Коневският водопад

Водопадите в Източните Родопи са като повечето хора – зимъска и пролетес пълнеят, а лете са в калориен дефицит и стават тънки като манекени.

Та и този водопад е започнал да минава на лятна диета, но все още радва окото. Намира се близо до с.Бял кладенец, но е известен повече като Коневски водопад. Той е на рекичката „Качлъбуюк дере“, на юг от която започва защитената местност „Големият сипей“, много красива на гледки и рай за любителите на лешояди, черни щъркели, чапли и разни други пернати.

Водопадът видях за пръв път през 1999 г., когато с два каяка пребродихме надлъж целия яз „Студен кладенец“. Язовирът беше пълен и се стигаше до самия водопад по вода. Помня колко бях впечатлен от магията на това място. Тогава още снимах с лентов фотопарат и не помня дали съм вадил снимките на хартия, не намерих никаква следа. После съм ходил още веднъж, пеша, откъм село Конево.

Този път тръгваме от село Бял кладенец по много приятен, сенчест път. Диво е, зелено и няма кьорав човек по целия път.

Бях забравил колко красива е цялата местност край водопада. С огромни надвиснали скали, вдълбани като пещери от двете страни, с голям вир за къпане и нацъфтяла черна акация. Самият водопад се е изплезил като жив в дъното на скалите, досущ митично същество, дишащо, пръскащо, което сякаш е било свидетел на сътворяването на Адам и Ева. Слънцето услужливо се скрива от време на време, за да станат по-добри снимките, или просто за да си поиграе на криеница с нас. Водата все още е студена и опитите ми да се изкъпя във вира, приключват с намокряне само до коленете. Водните кончета и лястовиците, танцуват като луди през цялото време над водата, а пеперудите махат с шарени крила, сякаш лекомислени госпожици си веят с по едно ветрило от всяка страна за да не им е топло.

Трудно се тръгва от такова място. Стоиш унесен, затворил очи, слушаш ромона на водопада, като мантрата на шинтоистки монах и забравяш за планове, разочарования, очаквания от живота.

А къщата е болна от безхорие...

„…А къщата е болна от безхорие“. Така бях писал в едно мое стихотворение писано преди сто-двеста години. Знам, че днес има много такива къщи и много такива села, болни от безхорие. Къщи и села празни, без хора. То и България, сякаш и тя е болна от същото.

Та тази събота ми се ходеше точно на такова място – диво, откъснато, болно от безхорие. Село Песнопой.С това поетично име са превели през 1934 г. почти буквално, старото турско име на селището „Ашиклар“. „Ашик“ или „ашък“, както е по-правилно, са наричали странстващите певци в Османската империя и изобщо при тюркските народи.

Днес селото е в руини. Води се, че има десетина-дванайсет жители. Разбира се, няма такива жители, а единственият жител в момента няма какво друго да е освен животновъд, с крави, овце, кози. Всички махали, които някога са съставлявали селото днес са в руини. Главната махала е изцяло безлюдна, и няма една здрава къща. Градежът е каменен, с малки прозорчета, на някои стени дори със съвсем малки отвори - нещо като бойници. Покривите са от големи плочи. Няколко такива плочи висяха над главата ми, когато влязох в руините на една от къщите и имах чувството, че ще се срутят всеки момент над главата ми. Тук сме вече в царството на Западните Родопи. Недалеч, южно от селото, в ниското, е язовирът на Давидковска река, направен малко преди вливането ѝ в Арда.

На няколко места се виждат малки, но дълбоки по 60-70 см ями, вероятно копани от иманяри или от жители от близките села, поддали се на разказите за заровени жълтици. И само си викам, кога ли ще заменя и аз фотоапарата с металотърсач. Знам, бе, знам, че никога няма да го направя.

Да къщите са болни от безхорие. Но черешите не знаят това и си цъфтят пред зидовете, сякаш се готвят да зарадват с плодове многолюдна челяд. Полуделите асми си играят на увиванка с къпините, тъкмо се разлистват и до есента сигурно ще налеят гроздове, като всяка година. И красиво и тъжно е. Вървя между развалините и си мисля, колко ли песни са се пели в това село Песнопой. Че живот без песен бива ли!

Царево, Скече, Ксанти

Царево, Скече, Ксанти. Тесният път до Хилядоцветният град, сгушен в южните склонове на Родопите е като лабиринт от стръмни гребени и клисури. Синьо-зелените дипли на планината са красиви и страшни. Долу, в ниското се вие река Върба или Косинтос, буйна и мътна след дъждовете.

