Приказка сияеща с мека светлина

          Това е книга със сияеща мека светлина. Отвътре. Осветена от искриците на устните ни предания преминали през много тъмни векове и стигнали до нас. Заложени в нас – тези, които живеем по тези земи отколе. Изпълнена с луда свобода. И майсторство. Населена с приказни герои, магии, приключения, с шапки-невидимки и въллшебни боздугани. С откачалки – добри и лоши, които те пренасят в друга земя, в друг свят, в други измерения. И ти пътуваш, пътуваш, пътуваш с тях и чрез тях и разбираш, че все сме си същите и днес - несретници - мечтатели. Само дето се взимаме на сериозно и от детския приказен свят правим един неприказен свят на възрастни. Всъщност това не е приказка, а приказен роман, написан с красив богат, поостарял и сладък език, какъвто не говорим, но всички обичаме да слушаме. Затова е хубаво тази книга да се чете пак, и пак. Тя е една голяма метафора за живота, за годините, които са ни едничкото богатство. За прямостта, която всеки убива постепенно в себе си.
          "Приказка за Стоедин" на писателя Никола Русев е от онези книги - издавани някога, но понеже са били различни от тогавашния соц-мейнстрийм, останали да прашасват по рафтовете на библиотеките. И забравени. Като "Грехът на Малтица", като "Калуня Каля"... Преиздадени и възродени за наша голяма радост. А какъв филм би станал по нея...ако се пипне с размаха на "Властелинът на пръстените", примерно... Просто си мечтая...

Деветашката маара

          Когато тръгна да пътувам нанякъде, се насилвам да не мисля , че туризмът е бизнес, мода, алъш-вериш. Мафия, Третата световна война (по Мишел Сер) Опитвам се да пътувам най-вече заради насладата от самото пътуване, неочакваните срещи и непознатите гледки. И още – заради това, че туризмът не е само география, а много повече история. Или истории.  Пътувам и заради завръщането, което е част от уробороса на живота.

          Деветашката пещера е величествено място. Толкова величествено, че си казваш – "не, това не може да го има в България. Това е пейзаж от Южна Америка. Или от Северна." Но го има и то изниква пред теб неочаквано, без да е загатнато по някакъв начин.

Деветашка пещера

Мама

         Вечерта, на 12-ти май 2012 г, след като изпратихме мама в последния ú път, Коко - тогава на седем, докато рисуваше нещо с цветни моливи, каза че баба му много щяла да му липсва и добави: "Дано мама да я роди пак в нашето семейство". После по детски незлобливо ме попита аз на колко години съм, майка му на колко е, и ни разпредели набързо кой кога ще умре.
                     Днес, 13-ти юни, мама щеше да навърши 87 г.
        Докато се роди отново в нашето семейство - нека почива в мир!

Една песен...

          Много изпълнения съм слушал на „Amazing  grace” – на Елвис и на Род Стюърт, на Арета и на Селинката Дион, даже и на Джоан Бейз, но най-красивото, най-омагьосващото за мен е това на южноафриканците „Лейдисмит бляк мамбазо”. Беше ми ги записал на касета мой колега от Станцията в Нион и аз се влюбих в тази акапелна група. Луди и брилянтни.

          Та дори и не подозирах, че след време ще участвам в записите на песен, която е втъкала и част от българския вариант на този стар химн на английския пастор Джон Нютън, писан преди повече от 250 години. Е – случи се – едно чудесно парче на Витя Макаров, което записвахме в „Zero project studio”– с китари, гайда, акордеон и три гласа. Това ако не е благодат – да усещаш пулса на нещо, което се ражда, набъбва, расте и става все-по-чудно. Една песен…

Японският чадър

          „Съни бийч”, 1981 г. Или 1982. С десет долара съм в джоба. Стоя пред централния „Кореком” и попипвам банкнотата трепкаво. Тогава „Съни бийч”, демек „Слънчев бряг” беше култово място, имаше много въздух и малко хотели, а сега е обратно.  Беше си късче цветен „Запад” всред нашата сива соц-действителност. Имаше и един ресторант, много шик – „Ханска шатра” – него чух, че още го имало – не знам. Влизам в корекома с моя приятел Юксел и след кратко чудене решавам да си купя автоматичен чадър. Японски. Много бяха модни. Също както българските чадъри били модни в Англия през седемдесетте - така казват – ама на мен не ми се вярва. Беше с извита като кука дръжка и с лъскаво копче за автомата. Какво по-щуро от това да си купиш чадър всред лято, от място, което се нарича „Слънчев бряг”. Тогава още не знаех, че „чадър” е турска дума и значи палатка, шатра. За разлика от повечето езици, в които думата е свързана със слънце, дъжд или сянка. Чуденето в корекома, ако запомнихте, казах че беше кратко, защото банкнотата беше само десетачка. Ако беше стодоларова, чуденето щеше да е много по-дълго. Така е и с другите неща – колкото повече имаш от нещо – толкова повече се чудиш какво да правиш с него. И днес още като разтварям "японското чудо" над главата си се сещам за десетте долара, за спокойния и с много въздух „Слънчев бряг”. Чадърът вече е с една счупена спица, дръжката му е подсилена с бяло тиксо, но продължава да е японски и да ми разказва истории в минало време. 

