четвъртък, 27 ноември 2014 г.

"6 и 9"



Почти огледално стихотворение - синтез между поезия, фотография и музика.

понеделник, 24 ноември 2014 г.

"Пътнишкият влак" за Подкова


Гъсеници на пеперудата Борова процесионка (Thaumetopoea pityocampа) придвижващи се от гнездото към местата за хранене, в характерна процесия.

четвъртък, 20 ноември 2014 г.

"Доброжелателните" - Джонатан Лител


     Полифонична и изумителна творба е “Доброжелателните”. Студена, трудна за четене и едновременно разтърсваща. За нея е писано и ще се пише много, както е писано и ще се пише много за Холокоста, впрочем. Именно тук е изключителната мощ на Лител – един изключителен ерудит – в смелостта, в дързостта му да подхване тема, върху която са писани море от трудове и книги и то все от познавачи – или бивши концлагеристи – като Василий Гросман, Франкъл, или душеведи – като Хана Аренд и дори Цветан Тодоров със своята “Памет за злото”.



Джонатан Лител

     Романът е “хибриден” – термин, който специалистите обичат да използват напоследък за подобни четива – едновременно исторически, приключенски, криминален, семейна сага донякъде, псевдо-мемоаристичен – без да е нито едното от тях само по себе си. Провокативната сила на книгата е, че дава думата на извършителите на престъпления, а не на жертвите – нещо, което досега беше почти табу (както в България все още е табу да се даде думата, дори и чрез литературни прототипи на палачите на Априлското въстание примерно, но това е друга тема.) Историческото наследство и предаването му за поколенията става предимно чрез словото на жертвите, но така или иначе ние сме наследници, потомци на тази част от човечеството, която извърши геноцида над тези големи групи от хора. Ние споделяме техните “европейски” ценности. Оттук пък идва деликатността – да разравяш онова минало, което толкова мирише, защото ни е срам от него. (Затова са разбираеми опасенията на някои да не би чрез подобни книги да се пробуди симпатия към извършителите на масов геноцид, вместо към жертвите - именно с подобен мотив, ръкописът на "Доброжелателните" е бил отхвърлен първоначално от френското издателство "Калман-Леви", за да бъде издаден от "Галимар").
     Книгата е безпощадна към читателя – той е удавен от огромната информация, чувства, мисли, написана е в словоизлиятелен стил. На човек му се иска понякога просто да има един абзац, за да си отдъхне, да спре и да осмисли някои неща, защото в продължение на много страници няма прекъсване, няма нов ред – всичко е изливано, изливано... Но как би могло да бъде иначе при такива мащабни и съдбоносни събития.

     И въпреки това романът е запомнящ се, той е събитие – кара те да мислиш, да се съпоставяш с героите, да разсъждаваш върху много неща от живота, най-малкото върху това, че всеки факт, всяко действие има няколко страни и гледни точки.

     Разбира се, всичко което казва романа е казвано преди – много са заемките – например това за сходствата между нацисткия режим и съветския е казано вече от Гросман и от други. Самият Лител признава, че е изчел огромно количество литература, правил е проучвания на място в Украйна, Полша, Германия, Русия.

     Но синтеза, комбинацията от казаните неща при Лител е уникална – спойката е различна, гледната точка, размаха.

     На мен ми идваха в повече всичките тези немски думи и съкращения, всичките чинове в немската армия, които дори не си правех труда да гледам в таблицата отзад – ненужна според мен.

     Преводът на Георги Ангелов е чудесен – доколкото знам той дори е бил приготвил доста бележки под линия за много от историческите личности, но авторът не е позволил да бъдат включени в българското издание, понеже ги нямало и във френското. Лично мен това би ме обогатило повече отколкото таблицата с чиновете накрая.

     Много неща биха могли да се кажат още - това че Ауе е фабрикант на дантели, го намирам за чудесна метафора за плетенето на спомените му, например. Трябва да имаш много търпение и спокойствие да наплиташ малко по малко, случка след случка, ден след ден. Така както се чете и книгата - бавно, ден след ден.


