понеделник, 15 юни 2020 г.

Кумлигор и Линът


От площада на Бойково, за да хванеш към сърцето на Родопа трябва да поемеш по една стръмна уличка, нагоре. После, извън селото, ни става ясно, че ще газим във вода и кал. Много вода и много кал. Може би последната нощ е валяло обилно, както и предните дни. Както и по-предните дни. И, иначе широкия горски път, е подгизнал. Отначало уж се пазим със Стефан, но после, когато вече сме мокри, ни става все едно. Жива душа няма по пътя - край нас, зеленото ни затиска и иска да ни смачка, да ни сдъвче, да ни покори. Мокро зелено, тежко зелено, тъмно зелено. Зелено като във влажна родопска джунгла. България е била и все още е зелена страна и аз винаги съм се чудил защо устойчивите словосъчетания с прилагателно за зелен цвят в българския език са толкова малко. Те идват чак на шесто място след словосъчетанията с бял, черен, червен, жълт и син цвят (по ЖанаТончева). Сещате се - това са словосъчетания като "зелен хайвер" и "зелено училище", например.
Въздухът е кристален, а птиците пеят омагьосани, сякаш се готвят за песенен конкурс, в журито на който ще е Орфей. Първата ни цел е една интересна скала в местността "Кумлигор". Гората ни връхлита отвсякъде - гъста, безмилостна, плашеща - досущ като в приказка на братя Грим. Стигаме до едно по-открито място, с останки от къщи и други постройки. Това е чифликът на Дели Мехмед, ми обяснява Стефан. Предния ден съм чел за нахията Рупчос и за едно скарване за някаква окосена ливада между селяни от Ситово заедно с Дели Мехмед и други от Дедево. Та се наложило Ахмед ага Тъмрашлията да се намесва и да въдворява правда.
След останките на чифлика следва спускане. Скалата ни е отдясно, в гората. Голяма, величествена, слоеста. Със силно съдържание на пясък в състава си. Когато прокараш ръка по повърхността усещаш песъчинките. Преди това питах Стефан знае ли какво значи името на местността, където е скалата - "Кумлигор". Казва че никой не знае.


петък, 5 юни 2020 г.

Моята стая - тази Венеция

Всички се бяхме юрнали да доказваме светът колко е жалък. Тоест малък. И даже човекът репетираше скоро да става бог. Ръкомахаше, говореше, показваше темерутщина почти като всевишен.
Но едно невидимо, микроскопично нещо вирна глава, реши да си поиграе с нас "богчетата" и да ни затвори между четири стени. Или по-точно да ни прати на пътуване из нашите огромни и непознати стаи. Тези, в които живуркаме всеки ден, всеки час. Милиони хора по света бяха принудени със седмици и месеци да пътешестват, да разглеждат забележителностите само на своите обиталища. Стаите ни се превърнаха във Венеции и Барселони.

Корица на книгата на Ксавие дьо Местр "Пътешествие из моята стая", с акварел на Маги Моние от 1930 г.

Ксавие дьо Местр пише "Пътешествие из моята стая" ("Voyage autour de ma chambre") без да си е имал хал хабер какво ще се случи след 226 години. Без да е имал идеята, че целият глобален, бърз свят, свят на удивителни постижения и бързи средства за придвижване, уж толкова лесно достъпен, може да се свие отново само между четири стени и то за месеци.
Това закачливо и остроумно произведение е писано през 1794 г. по време на 42-дневния арест на дьо Местр, след като е наказан за участие в дуел.
Още тогава той го е прозрял - не е лошо, хич даже не е лошо това, да се свиеш, да бъдеш арестант, поне за известно време, в една стая. Така ще научиш толкова неща за себе си. А и за другите. За същността човешка. За "душичката" и за "звяра" във всеки един от нас. Повече дори отколкото като си навън. С маска.


Ето крачиш, обикаляш "клетката" си, откривателски настроен. Турист у дома си. Първо тръгваш смело на север, блъсваш се в изтърбушения фотьойл и си припомняш хубавите моменти когато си се разкисвал в него пред камината. Добре, де - пред духалката. После свиваш на запад, край петното от вино на стената. Още едно кривване и си пред прозореца. Прозореца на въздишките. Въздишаш и поглеждаш навън. Виж ти! Че то имало интересна гледка! Някак, като италианска ти се струва. Забелязваш за пръв път и врабчетата, които се карат като венециански гондолиери на парапета на терасата.
На следващият ден от пътуването откриваш, че имаш Китайска стена у дома. Пълна със списания, рекламни брошури и разни джунджурии. Дори ти хрумва, че няма да е лошо да издухаш праха от някои етажерки. Да махнеш паяжините по ъглите. Че няма да е лошо да прочетеш една, а защо не и цели две книги.
Оказва се, че във всяка стая можеш да откриеш Америка - кеф ти Северна, кеф ти Южна, кеф ти някаква друга.
Да направиш едно, две, три околостайни пътешествия. Да откриеш считаният за отдавна изгубен твой бежов чорап. Някъде по пътя да срещнеш представителка на враждебно настроено племе, която и с маска и без маска все си изглежда свирепа като недоспал абориген.
И после - уморен от дългото пътуване да седнеш кротко пред чиния спагети. Да си пуснеш музика. Защо не изпълнение на...Ксавие дьо Местр. Не, не писателя, а прочутият арфист, който всъщност му е роднина - от родословието на брат му Жозеф.
Абе голяма авантюра си е да се впуснеш в опознаване на своята стая.
Пробвайте и ще бъдете изненадани от тази уж банална туристическа дестинация. Венеция ли? Че една стая е къде-къде по-интересна.

четвъртък, 4 юни 2020 г.

По Казан дере край Равен

Една чудна неделна разходка по Казан дере с Коко. Не срещнахме никого - пълна тишина, чист въздух и наслаждаване на богатството и дивите багри на природата през този последен ден на май.




сряда, 3 юни 2020 г.

Камъкът и човека



Те са от хилядолетия заедно в Родопите. Още от времето когато боговете са ходели с тояжка из планината, а звездите са слизали ниско, ниско, за да осветяват пътя на земните твари.
Камъкът и човека.
Дяланата скала, дяланият камък са твърдия диск на родопчанина. Статуи от отминалите времена. Езиците са се раждали и отмирали, а дяланите скали са още тук. Ръцете, които са дялали, отдавна са се превърнали на пръст и мащерка, но камъкът е останал. Мекото е опитомило твърдото.
Моят любим философ Мишел Сер (той си отиде преди година от този свят) го беше писал - "статуите предшестват езиците".
И когато вървиш тихо из планината, долавяш гласове - тихи или по-силни, напевни, гласове, които те викат да се срещнете, да бъдете заедно.
Една неделя, през май, намерих обрасъл хромел. Беше красив като стара статуя. Обрасъл със зелени мъхове и здравец. "Радвам се че съм тук, край водата - ми казва. Песента на водата ми напомня моята младост - как пеехме заедно, как човекът се сливаше със зърното и почиташе камъка. Е, жабите малко ми досаждат, с техните жабини деветини, но им свиквам".
Избърсах от бузата си капка - трябва да е паднала от облака над мен. Някакъв тъжен облак.
Има мигове, когато си мечтая, как всичко в този свят си е на мястото.
Този хромел, обрасъл с мъхове и здравец, красив като статуя, си лежеше на мястото.
Преди да се обърна да си вървя, попипах леко зеления мъх - толкова нежност и чистота остана по ръката ми.