Царево, Скече, Ксанти

Царево, Скече, Ксанти. Тесният път до Хилядоцветният град, сгушен в южните склонове на Родопите е като лабиринт от стръмни гребени и клисури. Синьо-зелените дипли на планината са красиви и страшни. Долу, в ниското се вие река Върба или Косинтос, буйна и мътна след дъждовете.

Градът изниква изведнъж иззад планинските гребени. Той е като разбунен кошер тази събота. Оживен, шумен, пулсиращ. Някогашна твърдина на Момчил, многократно преплитал своята история с България и българите. За няколко месеца през 1913 г., кмет на Ксанти е Антон Страшимиров. Писателят, който толкова е обикалял, писал и обичал Родопите и двайсетина години по-късно точно той ще предложи Даръ дере да се преименува на Златоград.

Ксанти е бил прочут с отглеждането на висококачествени тютюни още от 18 в. Всъщност най-добрите тютюни. Султаните на Османската империя и султанския двор са пушели изключително само ксантийска басма. А и цяла Европа. В града е имал складове и прочутият търговец Димитър Кудоглу, който е имал складове и в Пловдив. Както пише Страшимиров в пътеписа си „В Южните земи“: „жителите бяха турци и гърци – българите едвам брояха 1000. Но милионерът в града бе българинът Кудов, от съседното село Габрово.“

Градът е с тесни улички, но ниско строителство. Трудно намираме място за паркиране. В центъра е прочутата часовникова кула градена през 1870 г., а пред нея е широк красив площад, по който шетат деца и гълъби. Старият град е с познатата ни възрожденска архитектура от средата и втората половина на 19 век. Градът е сринат от две силни земетресения през 1829 г. и после въздигнат наново, за да достигне своя блясък в края на 19 и началото на 20 век, благодарение на тютюна.

Калдъръмени улички, цветни къщи с еркери, насядали млади хора по кафенета край стените на къщите. Цветя по прозорците, котки пред портите. Жена с покрита с кърпа глава е седнала в основата на часовниковата кула, рови си нещо в телефона, а зад нея се вижда пакет с поне 40 ролки тоалетна хартия. Пазарен ден е. Ксанти е и прочутият съботен пазар. Ако търсиш нещо – тук ще го намериш. Ние не търсим нищо. Зяпаме. Бухаме се в едно тясно ресторантче с една единствена свободна маса и тя дори не може да ни побере. После хайде по обратния път до колите.

Разделяме се набързо, защото тихото априлско море ни очаква, но пак ще дойдем. Пак.

Римската баня край с.Щит

На табелата пише че това е римска баня. Дали е римска – няма никаква информация, която да го доказва, но че е розова – розова е. И с красива архитектура. Банята край село Щит.

Арки, овални форми по-скоро в ориенталски стил. Знайно е, че баните по нашите земи са с традиции от хилядолетия, още преди да са били измислени водомерите. Затова имаме и толкова много имена на населени места производни на „баня“, „банско“, „банкя“. Както и глаголи като „забаням“, „избаням“, „набаням“, „обаням“. Някога в обществените бани си имаше и хора, които срещу заплащане ти изтриваха кирта професионално. Нямаме българска дума за тези добри хора за това използвахме турската – теляк. Днес обществени бани няма, защото всеки си има баня вкъщи, затова няма и теляци, но пък си имаме инфлуенсъри и професионалисти по ИИ, което не е малко. Та, мисълта ми беше, ако минавате край село Щит – отбийте се да видите как и къде са се обаносвали хората някога.Интересно е.

Неща, които прогонват тъгата и носят радост в махала Гуне

Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.

Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.

И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.

В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.

По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“

Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.

Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.

Ето кои са тези неща:

Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;

Добре подредените камъни на оградата;

Пожълтелите листа на асмата в двора;

Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;

Червените щипки за пране;

Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;

Новата, прясно подменена греда на дървената порта;

Трите ръждясали подкови окачени до стената;

Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;

Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;

Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;

Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.

"Тясната пещера" край с.Мъдрец

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.