("Доброжелателните" - изд."Колибри", 2009 г, прев.Георги Ангелов)

вторник, 18 ноември 2014 г.

Дедо ви, Рилският манастир


Дедо ви, Рилският манастир

Навремето, още когато бях малко манастирче си мислех, че всичко, което хвърчи в небето са кръстове. Тогава тежах две каруци камъни и пет дъба дървен материал и нямах никаква представа, че Земята е кръгла. Толкова кръгла, като два църковни купола, слепени в едно. После се оказа, че не само била кръгла, но се и въртяла на всичкото отгоре. Сега съм далече от времената, когато си мерехме камбанариите с другите манастири; достигнах онази достолепна възраст, в която ставаш хем по-мъдър, хем по-приказлив. Така е – приказливичък съм, но знаете ли колко премествания, пожари, възкръсвания, укрепвания и колко влечения по школи и заблуди останаха зад мен. Понякога съм се усещал много близо, а понякога безкрайно далеч от Бога, но се научих да приемам всичко спокойно. Законите на Гей-Люсак, или откритието, че атомната маса на златото била 196.9665, признавам си, не ме взривиха от възторг. Даже честта, оказана ми от онези от “ЮНЕСКО”, приех равнодушно като крава, спечелила първо място на селски панаир заради доброто си родословие.
Вие да не сте французи? Ааа, руснаци – щото ми стори, че се докачихте заради Гей-Люсак. То вярно, че името му е малко такова, напомнящо за мъжка носна кърпичка с ухание на люляк. Руснаци, значи … Е ми, добре – то всякакви хора трябва да пъплят по земята божия. Хайде влизайте, влизайте…
Щом сте наша кръв, ще ви разкажа историята за руския кръст.
Беше оня ден – сиреч, някъде към 1945-46-а година, но за дедо като мен си е като оня ден. Значи, освен проядените от дървояди дъски, плъховете и кривите бакърени казани в магерницата, криех в моите потайни кътчета и много предмети, покрити с прах и Божия надежда - кръстове, стари ръкописи писани на тишина и сянка, икони сбирани и пазени с векове, напукани от старост и чудодейна сила, а не като тези дето ги продават сега, с фалшиви пукнатини. Руският кръст ми беше дарен през ХVІІ век от един Московски княз. Казвал се Владимир. Или не – синът му бил Владимир, а той се казвал Николай и бил много богоугоден човек. Тежеше четири килограма. Кръстът тежеше толкова, не княза, разбира се, и беше от чисто 21-каратово злато. На предната му страна изпъкваше фигурата на Спасителя, с трънения венец и с изключително сполучливо изработено страдалческо изражение. Руската ювелирна школа беше вече в подем в онези времена и майсторите не гледаха само размерите, а започваха да обръщат внимание и на изяществото, на красивия детайл.
Ох, как обичах миризмата на пържени тиквички с кисело мляко и чесън през тези векове – седемнайсти, осемнайсти, та чак до средата на двайсти век. Когато се понесеше от магерницата, проникващата, но блага миризма, чак смола ми потичаше от гредите. Идеше ми да зарежа цялото си достолепие, да се наредя с монасите на дългата маса и да ям цяла седмица само тиквички - вие им викате “кабачки”. Сега вече никой не пържи тиквички в манастира – и тук минаха на бързо хранене, както и в религията впрочем, но това е друга тема.
Та през тази 1945-а ли е било, 46-а ли, отде се взе един тарикат от Търновския край – учил, недоучил за инженер-химик.

неделя, 16 ноември 2014 г.

Ръцете, които...