Мухата на тероризма

           Страх ме е да започна тази тема защото ценя думите. Кой ли не си пробва логореята по нея напоследък, а тук не са нужни много приказки.

Сн.Шарл Платийо, "Ройтерс"

          По време на бомбените атентати в лондонското метро през юли 2005 г бях в командировка в Париж. Позвъних на жена ми от уличен телефон и тя притеснено ме пита всичко наред ли, че виж какво ставало в Лондон. Успокоих я, че в Париж всичко е нормално – нерде Лондон –нерде Париж. Казах ú да не позволява на страха да прави от мухата слон. Е, тогава още не подозирах, че Париж ще е другата любима локация на ислямските терористи, но това - после.

          Сигурно и вие сте забелязали, че когато телевизиите и вестниците отразяват самоубийствени атентати, отзвука е някак на „две скорости”. Когато избухват бомби в Израел, или в Афганистан, фактът е само трагичен факт между многото новини, а когато избухне бомба във Франция или във Великобритания, тогава новината става трагедия от световна величина и няколко дни се говори неспирно само за това. Сякаш жертвите в едни страни са по-допустими и маловажни от жертвите в други.

          Тероризъм винаги е имало, но напоследък той навлезе много по-агресивно в ежедневието ни благодарение на средствата за масово осведомяване. Оттам страхът се глобализира. Той наднича отвсякъде. Този конкретен страх от бомби и стрелби на места където се събират много хора. Страх с много нюанси. Признавам си - когато съм на летище се страхувам. Страхувам се не толкова от терористи, колкото да не помислят мен за съмнителен. Това е друг вид страх. Странно, нали. Мухата на страха бръмчи във всички нас. Неловко ми е, че всеки може да подозира всеки. Щателните проверки преди качване на борда са ужасни – вглеждаш се във всеки с подозрение и другите ти отвръщат със същото. Страхът, че може да те подозират без да има за какво - това също е притеснително.

          "Тероризмът е като муха в стъкларски магазин. Малка и слаба, мухата е безсилна да помръдне дори една чаша. Затова тя намира слон, влиза му в ухото и бръмчи, докато го подлуди и побеснял от страх и гняв слонът изпочупва всичко в магазина. По този начин, например, мухата "Ал-Кайда" накара американския слон да разруши стъкларския магазин на Средния Изток."

          Това са думи на израелския историк Ювал Харари и аз съм напълно съгласен с тях. 

          В малките страни, встрани от глобалната политика, в малките населени места нещата със страха имат съвсем други измерения.

          Лично аз, във всекидневието си се страхувам повече от лудите шофьори, които карат мощните си автомобили с 80-100 км в час в града, отколкото от тероризъм. Има много по-опасни явления в нашия живот, конкретно в България, отколкото да се страхуваме от ислямски терористи. И в глобален мащаб е така - та ако чукнем в „Гугъл”, кои са най-честите причини за смъртност по света ще видим, че там тероризмът липсва. Най-отпред са сърдечно-съдовите заболявания, болестите на белите дробове, диабет или затлъстяване. И у нас е горе-долу така, а автомобилните катастрофи присъстват някъде към края. "Тероризъм" няма в тези класации – независимо от държавата – ако изчислим жертвите, те ще са едва нула цяло и нещо от процента от всички причини за смъртност.

          А и като се замислим не е ли нашата здравно-осигурителна система по-голям "терорист", или каналджиите на бежанци в Средиземно море с препълнените лодки, които мине не мине време се обръщат и потъват.

          През 2015 г в катастрофи по пътищата в България са загинали 708 души, а за ранените да не говорим. Непълнолетният шофьор причинил смъртта на 9 души бежанци не е ли терорист?

          Всяка причина за неестествена смърт е ужасна и недопустима, та Бога ми - става дума за човешки живот, но много моля, уважаеми средства за масово поразяване, пардон, осведомяване – не ми пробутвайте на преден план, увеличена под две лупи, една от най-маловажните причини. Мухата на тероризма не може да събори нито една стабилна държавна система, но слонът, който е в самите нас – в политиците и държавните институции, може да причини ужасни наднационални катастрофи. И днес още виждаме последиците от развилнелия се американски „слон” в Ирак и Афганистан, доведен до лудост от мухата „Ал Кайда”, както казва Харари. Е, аз няма да кажа като него, че „Макдоналд`с" е по-опасен от Ислямска държава, но е добре да се замислим – от кои страхове да се страхуваме повече и от кои – по-малко. Защото тези страхове ще предадем и на децата си.