Есенни записки от Япония - последна част

На следващия ден ни очаква град Нара. Оказва се, че имаме директен влак от най-близката до нас метростанция „Сакураномия“ и от нея за един час сме в Нара. Взимаме автобус № 77 и първата ни работа е да се бухнем в центъра, в големия парк на града. Навсякъде е пълно с туристи и сърнички. На няколко места из парка продават специални бисквити, по 200 йени пакетчето, за храна на сърните. Всякакви други храни е забранено да им се дава от туристите. Аз пак разказвам на Коко и Стефан, как и в Кърджали, още от 80-те докъм 1992-1993 година, имаше стадо елени и кошути, които се разхождаха из града и в парковете на града – бяха може би към 10-15, и бяха красива атракция за жителите и гостите. След това, в демокрацията, изчезнаха. Най-вероятно бяха изядени или прогонени от скитащите кучета. Колко би било хубаво ако се направи нещо, тези животни да се върнат в града.

Сърните в Нара са питомни и толкова са свикнали с туристите, че даже идват да ги храниш от ръка и дават да ги галиш. Някои дори са леко агресивни, или да го кажем, нахални, но забелязваме, че на мъжките рогата са изрязани, да не наранят хората. Вървим към будисткия храм „Тодаи-джи“, който е разположен в самия парк и голям поток от хора се движи в тази посока. Храмът е огромен – до 1998 г. е бил най-голямата дървена сграда в света, а според някои източници продължава да е. Основан е през VIII век, но като повечето храмове, многократно е бил унищожаван от бедствия и изграждан отново. Във вида, в който го виждаме е издигнат през 1709 г. В централната голяма постройка на храма – Дайбутсуден, е разположена най-голямата бронзова статуя на Буда Вайрокана (на японски Дайбутсу) в света. Висока е 15 метра, а само главата е пет метра, като общото тегло на статуята е 500 тона. Като застанеш пред нея или я обиколиш отстрани е наистина впечатляваща гледка. За статуята е писал хайку и Мацуо Башо, още през 17-ти век. Тогава тя е била на открито, изложена на дъжд и сняг.

„Тълпите гледат.

Големият Буда е

затворил очи.“ (Башо)

Будизмът в онези времена е бил по-развит от туризма. Днес, мисля че е обратно.

И тук, в този храм, е пълно с ученици в различна възраст, водени от своите учители. В основата на единия от дебелите метър-метър и половина дървени стълбове, които крепят цялата постройка има тесен отвор, през който виждаме да се промушват с усилие ученици на възраст пети-шести клас може би. Техен учител им помага като ги издърпва за ръцете от другия край, а друг ги снима с фотоапарат. Излизаме от храма и тръгваме да търсим нещо за ядене покрай многобройни сърни, деца, туристи. Виждат се и хора които се грижат за парка и метат барабонките на сърните, или направо мият с маркуч земята. Миризмата от толкова много животни на места се усеща неприятно, но няма как – сърните тук са свещени животни.

През продължението на парка, от другата страна на улицата, пътя върви сред големи, стари дървета към друг храм, шинтоисткия „Касуга - Тайша“. От двете страни има редици от стотици каменни фенери. После чета в Уикипедия, че тези фенери били общо към 3000 – каменни и бронзови. Вътре в самия храм не можем да влезем, защото вече е 5 следобед и е затворил.

Уморени се връщаме пак по същия път край каменните фенери и всред хубавата стара гора.

Центъра на Нара е доста оживен и има много чужденци по улиците и заведенията. Сърните тук ги няма – те са научени да се разхождат само в парковете и край езерата. Туристите се забавляват като ги хранят и ги карат преди това да правят поклони. Сърните на Нара са известни, с това, че са се научили да си искат от специалните бисквитки, с поклон. И е забавно да гледаш как турист и сърна се кланят един на друг, след което сърничката получава бисквитка. Коки даже се приближава до една легнала до стената сърна, която е толкова кротка и мързелива, че позволява той да ѝ сложи слънчевите си очила на нейните очи и така се снимат.