Камна на нафту

      Когато пишех писма на баща ми и майка ми от чужди страни – уточнявам - хартиени писма, ръкописно надраскани, а не с „таймс ню роман” - от онези писма дето се слагат в пликове и се пускат в едни жълти кутии – и им разказвах къде съм бил и какво съм видял, винаги го правех с чувството, че съм обикалял, гледал и слушал всичко и заради тях. Навсякъде където пътувах попивах култура – музеи, катедрали, концерти, и си казвах: „ех, да можех да доведа и майка и татко да видят това”. Заричах се – или по-скоро мечтаех, как един ден ще ги кача на самолета и ще ги водя да видят чудесии из Европата. Не можах да ги заведа никъде – нямах такава възможност, но чувствах в мен да гнезди някаква гузност, някакво безсилие и съжаление.
      Това трябва да е заложено в нас – да ни изпълва желанието, хубавите места, които посещаваме, хубавите преживявания, които ни се случват да искаме да ги съпреживяваме с най-близките.
      Родителите ми така и никога не посетиха „западна” държава. Единственото им, останало в родовата памет, легендарно, съвместно пътуване беше до Братислава – и то не културна екскурзия, не – а за купуване на нафтова печка. Цялото им пътуване със семейната лимузина „Москвич-408” трябва да е траело не повече от 7-8 дни, но цял живот после те разказваха и преразказваха една или друга случка от това преживяване на живота им. Пак повтарям - то не беше хайлазосване по други страни, просто ей така, а беше нещо, на което днес биха му казали бизнес-пътуване. Като се върнаха изговаряха със загадъчна нотка в гласа митични имена на градове – Тимишоара, Сегед, и особено Сехешфехервар и други разни такива, които на мен ми звучаха като Дамаск от приказките на Шехерезада. Действително, донесоха красива „камна на нафту” – нафтова печка, светло-бежова, отпред с прозорче за да се вижда пламъка – тогава това трябва да е било направо последен писък при нафтовите печки, защото нашите, българските бяха все тъмнокафяви, без никакво прозорче и на всичкото отгоре не се намираха лесно, а трябваше да се чака доста и да имаш връзки.
      Тази печка работеше дълги години безупречно, а днес стои като ненужен, стар паметник на едно пътуване. Като символ на едно изстинало вече семейно огнище, на един отминал, несъществуващ строй дори. Като се замисля, нищо от онази 1976 (или 77-ма) и годините след това не е вече същото – няма ги майка и татко, няма москвичи, няма нафтови печки и никой не се отоплява с нафта. Няма социализъм, а Чехословакия се разглоби на принципа на кофпомпата – нали знаете - учихме, че кофпомпата се състои от кофа и помпа... А двете Германии, с двата Берлина пък се оказа, че били една и съща страна и било задължително да се обединят (на нас пък точно един „берлински договор” кой знае защо не ни позволи да се обединим преди много години, и оттам промени цялата ни история, но това е друга тема). Тогавашния „жизнь” няма нищо общо със сегашния ни „life”. Но онази „камна на нафту” стои в празния апартамент и навява тъга. Ги дьо Мопасан има разказ със заглавие „Стари вещи”. В него възрастна, самотна жена  описва в писмо до своя приятелка как понякога се качва в „стаята със старите вещи” на тавана, гледа ненужните вехтории разхвърляни там и се отдава на спомени с часове. От предмет на предмет тя изживява наново случки от миналото, с близки, скъпи хора и от това й става по-хубаво и не чувства самотата така остро. Тя никога не е пътувала надалеч и си живее в своя затънтен район. Същата тема от разказа Мопасан включва и в известния си роман „Един живот”.

петък, 14 ноември 2014 г.

Наебали-обманули


          Една песен на Борис Гребенщиков, която много навежда на размисъл и ми се струва, че в нея можем да открием и наше си тълкуване. Оригиналът е на руската ъндърграунд група Х.З.("Хуй забей"), но варианта на Борис за мен е по-добър. Това по принцип е песен за войната, за изоставените батареи и батальони, които до последно очакват да им се притекат свежи части на помощ, но те все не идват. В наш си контекст и ние все чакаме помощ отвън да ни помогне за нашите си работи - дали ще е Годо, дали Чичо Сам или Михаля - все чакаме и все се оказва, че сме нае.... така де, излъгани.
         А дали ни е идвало наум, че бихме могли да опитаме и сами да си помогнем...

сряда, 12 ноември 2014 г.