Градът изниква изведнъж иззад планинските гребени. Той е като разбунен кошер тази събота. Оживен, шумен, пулсиращ. Някогашна твърдина на Момчил, многократно преплитал своята история с България и българите. За няколко месеца през 1913 г., кмет на Ксанти е Антон Страшимиров. Писателят, който толкова е обикалял, писал и обичал Родопите и двайсетина години по-късно точно той ще предложи Даръ дере да се преименува на Златоград.

Ксанти е бил прочут с отглеждането на висококачествени тютюни още от 18 в. Всъщност най-добрите тютюни. Султаните на Османската империя и султанския двор са пушели изключително само ксантийска басма. А и цяла Европа. В града е имал складове и прочутият търговец Димитър Кудоглу, който е имал складове и в Пловдив. Както пише Страшимиров в пътеписа си „В Южните земи“: „жителите бяха турци и гърци – българите едвам брояха 1000. Но милионерът в града бе българинът Кудов, от съседното село Габрово.“

Градът е с тесни улички, но ниско строителство. Трудно намираме място за паркиране. В центъра е прочутата часовникова кула градена през 1870 г., а пред нея е широк красив площад, по който шетат деца и гълъби. Старият град е с познатата ни възрожденска архитектура от средата и втората половина на 19 век. Градът е сринат от две силни земетресения през 1829 г. и после въздигнат наново, за да достигне своя блясък в края на 19 и началото на 20 век, благодарение на тютюна.

Калдъръмени улички, цветни къщи с еркери, насядали млади хора по кафенета край стените на къщите. Цветя по прозорците, котки пред портите. Жена с покрита с кърпа глава е седнала в основата на часовниковата кула, рови си нещо в телефона, а зад нея се вижда пакет с поне 40 ролки тоалетна хартия. Пазарен ден е. Ксанти е и прочутият съботен пазар. Ако търсиш нещо – тук ще го намериш. Ние не търсим нищо. Зяпаме. Бухаме се в едно тясно ресторантче с една единствена свободна маса и тя дори не може да ни побере. После хайде по обратния път до колите.

Разделяме се набързо, защото тихото априлско море ни очаква, но пак ще дойдем. Пак.

Римската баня край с.Щит

На табелата пише че това е римска баня. Дали е римска – няма никаква информация, която да го доказва, но че е розова – розова е. И с красива архитектура. Банята край село Щит.

Арки, овални форми по-скоро в ориенталски стил. Знайно е, че баните по нашите земи са с традиции от хилядолетия, още преди да са били измислени водомерите. Затова имаме и толкова много имена на населени места производни на „баня“, „банско“, „банкя“. Както и глаголи като „забаням“, „избаням“, „набаням“, „обаням“. Някога в обществените бани си имаше и хора, които срещу заплащане ти изтриваха кирта професионално. Нямаме българска дума за тези добри хора за това използвахме турската – теляк. Днес обществени бани няма, защото всеки си има баня вкъщи, затова няма и теляци, но пък си имаме инфлуенсъри и професионалисти по ИИ, което не е малко. Та, мисълта ми беше, ако минавате край село Щит – отбийте се да видите как и къде са се обаносвали хората някога.Интересно е.

Неща, които прогонват тъгата и носят радост в махала Гуне

Стою Шишков, известният изследовател и познавач на Родопите и може би най-ерудираният, през лятото на 1911 г. предприема голяма обиколка из Станимашкия край на Родопите, близо до тогавашната граница на България с Османската империя. Той и неговата дружина тръгват от село Тополово с три катъра натоварени с провизии за десетина дни и поемат нагоре към „Тополовския проход“. Това е днешният път, който върви по билото на планината от с. Орешец в посока Белинташ и асеновградското село Три могили, тогава с името Юч тепе. Най-напред те изкачват Кокеза, както той го нарича – това е района под днешния Сини връх, наричан тогава Кокез тепе. В своите пътни бележки Шишков дава, богати и интересни сведения за живота и поминъка на населението в този наистина затънтен и див край. С много жив и колоритен език, с майсторство, за което и днес мнозина биха му завидели.

Този планински проход в миналото е бил най-прекият път от низината на Марица към Бяло море. Разбира се, като казвам път, да се разбира пътечка само за мулета и катъри.

И ето – в петнайстия ден на единайстия месец, ние, шепа хаймани, любители на дивия Родопски безкрай, без катъри, но с раници и ентусиазъм, тръгваме да се губим из дебрите на същите диви места на Кокеза. От главния път на Тополовския проход, хващаме дивата пътека към Гуне махала, кацнала нейде в ниското, току над река Боровица.

В пътните си бележки Шишков споменава, че са срещали отсамгранични жители, които „караха натоварени добитъци съ жито и отиваха въ селото Тополово да го мелятъ на воденица, защото по техните висоти вода за воденици няма“.