Българска реч не се чува – през цялото ни пътуване, вече толкова дни, чухме само два пъти – на кулата на Токио и случайно в „Смайл хотел Киото“, където се оказахме в асансьора с едно момче българче, но не можахме да говорим дълго.

Като си почиваме добре край едно от езерата, на тишина и спокойствие, тръгваме обратно. На мен ми се пие капучино, но никъде не виждам да предлагатг капучино. Тук и хубавото кафе еспресо е рядкост. Това, което предлагат по хотелите е ужасно – рядко и без аромат. На таблото пред едно заведение виждаме, че предлагат „копи лувак“ за 2900 йени, което е около 40 лв. и ми се струва, че не е скъпо. По нашето Черноморие – там където го има, мисля че е доста по-скъпо. Обяснявам на Стефан, какви животни са цибетките и защо „копи лувак“ е най-скъпото кафе в света.

Обратния път до Токио е първо с влак до Киото и оттам отново със скоростния „Шинкансен“. Този път хващаме по-експресен влак, който ще спре само на три-четири гари по целия път от над 500 км до Токио. Сутринта, в стаята, пак четох за този влак-стрела. Разстоянието между релсите е с около 40 см по-голямо отколкото при релсите на обикновените влакове в Япония. Инфраструктурата и поддръжката на „стрелите“ са много скъпи, точно поради това, че се правят отделни линии, гари, тунели – само за Шинкансен, както вече споменах. Седалките се обръщат автоматично след пристигане на крайната гара, за да са винаги по посока на движението. Много интересни факти има за тези феноменални влакове. Вътре като седнеш имаш чувството че си в самолет, само че е много по-широко и комфортно и без досадните обяснения на стюардесите какво да правиш ако се случело не знам какво си в самолета. Дори муцуните на мотрисите приличат на аеродинамичната муцуна на самолет. Бързо е, удобно и скъпо. За нас тримата, от Киото до Токио, билетите ни са към 42 000 йени или около 570 лв.

В Токио тръгваме към Двореца на Императора, или по-точно към парка пред него, защото зоната към самия Дворец е строго охранявана и недостъпна. На няколко места има будки с полицаи, които не се двоумят да надуват свирки и да се карат, ако видят някой да тича или да кара колело – и двете дейности са забранени на територията на парка.

С метрото слизаме на близка до нашия нает апартамент станция и сядаме в ресторант „Denny`s“. Стефан знае за тази верига ресторанти – имало ги и в САЩ и наистина се оказва много добър. Поръчките правим чрез таблет, поставен на всяка маса. Всичко поръчано идва много бързо и е както винаги много вкусно. Тук най-после има капучино и аз изпивам даже две.

След настаняването в апартамента излизаме на разходка край река Сумида, от другата страна на която, гордо се извисява кулата „Sky Tree“, цялата осветена в разноцветни светлини. Край реката е много свежо – крайбрежната алея е много приятна, чиста и широка, с арт-кътчета, или арт-пойнт, които правят разходката на всеки приятна и разнообразна. Имаше и малка площадка за рефлексотерапия – пътека, извита като подкова, с различни камъчета и грапавини. Ние с Коко се събуваме и минаваме цялата пътека по чорапи, макар на места да беше дори болезнено. Под един мост, добре осветен, виждаме налягали пет-шест бездомници, с разни колички, завивки, кашони до тях – като всички бездомници по света. Първите ни дни в Токио също бяхме видели двама или трима пак настанени под един мост. Явно това е място посочено от градската управа – хем да са защитени от дъжд, хем да е осветено и да ги държат под око.

В Токио за всичките дни, в които се разхождахме, изобщо нямахме усещането, че сме в огромен мегаполис. Няма задръствания с автомобили, няма смог и се диша приятно. Навсякъде е чисто и блести.