Таргет

          В събота, на Архангелов ден ми звънят двама добре облечени господа, с бомбета, държащи някакви пакети в ръце. Ако бяхме в онези, както сега казват, черни, оруелски времена – щях да се изплаша – тайни агенти, ДС, или нещо подобно. Но днес – още преди да проговорят, аз вече знам – тези с бомбетата са агенти на сектата „Свидетели на Йехова”. Предлагаха да си говорим на тема възможно ли е мъртвите да заживеят отново и да ми помогнат да се избавя от страха от смъртта. Отказах любезно литературата, която ми предлагаха, като им казах, че разбирам, че съм в тяхната таргет-група, но те не са в моята. Че само седмица преди това – на Задушница, съм споминал мои мъртви близки и познати и така те са оживявали отново в мен и в другите, с които съм разговарял. Все пак успяха да ми набутат една диплянка за да не са „капо”.
          Брошури и диплянки ме заливат отвсякъде - от хипермаркети, от агенции за бързи кредити, за ремонт на покриви и фирми за магнитни наколенки. Аз съм техния таргет. Тяхната мишена, казано по-просто. В тяхната целева група съм. Днес всяка една човекоединица е в десетки и стотици таргет-групи едновременно.
          Скоро след добре облечените господа, на вратата ми позвъни моят „личен” циганин. Той звъни еднократно, но продължително, като за по-сигурно и чука – по това го познавам. Идва веднъж в месеца, а понякога и по-често, но винаги е с дежурната страдалческа маска на лицето, която – признавам си – добре е отиграл. Знам, че съм в неговата таргет-група, че съм част от неговата маркетинг-стратегия и въпреки това все ще му дам я филия с лютеница, я чифт стари обувки, или чорапи. Пари избягвам да му давам защото знам, че той е в таргет-групата на „Пещерска гроздова”. Сигурен съм, че още поне 40-50 хорица като мен са негова мишена и той си ги обикаля редовно, като особено следи да не пропусне празниците.
          Нали ви казвам – всички сме мишенина стотици компании, агенции, телефонни измамници, телевизии, радиостанции. Тези, които са ни взели на мушка, от своя страна пък също са взети на мушката. Неизбежно е.
          Когато заведох майка ми, Бог да я прости, преди 4-5 години при един хисарски „лечител”, и когато видях палата, в който живее и лъскавата, нова „Тойота” в гаража му, веднага разбрах, че неговата „таргет-стратегия” работи перфектно. Негови „мишени” бяха хората с бъбречни проблеми и майка ми беше част от тях. Опитах се да й обясня предчувствието си, но тя не искаше да се раздели с надеждата. „Надеждата” струваше 200 лв, под формата на торбичка с билки, от които впоследствие нямаше никаква полза. И до днес пазя горчив спомен – спомен, като че съм се докоснал до някаква нечиста сила.
          Моят приятел Слави Георгиев - вече покойник – беше радиоводещ в БНР, и веднъж ми сподели, че неговото неделно предаване си имало – и още как - добре проучена таргет-група – слушало се добре – хващало голяма част от хората от големите градове, които в неделя надвечер се прибирали с колите си от почивка през уикенда. Не съм го съзнавал – значи дори, когато си уютно разположен в колата с домочадието си, ти си на мушка. Ти си таргет-група. Елементарно, Уотсън.
          И така сме от раждането, до смъртта.
          Чувал съм, че и погребалните агенции си имали и те таргет-групи. Като се замисля – и сектите, и лечителите, и лекарите, които вземат „под масата” пари, и телевизиите, и погребалните агенции се целят все в онази таргет-група на хората с болка, на хората в тежко положение. Защото от болката на другия се печели добре. Те не се питат като Лили Иванова „кой ражда болката...” – не - за тях болката е част от бизнеса, пък който ще да я „ражда”.

          Е, сега обаче трябва да свършвам, че пак се звъни се на вратата – отивам да видя, кой ли ме е взел на мушка и какво ли ще ми струва това звънене...

събота, 8 ноември 2014 г.