По-нататък продължава: „Отъ десно на Тополовския проходъ по склоновете на Кекеза са пръснати колибаци, които съставляватъ една община, наречена Ючъ тепе, ала изобщо името имъ е Кекеза, по името на височината. Махаличките са следните-Ючъ-тепе 22 къщи, Финка-Махала 20 к, Кара-Бекиръ 18 к., Бояджи-махала 15 к., Мумджи-долъ 14 к., Гуне-махала 6 к.“

Това ни дава една добра представа за населението по тези джендеми, преди сто и петнайсет години. Наистина, много нашумялата в последните години махала Мумджидам, тогава е брояла 14 къщи, горе-долу, колкото са и къщите – запазени или в развалини, които се виждат там днес, а за Гуне махала – 6 къщи, точно толкова са къщите в махалата при нашето посещение. Само две са обитаеми, с по един жител, в едната живее бай Вели, в другата бай Шефкет, за които съм писал и преди.

Сега ни посреща само бай Шефкет. Съседът му не бил добре, линеел нещо, по думите му. И там, седнали пред вековната каменната къща, усещаме колко много неща тук, прогонват тъгата и носят радост.

Ето кои са тези неща:

Коминчето, което пуши с тънък, весел дим;

Добре подредените камъни на оградата;

Пожълтелите листа на асмата в двора;

Рижавата котка, която уж се плаши от нас, но по-скоро кокетничи;

Червените щипки за пране;

Паянтовата маса, на която са чашите ни с бордо и ореховите и лешникови ядки;

Новата, прясно подменена греда на дървената порта;

Трите ръждясали подкови окачени до стената;

Самият бай Шефкет – брадясъл, спокоен и обветрен, който ни поднася айрян в плитка метална тенджерка и добродушно ни търпи докато, се снимаме с него на прага на къщата;

Керванът от четири коня, натоварени с не знам какво, който се спусна от гората;

Весело жужащите край кошерите пчели, доста активни като за късен ноемврийски ден;

Последния буркан с мед, който бай Шефкет вади ритуално като скъпоценност и е късмет на Стоилка.

"Тясната пещера" край с.Мъдрец

Бих я нарекъл „Тясната пещера“, защото в нея е такава теснотия, че аз дето не съм шишман, едвам се провирах в някои коридори. Не е за клаустрофоби. За трети път съм в пещерата, край село Мъдрец, която местните наричат "Маарата", но за пръв път я минавам цялата от край до край, включително и слепите разклонения. Първата ми източнородопска пещера. Дават я, че е дълга 68,8 метра, а с разклоненията – 114 м., но на нас ни се стори по-къса. Но пък – тясна и трудна за придвижване. Пълзене на четири крака, лазене, провиране през тесни гърла, вървене по големи, криви камъни, спускане през стръмни прагове – и да искаш не можеш да бързаш. „Прилепната зала“ я разпознаваме по летящите прилепи – в нея има не голяма колония от тези летящи бозайници. Сега е краят на размножителния им период и вече са излезли от чувствителната си фаза, но гледаме да не им светим много със светлината от нашите нови челници, за да не ги безпокоим.

Пак си спомних за италианския учен Ладзаро Спаланцани, който пръв прави опити с тези интересни животни. Той залепвал очите им със смола, а на един от прилепите, с които е правел опити, направо му е избол очите с нажежена топлийка (да, ужасен експеримент от днешна гледна точка), за да установи, че те пак си летят, без да се блъскат в предмети или стени. И това още през лятото на 1793 г. Но той не могъл да установи на какво се дължи този феномен в ориентацията. След него, чак през 1938 г. двама американски биолози доказват научно ехолокацията при прилепите.

По стените наблюдаваме интересни образувания – гънки, не големи драперии, синтрови джобчета, малки сталагтити – все калцитни формирования, образувани през столетията от течащата в пещерата вода. Пещерите и скалите и те като хората не са статични – и те мърдат, променят се, остаряват.

Краят на пещерата се скосява и е затрупан от камъни – предположението е, че това е направено с взрив. Биологичният свят е представен освен от прилепите, още и от мухи, паяци, и един малък охлюв на едната влажна стена. Близо до единият от отвесните входове, от който влизаше светлина, на стената се виждаше и нещо като водорасли с кафяв цвят.

Връщаме се със Стоилка обратно по същият тесен тунел. Топло е, тясно е, усеща се и леко течение в един определен участък.

Преживяването е неописуемо.Емоционално. Може би защото всяка пещера е загадка, тъмен, непознат свят, който свързваме с вход към света на мъртвите.

А ние излизаме от подземния свят, снимаме се кални и мръсни пред входа и се радваме, че сме съвсем като живи.