, шетаха големи надежди и алчност да се оправим. И разбира се, започнах със собствения пример.  Живеех си в Кърджали, а пътувах до Хасково с обществен превоз, нищо че имах служебни коли. Втора употреба автобусчета, но пък по-евтино – билетчето 5 лв. в едната посока, а служебните лади гълтаха бензин като лами. А освен разходите, нали трябва да се замисляме и за намаляване на замърсяването на въздуха. Всичко има значение за нашата мила България. Викам си – ако всички правят като мен – ще се оправим за има-няма десетина години. И пак ще станем лъвът, тигърът, че даже и слонът в стъкларския магазин наречен Балкани, както сме били, преди ехейй – нам-си колко години. Ядове иначе много – и от високо ниво, от големите началници, и от политици, и вътре в службата също - раци дето вървят наопаки. Постоянно ми спускаха да уволнявам „ваши“ и да назначавам „наши“ - хора дето най-често за нищо не стават. Опитвах се да шикалкавя, да увъртам, за да запазя професионалистите, по цели нощи не спях. Броях овце, после кауни, после прасета, папагалчета, ама пак не ме ловеше сън - отговорност е туй, живи хора, а не зарзават да хване фира. Абе леко няма, но аз държа фронта и не се предавам. Даже пописвах и стихотворения, на целия ми хал. Просто и аз не знам как, издадох и стихосбирка с гръмко и многозначително заглавие. И „петъчници“ организирах – за почистване на двора, с участието на целия "човешки ресурс" в дирекцията - това косене на тревата, уборка на боклуците, окопаване на градинките - всичко да е изрядно. Важно беше да накарам служителите да мислят за общото като за свое, а и за красивото. Само дето не ги карах да пеят "Една българска роза", докато плевяха розите. Бях си завъдил и една приятелка от града – една такава с чисти нокти, с дълги коси, чиста хасковлийка, без примеси, ама завършила в Ташкент. Работеше в завода за пожарогасители. Срещахме се, гукахме си - е, не напредваха нещата както ми се искаше – те хасковлийките лесно се не дават, но нали с търпение и пирамида можеш да построиш и бостан с дини да обереш. Точно, за да имам време да се срещаме по-спокойно след работа, оставах понякога до по-късно в Хасково. Автобуси вече нямаше и аз вместо служебната кола, хващах влака – за да давам личен пример пред обществото. Влакът тръгваше в 20 часа и за час и половина бях в Кърджали. Какво да се прави - любов, трепети - ай да не ви обяснявам, с тези работи шега не бива.

И ето ме, в един мразовит януарски ден – виждаме се ние каквото се виждаме с напетата мома в едно кафене – усмивки, задявки – говорим за възвишени неща - за Омар Хаям, за звезди, а не за пожарогасители, нито за секс, демек оглеждаме се и се лъжем. В 20 ч. си хващам влака, поуморен, но доволен. А вътре в купето едно топло, едно приятно и аз благославям бедежето. Отпуснал съм се и съм заспал по някое време и за малко...За малко съм пропуснал гара Кърджали. Ай стига, бе! Не смея да скоча – ще стане сакатлък, както и да дръпна ръчната спирачка - после ще ме пишат по вестниците, нали съм началство - няма да се излагаме я. Пуф-паф, пристигам в Момчилград. То пък един град - ни хотел, ни таксита, ни фонтан – нищо – джендем. Лутах се насам-натам, с кисело настроение, а вече минава 22,30 ч. Студ. Викам си – какво пък – ей го къде е Кърджали – тръгвам пеш, мамка му и разстояние. Къмто 12 километра е от табела до табела. Тръгвам аз - тъмно като в рог. Първите един-два километра даже си припявам „Край Босфора шум се вдига“, за да внеса дръзновение и оптимизъм в цялата ситуация. От време на време профучава някоя кола, колкото да ме ядоса, че има тарикати, разплули се в топли коли, които даже на са директори в областния център. И сигурно вътре са надули Глория. Майкооо - да ме видят онези мои подчинени дето плевяха розите, какъв директор имат - да бъхти пеша от Момчилград до Кърджали - ще стана за резил. След петия километър вече хич не ми се пей. А девойката в Хасково, сигурно си спи сладко-сладко, след като е попрочела стихчета от моята стихосбирка и сънува пожарогасители с крилца и с панделки. И за България си мислех, разбира се, как такива отговорни началници като мен, които не разхищават служебни средства и не злоупотребяват със служебните автомобили, ще помогнат да се оправи милата ни Родина. С труд, инат, каляване на волята и правилни решения. Крача в тъмницата и си мечтая - още щом вляза в пределите на града, веднага хващам първото спасително, топло такси да ме метне до вкъщи. 

И така - за има-няма 3 часа се добрах до крайния квартал "Гледка", поувесил нос от умора, студ и личен пример. Мяркат се и първите таксита, ама мен ме е яд вече на целия свят и най-вече в онази му част около Хасково. Сега пък за какво да вземам такси -  та аз съм си в града - още пет километра до дома - какво са. Ай сиктир, ще им пълня гушите. Давай още, давай - та чак до другия край на града. Сигурно към два сутринта съм се прибрал  по живо по здраво.

Е, какво да  ви разказвам - след моя пешеходен междуградски преход, нещата хептен не тръгнаха на хубаво. Девойката наистина взела да чете стихосбирката ми - онази с многозначителното заглавие, но щом стигнала до последния ред на петото стихотворение, нещо в нея загаснало. Като прочела този ред - веднъж, втори път, трети път - разбрала безвъзвратно, че у мене любовен пожар нямало да лумне, та решила да търси други по-възпламеними натури. Аз напразно я убеждавах, при последната ни сърцераздирателна среща, че то това е все пак литература и не трябва да се бърка лирическия герой с автора, че вътре е фрашкано с метафори, анафори, каламбури и други ей такива, но тя ми намекваше "hit the road Jack", само че по хасковски. Скоро след това генералния ми директор сложи друг директор на мое място, който имаше друго виждане за личния пример и си ходеше всеки ден със служебната кола до вкъщи като пич. Тоз генерален така и не разбрах защо ме смени – дали още му беше криво дето при последната си височайша визита при мен, трябваше да дели обща стая в хотела с шофьора. Амчи една двойна стая идва по-евтино от две единични, мисля. Защо да се разхищават служебни средства.

Та така - звездите си смениха конфигурацията и аз не можах много да се разгърна и да помогна за оправянето на "мила Родино, ти си земен рай". Но пък ми потръгна в пешеходния туризъм.

А какво толкова е пишело на последния ред на петото стихотворение, ли? Ами, който се интересува, да си намери стихосбирката и да си го прочете.

 

(сн. Жилбер Гарсен)