Хулиган

            

          Думата "хулиган" се е появила преди повече от един век в лошата, стара Англия. През лятото на 1898 г., в полицейските доклади тя се споменава за пръв път и за кратко време става популярна. Подемат я някои лондонски вестници, а писателите, като Хърбърт Уелс и Конан Дойл, например, бързо я включват в произведенията си. Произходът на думата не е много ясен, но всички версии водят към „лошите” ирландци. Една от версиите е свързана с ирландската фамилия Hooligan или Hoolihan. По това време – през 1890 г, имало популярна песничка „We are the Hoolickin boys”, която една ирландска фамилия изпълнявала по мюзик-холите с голям успех. Други уж помнели барабата Патрик Хулиган – естествено – ирландец, който с малка тайфичка, кръстосвал кръчмите, докато не попаднал зад решетките и приключил земния си път там. Някои отиват и още по-назад – към 1824 г,, когато се играел театрален фарс с основен персонаж Лари Хулиган – също пияница и пройдоха. За най-достоверна се счита тази за Патрик Хулиган, с който хората започнали да сравняват поведението на останалите – „държиш се като Хулиган”. Много скоро главната буква отпаднала. При всички случаи, независимо от произхода на думата, тя бързо си намерила място в ежедневния речник. След Англия, започнала да се разпространява и в други езици. Още през 1920 г, Сергей Есенин пише стихотворението си „Хулиган”, а през 1925, малко преди смъртта си, вмъква същата дума в друго свое знаменито стихотворение ("Вижу сон. Дорога черная..."), което говори, че думата най-напред навлиза в руския от европейските езици. А оттам и в останалите славянски езици, включително и в българския. По времето на "соца", тя е доста често употребяван термин за всички действия нарушаващи "правилния" порядък - особено за разните му там хипари, бунтари и хора носещи дънки и дълги коси. Днес най-често я свързваме с поведението на запалянковците по стадионите и по други обществени места, след футболен мач.

                               Дождик мокрыми метлами чистит
                               Ивняковый помет по лугам,
                               Плюйся, ветер, охапками листьев -
                               Я такой же, как ты, хулиган...

                                         Из "Хулиган" (С.Есенин)


              Вижу сон.Дорога черная (клип към песента):
              https://www.youtube.com/watch?v=LpwS8I0stxg

петък, 7 ноември 2014 г.

Джаз (The night trumpeter)


Уличен тромпетист под Лувъра. Париж, 1 октомври 2014, час преди полунощ.

Джаз за сините сливи


-          Тези сливи какви са? – пита плахо купувач, на който явно страшно му се ядат сини сливи, но едновременно знае, че е длъжен да се съмнява във всичко.
-          Сини са – отвръща наперено продавача и засуква мустак.
-          Ами защо са червени? – е следващия въпрос.
-          Ам` щот` са зелени – невъзмутимо отговаря продавача, досущ политик, който няма какво да губи.
Този стар анекдот ни убеждава, че имената и названията на нещата, цветовете, и идеите дори, са относително нещо. Освен това, той предлага красиво езиково богатство, а също и подтекст. Как нещо уж синьо, може да е в действителност червено, защото по същество е зелено. С него би могло прекрасно да се онагледи и днешната ни политическа ситуация, в която различните партийни и властови субекти уж са едни на цвят, демек стоят зад едни идеи, а всъщност се оказва, че са съвсем друг цвят или даже са безцветни ( ако не приемем че парите нямат цвят). Би могло, разбира се, но аз няма да ви занимавам с политическите „сливи”, доколко те са зрели и какви са на цвят. Исках – както споменах вече - да илюстрирам как на едно и също нещо – човек, събитие, птица, облак или кауза, ние хората можем да даваме различни имена.
Едно скорошно социологическо проучване сред нашите емигранти, проведено от Икономическия институт към БАН и Агенцията за социално-икономически анализи показа интересни и донякъде анекдотични резултати. От българите, които са в чужбина около 49 %  не криели, че са българи, но и не малка част -  около 18 % от тях се смятали за „граждани на света”. (Интересно останалите 33 % за какви ли са се смятали – немци, американци, или са отговорили с „не знам”). Над 25 % от българските турци се определяли като „европейци”, а не като български граждани. За капак, като най-големите българи се определяли ромите – при тях над 59 % от намиращите се в чужбина заявявали, че са българи.
Различните имена на нещата и на хората...На едни и същи неща, и на едни и същи хора. Винаги съм се впечатлявал, защо почти всички жители на кърджалийския квартал „Боровец” при преброяванията се определят като „турци”, а в същото време и българските турци и българите ги наричат „цигани”. Също както и нашите студенти от турското малцинство, когато отидат да учат в Турция, там ги наричат „българите”, а ние пък наричаме бесарабските българи у нас –„руснаци” или „молдованци”. Интересно като какви ли са се определяли онези първи българчета заминали да учат в Англия през 1835 г с държавни стипендии на османското правителство – не знаем, а и няма как да ги питаме.

