„Съни бийч”, 1981 г. Или 1982. С десет долара съм в джоба.
Стоя пред централния „Кореком” и попипвам банкнотата трепкаво. Тогава „Съни
бийч”, демек „Слънчев бряг” беше
култово място, имаше много въздух и малко хотели, а сега е обратно. Беше си късче цветен „Запад” всред нашата сива
соц-действителност. Имаше и един ресторант, много шик – „Ханска шатра” – него чух,
че още го имало – не знам. Влизам в корекома с моя приятел Юксел и след кратко
чудене решавам да си купя автоматичен чадър. Японски. Много бяха модни. Също
както българските чадъри били модни в Англия през седемдесетте - така казват – ама
на мен не ми се вярва. Беше с извита като кука дръжка и с лъскаво копче за
автомата. Какво по-щуро от това да си купиш чадър всред лято, от място, което
се нарича „Слънчев бряг”. Тогава още не знаех, че „чадър” е турска дума и значи
палатка, шатра. За разлика от повечето езици, в които думата е свързана със
слънце, дъжд или сянка. Чуденето в корекома, ако запомнихте, казах че беше
кратко, защото банкнотата беше само десетачка. Ако беше стодоларова, чуденето
щеше да е много по-дълго. Така е и с другите неща – колкото повече имаш от нещо
– толкова повече се чудиш какво да правиш с него. И днес още като разтварям "японското чудо" над главата си се сещам за десетте долара, за спокойния и с много въздух „Слънчев бряг”.
Чадърът вече е с една счупена спица, дръжката му е подсилена с бяло тиксо, но
продължава да е японски и да ми разказва истории в минало време.
Няма коментари:
Публикуване на коментар