Докато се дивим на едно арт-творение, в началото на един от мостовете над Сумида, чуваме зад нас: „Извинете, вие да не сте българи“? Обръщаме се и виждаме две млади момчета. Така се запознаваме с Георги и Любомир. И те са като нас на самостоятелно пътуване и опознаване на Япония. Били от десетина – дванайсет дни и си тръгвали вдругиден. Любомир завършвал японистика и разбирал езика, но не можел да го говори добре, по думите му. Обменяме си информация кой къде е бил и какво е видял. Оказва се, че и те са посетили почти същите места като нас – Токио, Осака, Нара, без Фуджи и са видели сходни забележителности. Но са имали малко повече перипетии, а на нас ни е вървяло повече или сме били по-организирани. В „Шинкансена“ също като нас са нямали запазени места, но са стояли прави почти час и половина, докато се освободят. А от летището на Осака до гарата се наложило да вземат такси, за да не изпуснат влака и им е дошло скъпо – почти 60 километра. Говорим си почти двайсет минути и се разделяме с много приятни впечатления.

Това е последната ни нощ в Япония. На другия ден сутринта, кулата „Sky Tree“ е с връх скрит в облаците, мрачно е и мокро – преваляло е през нощта. Хващаме автобус и после метро до летище „Нарита“. Сбогуваме се с Токио и с Япония.

Петнайсет дни изцяло потопени в тази богата с културата си, с историята си и с красотите си страна. Разбира се, това е малко време за да доловиш истински пулса и духа на една страна, на една богата култура, но нас ни обогати доволно. Все пак е досег и вдъхновение за почитането на традициите, за вековния стремеж и търсене на красивото в детайла, в ежедневието, в природата, във всичко край нас. Описах само моята си Япония. Такава каквато аз я видях и почувствах.

Сигурен съм че всеки, който посети тази страна, ще отнесе своята си Япония. Все пак да не забравяме, че ние виждаме това, което сме подготвени да видим. Подготвени сетивно, културно и естетически.

В Националния музей на Дания

Миналата година с Калоян, точно на 11 септември 2024, на път от София за Япония, за по-напряко минахме през Копенхаген. Копенхаген е много красив град и ние сме за втори път там. Да ви кажа, има разни дворци на кралици, плавателни канали, много украински знамена, даже и статуя на една малка русалка, но нали си падаме по музеите, този път искахме на всяка цена да посетим Националния музей на Дания. И го посетихме, нищо че ръмеше и беше, ай да не ви казвам колко градуса в датската столица. Нахлузихме чорапи, якета и буф, право в музея. А той се оказа голямо богатство. Обикаляш, обикаляш от зала в зала, попиваш чудатости и красоти и не можеш да си тръгнеш. Проследяваш част от историята не само на земите, на които е сега Дания, но и на Египет, Финикия, Древна Гърция, Кипър, Рим и разни други близки и далечни земи. На всичкото отгоре ти дават да снимаш, колкото си искаш и то с фотоапарат.

Много от находките са разкривани от датски археолози, участвали в експедиции в други страни, като датската експедиция в сирийския град Хама от 1931 до 1938 г., както и спасителните разкопки в Ирак, преди строежа на язовира Дукан, през 50-те г. на 20 век. Тогава още е действала системата „partage“ – всички открити артефакти са били поделяни съгласно договор, между участващите в разкопките страни. Впрочем тази система е обогатила много западни музеи по официален път. За неофициалните пътища тук не говорим.

Един ден, разбира се, доникъде не ни стигна за спокойно разглеждане на всички експонати и зали на музея, за спокойно изчитане на обясненията и историческите факти. Понаучихме криво-ляво за периода на величие на Датската империя, видяхме няколко картини на нидерландския художник от 17 век Алберт Екхаут, който пръв е рисувал хора и пейзажи от Бразилия, и прочетохме кога е било разпространено течението „пиетизъм“, част от реформаторското течение на християнството в началото на 18 век. Има много тематични зали, посветени на културата на различни народи по света. В края на краищата толкова много информация може да ти послужи единствено като стимул да потърсиш след това повече литература по една или друга тема от многоликата човешка цивилизация. А после уморените ни крака, получиха почивка в много приятна обстановка с топло капучино и поглед към красиво оформеното просторно фоайе на музея. Така си беше…