сряда, 5 ноември 2014 г.

Разминаване


За гуглата на дядо, Гоголя и Гугъля

Дядо ми си имал хубава кожена гугла. Бил си свикнал с нея и си я носел га трябва и не трябва, ама по едно време какво го ощипало и той решил да става ауропеец та отишъл до съседния Одрин, да си купува нова капа. Влязъл той в един лъскав магазин на центъра, избрал си една интересна шапка, мерил я, оглеждал се и тъкмо да я взема, магазинерът му подшушнал дискретно: "Господине, тази шапка е дамска." "Нека е дамска- троснал се дядо - нали ми отива"...Прибрал се той, върви по улицата напето с новата шапка като султан, срещат го познати и му викат, че шапката е дамска, но той едва ги удостоява с поглед и мислейки, че му завиждат пак отвръща: "нека е дамска". Току пред къщи го среща негов аратлик от махлата и съученик: "Абре, Душка, тая шапка е женска, бре!" - му вика. "Бреййй, мамка му, не думай, бре. Всички ми викат дамска е, дамска е, ма как един не ми каза, че е женска"!

Съседите на дядо – белогвардейски емигранти, много се смяли на случката и му казали, че била достойна за перото на Гогол. Дядо не бил чувал за Гогол. Имал няколко книги от Вазов, книга с гръцки митове от неговия баща и биографията на Хр.Ботев. В предговора на тази биография се цитирали думите на един от министрите на просвещението след Освобождението - Георги Живков, който като приел веднъж Захари Стоянов в своя кабинет го мъмрил така - "Каква книга си написал ти за Ботийова, бре? Мигар ние не знаем какъв (вагабонтин) беше той". Та за Гогол не бил чувал, но пък бил чувал за Ла Мериката, щото вече имало от неговото градче няколко гурбетчии в онази далечна, далечна, страна ли било, царство ли, континент ли, кой го дявол знаел какво било. Той разбира се, не знаел, че горе-долу по същото време, когато той си купил дамската шапка, точно там - в Ла Мериката, двама математици си стояли по домашному, хапвали си курабийки, говорели си за техните си математически работи и изведнъж, ей така, както си говорели, решили да дадат име на едно голямо - много голямо число. Ама много голямо туй число, бе - бреййй, тц-тц... И защо се сетили точно за това число, да ги питаш, ама на, сетили се и това е... И то било числото 10 на степен 100. Или иначе казано, единица със сто нули отзад. Не, той дядо изобщо не подозирал, че може да има такова число, ама то и тези математици само теоретически знаели, че го има. Та тези двамата безделници, пардон математици, си наумили да изчакат кой първи ще влезе при тях и първата дума, която изговори - така ще кръстят числото - онова дето имало сто нули отзад.

събота, 1 ноември 2014 г.

Rain brings autumn


Дъжд довежда есен...

Дъжд довежда есен

Дъждовни мисли вприда в небесата Бог
и слизят притомни по улички и кафенета.
В тази тегава и дъждовежда есен
с мирис на листа и мокри псета
градът изглежда нелюбовен, пуст, убог.

Преплете пръсти кръстом моя дядо
дорде сънят му плискаше на три морета
и в тази тегава и дъждовежда есен
пое нагизден със цветя към три небета
да хвърля табла с ангелче безбрадо.

Мъгли закълбят в шепите си скръб и време -
в тях хората се губят като палимпсести,
в тази тегава и дъждовежда есен,
уж листата са листа, а всъщност – скръбни вести
за мъртви птици, пролети, вселени.