неделя, 26 април 2020 г.

Силивряк

          Едно чудно откритие днес - огромно находище на "възкръсващото цвете" родопски силивряк (Haberlea Rhodopensis Friv.) Открито за пръв път от научна експедиция организирана и финансирана от унгарския ботаник и ентомолог Имре Фривалдски, уредник в природонаучния музея в Будапеща по това време. Самият Фривалдски не участва в проучването. Експедицията открива първите растения в Родопите през 1834 г., а на следващата година, открива силивряк и в Калоферска Стара Планина. По занесените му екземпляри той определя растението и му дава името "Хаберлея"  на името на своя учител ботаникът Хаберле.
          А днес - край яз."Боровица", на почти северен склон върху отвесни, влажни скали - стотици растения от вечнозеления реликтен ендемит - радост за окото и за душата.







четвъртък, 9 април 2020 г.

"Ръченица" - Петко Стайнов





Ето я и Онази ръченица. И да прочетете и разказа "Госпожа Ре-минор", за да добиете представа как се създават разкази понякога. А може и да не добиете, но поне можете да тропнете една ръченица.

събота, 4 април 2020 г.

Госпожа Ре минор

"И все пак – мислеше си Тео, в пристъп на безпомощно просветление – не може техниката да убива импровизацията".
Беше се сетил за акордеона в прашния черен калъф, в ъгъла, зад вратата, просто ей така. Или всъщност, беше сънувал онази ръченица. За пръв път да сънува ръченица, макар че не беше съвсем сигурен - как можеш да сънуваш, хм, ръченица. Все едно да сънуваш сряда.
Не беше докосвал стария велтмайстер от петнайсет години, а някои клавиши, може би, и от двайсет. Донесе му го един турчин от гедерето, още по комунистическо време. Майка му даде триста лева и от неговата книжка изтеглиха последните триста лева за да го купят. Вълшебство, потрепваща приказност, окриляща възбуденост – това е незначителна част от усещането да се сдобиеш със смразяващо нов, блестящ, черен велтмайстер от гедерето. Със сто и двайсет баса.
Докато го вадеше от кутията, Тео, на когото това беше само едната половина от името – тази, която уж трябваше да го сближава с Бога - си припомни специфичния му мирис – мирис на калъф за акордеон, на акордеон, на мях и на цялата онази съвкупност от прецизно изработени детайлчета, от която беше направен. Установи, че акордеонът нрава си мени, но мириса – никога, и това по-скоро го успокои, отколкото го зарадва.
Наблюдаваше съсредоточено как пръстите му подредиха първо ре-минор. Тази добра, стара госпожа Ре минор! Беше забравил, че така се обръщаше някога, не без ирония, към гамите-дамите – госпожа Фа минор, госпожа До диез мажор… Обожаваше минорните госпожи. Те бяха като сладолед след погребение. Нещо повече – те бяха жерави летящи в клин над главата на заминаващо си есенно момиче, което има в името си “ре”. Ренета, Мирела, Дарена. Ако можеше, цял живот би свирил само минорни госпожи. Та нали още в четвърти-пети клас, в детската му глава се беше прокрадвал болезнен ужас само при мисълта за свят без минорни гами.