Бях се затъжил за Бай Ибрям. Нали със срещата с него започва първия ми родопис от книгата за Родопите – този за „Шан кая“. Сещал съм се често за Бай Ибрям през тези шест години. Не мога да кажа защо. Кратката версия би била защото е Самотен Тъжен Чудак. А дългата би била много дълга. Писане или говорене с дни. Когато онази водеща на „100 % будни“ по БНТ-то, не ѝ помня името, точно преди година, ме изръчка да разкажа за някоя яка случка или за чешити, описани в книгата, аз веднага споменах за Бай Ибрям от Сладкодум. „Сладкодум ли?! Ама наистина ли има такова село!“, импровизира тя извън текста в аутокюто, направи няколко цъкания в телефона си и ахна: „наистина го има - ето дава ми го, на 260 км от София“. А от Париж са към 2515 км, ми беше на езика, но си замълчах.
И, ей на – шест години по-късно, отново сме на път към това село дето уж го има, ама го няма. Щото на картата в нета може да го има, ама като население хич го няма. Сладкодум и „Шан кая“. Пътят е окаян, изровен, черен път, каквито са пътищата към всички села-фантоми, ако изобщо има път до тях. Предния ден беше дошъл при мен човек от Морянци и аз най-напред го питах за бай Ибрям. Жив е вика, там си е, ама не съм го виждал отдавна. Питам го: я кажи, тази величествена скала как е точно името ѝ – „Шан кая“, или „Шахан кая“? „Шан кая“ е, вика - „шан“ това значи „слава, чест“, „Скалата на честта“. Има поверие, че лекува безплодие, ако ялова жена мине през дупката на скалата, ще се излекува, ама и обратно – ако здрава жена отиде там, може да стане безплодна.
Вървя пред другите, да съм първи и ги виждам – те са пред бараката, която е нещо като работилничка или склад, или и аз не знам какво. Бай Ибрям и жена му. Не са изненадани, че виждат човек да върви към тях. Посрещат ме с „хош гельдин“ и аз отвръщам с „хош болдук“. Наоколо е същият безпорядък, познат ми отпреди. В пейзажа е и самоделният канал за автомобили, пружина от легло на крачета, тенекии, тухли, част от стар двигател на лека кола. Бай Ибрям става от единствения стол, на който седи и ми го отстъпва да седна. Стол, разбира се е силна дума, но все пак може да се седи на това нещо. Но преди това вадя от раницата пъпеша. Ето, нося ви армаган. Пъпеш. Каун. От града. Нямаше нужда, казва бай Ибрям и лицето му не показва никакво изражение – нито радост, нито учудване, нищо. А предполагам, че не е ял пъпеш цялото лято. Къде ти тук такова нещо. То дори в близкото село Морянци няма магазин - каквото им трябва си го набавят от Крумовград на 20 км с автомобил. А както разбирам после, бай Ибрям в момента няма даже автомобил в движение. Ладата четворка имала проблем с кормилната уредба и дали нямало такава част в Кърджали, ме пита после. Жена му се оттегля дискретно, тя и без това не разбира български и не може да участва в разговора. Но пък идват другите двама от компанията. И разговорът потегля, бавно и на различни посоки.
За иманярите, за бракониерите на сърни, за името на селото, за децата му – сина във Франция, дъщерята в Истанбул… Ама не са добре, добавя. И ние не сме добре, тук. Не е лесно да мериш сили със зимата тук. То не че и с другите сезони е лесно да мериш сили на тази възраст и на това място. Говори Бай Ибрям, а очите му шарят към пътя и виждам, че е отлично трениран да следи всичко от високото. Какви коли минават, къде спират…Помни и номерата на някои от тях. Сигурно и нас ни е видял, доста преди аз да дойда и да му кажа „Здрасти“. Пита ме нямам ли и аз „апарат“ да му дам да търси и той имане. Намират, вика, намират. Стари монети и какво ли не. Идват много тук и намират. Аз съм вика трийсет и шести набор, а ние, компанията, изчисляваме, че това прави осемдесет и шест години. Снимаме се с него, все така слаб е и жилав, с вехто пуловерче с изрязани ръкави и безопасна игла забодена отпред на дрехата. После започва да говори и за багети за търсене на злато, сребро и други такива метали. Става ясно, че темата силно го вълнува, но аз му казвам, че ние сме баир-будали и работим само с фотоапарати, от иманярство нищо не разбираме.
Бай Ибрям… Оглеждам се за онзи самотен стол, който беше забравен надолу в ливадата, преди шест години и който ми се струваше събрал цялата поезия на света. Нали написах
онова чудато стихотворение. Столът го няма. А стихотворението е в книгата. Бай Ибрям не търси вече поезия в битието. Търси нещо друго…А може би още тогава е сядал на стола да наблюдава иманярите, накъде отиват и с какво се връщат. А аз съм видял поезия във всичко това. Кой каквото иска да види, това вижда край себе си.
И така си тече живота.
