вторник, 31 март 2020 г.

Между два пакета ориз

Да ви кажа – хич не се оставям да скучая. Дори да ме захвърлят сам на самотен остров, пак ще играя на "Митничари и контрабандисти" или ще броя листата на палмите, но няма да скучая. Ей го и сега, в тези времена на външна липса, да не мислите, че скучая. Тази сутрин, отскочих до двора на комшийката, скъсах стръкче момина сълза и си го сложих във вода да ми краси интериора. После си измих ръцете и започнах. На три пакета с ориз от по един килограм преброих зърната, но странно защо, в първия имаше 7237 зърна, във втория 7230, а в третия - 7344. Между всеки пакет, разбира се, си миех ръцете и пръсках с дезинфектант. И сега стоя и недоумявам как може така – на маймуни ни направиха. Ами я си представете какво ли е с пакетите леща. А за булгура хич не ми се мисли, каква анархия е с броя на зърната. И докато цъкам с език и се възмущавам, си викам, я чакай да си почина – имам още двайсет пакета с ориз, но за да се разведря малко, взимам да чета „Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 година“. Княжеството е България, не е Монако, разбира се. Много забавно четиво, да ви кажа – свалих си я безплатно от една американска библиотека. Те американците са добри хора и много неща ни дават безплатно. Та от тази „статистика“ научих такива интересни неща – например, че смъртността у нас през 1900 г., по народности, е била най-висока при лицата от татарска и циганска народност, а най-ниска - при тези от еврейска и немска. Да, бе! Но остави това, друго ме изуми извънредно – при лицата починали от старост, общо, на възраст над 100 години са починали 64 души, като е имало двама на възраст от 115 до 120 г, четирима в интервала 120-125 г. и двама между 125 и 130 г. Представяте ли си! Същото е положението и в статистиката за следващата година – 1901, щот аз и нея си свалих – ей така да си я имам под ръка, когато ми потънат гемиите, да се разведрявам. Там, през 1901 г. даже имаше едно лице от женски пол починало на възраст между 130 и 135 г. Да онемееш направо! 
Извадка от "Статистика за причините на умиранията в градовете на Княжеството през 1900 г.", София, 1906 г.

сряда, 25 март 2020 г.

Да погалим Миналото зад ухото


Колкото повече се отдалечаваме от раждането ни, толкова повече трупаме минало. Лично, поколенческо, национално... Мъгляво, сиво, неясно. Даваме ли си сметка или не, дали пъдим редовно мухите на забравата от него или не – миналото ни е с нас. Дори в нас. Личното ни минало - това са най-често прашасали снимки, писма или дневници от едно-две поколения назад, старинни предмети, книги. Сигурен съм на всеки се е налагало да подрежда такива „вехтории“, в шкафове или в семейната библиотека и често да въздиша отегчено: „Уф, какво да ги правя тези неща. Кой ли ден ще ги изхвърля?“ Трудно е да решим на момента кое от подобни „архиви“ е ценно, и кое е просто боклук. Как да се разделяме с ненужното "минало" край нас, или как да станем успешни "архивари" у дома, си е изкуство. Има и книги по темата, като тази на чаровната японка Мари Кондо - "Магията на подреждането" (изд."Бард", 2016), която с японска педантичност обяснява как да пресяваме ценното от ненужното в битовото ни пространство.
В Париж също знаят, че е изкуство и си имат Висше училище за древни ръкописи (École nationale des chartes). То е супер престижно и подготвя специалисти именно в областта на откриването, реставрирането и спасяване на ръкописи, рисунки и други артефакти. Бих искал да съм учил в него, но не мога да се върна назад и да си променя пътеките довели ме до това, което съм.
У нас, на миналото сякаш много-много не му обръщаме внимание. Тупаме се по гърдите за онова „славното минало“, с царете и патриарсите, с победите и завоеванията, и в никакъв случай не бихме дали някой да ни го вземе, но за другото, „малкото“, нашето лично минало от чекмеджетата, меко казано, не ни дреме. Държим се лошо с него, сбутваме го по прашните кьошета, не говорим на подрастващите за него и го забравяме. То ни отвръща със същото и също ни забравя. Самите ние се забравяме.
Но има хора - има - които мислят за това как да спасят точно това - "малкото" - семейно, или на малките общности минало. Това са хора ентусиасти и нека да си го кажем - филантропи, отдадени на каузата, че никое материално културно богатство не трябва да бъде затрито. Карат ни да мислим, че дори шепата банални снимки на "малкия" музикант, от сбутано градче на оня край на света - в Източните Родопи, имат световно значение.

сряда, 18 март 2020 г.

Работа от вкъщи



                               На една репетиция флейтистката Васка,
                               кихнала и я изгонили да иде за маска.
                               В аптеката ѝ отстъпил ред гинекологът Борис,
                               а тя го поканила вкъщи да му посвири Лист.
                               Втора седмица работят на дивана на Васка.


"Флейтистка" - Жозеф Лоренцл, бронз