Когато направиш 180 снимки после ти е
лесно да скалъпиш разказ за преживяванията си и не се налага да се тупаш по
главата и да се мъчиш да изкопаеш някое впечатление, дето си го забравил. То
става съчинение по картинка, или по-точно по много картинки.
Венци ми звъни рано сутринта – имахме
идея да седнем в някое кафене и да се видим. Вместо това чувам как с трепетен
глас ми съобщава, че „дай по-добре да идем до Ненково, там ще разгледаме едни
ниши, после ще се видим с други видни скалолазци и скалолазки от други краища
на бегето, ще изкачим други скали и ще видим изобщо много интереснотии”. И аз
„давам”, с едната дума.
Родопски лиман |
Никой не е по-голям от сянката си през зимата |
Потегляме според уговорката, като
взимаме и Катя, и Коко, за по-интересно.
Летим
по завоите и си говорим за скали и места, където още не сме били, но искаме
да бъдем. Отдаваме се на блаженството да съзерцаваме бягащите край нас картини,
вместо да се оставим да ни оборят невесели мисли. Малко преди хижа „Боровица”,
която сега е издигната в ранг на хотел, на един завой, спираме да направим
снимки на замръзналата вода под нас. Язовирът е доста изтóчен, и от пътя се
вижда красив завой с малко, почти изцяло замръзнала вода и с красиви пясъчни
брегове – истински родопски лиман. Насреща се издигат скалите на „Патмос”, на
които съм бил преди може би десет години за последно.